Нов труд за българското изкуство през османския период

Дипломната работа на Емил Яръмов от магистърския курс по теология в Шуменския университет "Еп. Константин Преславски" е на тема "Църковното монументално и приложно изкуство в България през годините на турското владичество (ХV-ХІХ в.)”. Публикуваме рецензията на архим. Павел Стефанов върху този текст.

След скъсването на съветско-китайските отношения през 1961 г. водачите на източноевропейските режими осъзнаха невъзможността да бъде осъществена световна комунистическа революция. Някои от тях като Албания приеха официално маоизма, а други като Румъния и България постепенно и тихомълком започнаха да заменят интернационализма с патриотизъм и дори шовинизъм. През същото десетилетие се положиха и основите на туризма у нас. Тези предпоставки предизвикаха засилен интерес към реставрирането и проучването на българските паметници на културата. През 70-те и особено през 80-те години бяха издадени десетки албуми и монографии за икони от разни региони или за отделни стенописни ансамбли. След 1989 г. тази научна и издателска дейност рязко замря поради различни причини – емиграция на интелигенцията, прекратяване на държавното финансиране, примитивизиране на цялата българска култура. И досега липсва сериозна монография, посветена на българското изкуство през най-критичните векове от неговото развитие – ХV-ХVІІІ в.

На този фон идеята да бъде подготвена и защитена магистърска дипломна работа в шуменската катедра по теология, посветена на същата тема, трябва да бъде приветствана. Въпреки че е протестант, Емил Яръмов е доказал задълбочената си подготовка и интерес към православното изкуство от миналото. Темата е слабо разработена и е очевидна нейната актуалност и важност като важен елемент на нашата национална идентичност.

Що се отнася до заглавието, то не е съвсем издържано. „През годините на…” означава сравнително кратък период и при това е излишно. Също така владичеството не е „турско”, а османско. Следователно най-точно би било заглавието да гласи: „Църковното монументално и приложно изкуство в България през османското владичество (ХV-ХІХ в.)”.

Предговорът обхваща само три абзаца и е твърде лаконичен. Тук трябваше да се уточни съдържанието на термините „монументално” и „приложно” изкуство. Според една анотация на с. 69 те покриват „златарството, дърворезбата и иконографията”, но третият аспект „иконография” е общ за стенописите, иконите и миниатюрите. Трябваше да се конкретизира, че се визират само фрески. Монументалното изкуство включва архитектурата, а приложното – църковния шев (бродерия), които тук не са засегнати. Би трябвало да се обясни какви са причините за тяхното отсъствие.

По принцип в предговора се уточнява целта и методиката на изследването. Доколкото може да се установи, доминанта за автора е културната колизия между „официалното” (ислямско) и „народно” (православно) изкуство (с. 4). Действително съществува антагонизъм между двете художествени системи, но той е по-скоро латентен и задочен. Те се развиват паралелно и независимо една от друга, защото принадлежат на две различни религии. Изкуството на исляма не се повлиява от православието, но обратното е вярно. В нашето изкуство се наблюдават мюсюлмански заемки не в съдържанието, а във формата, не в свещените сюжети, а в орнаментиката. Друга възможна цел на труда, загатната в текста е модернизирането или „озападняването” на българското изкуство главно през ХVІІІ-ХІХ в.

Що се отнася до диапазона на изследването, според мен трябваше да се изключи Българското възраждане, тъй като в него мащабите и процесите са количествено и качествено твърде различни в сравнение със Средновековието. При такъв труд са възможни два различни подхода – новаторски с откриване на нови образци и компилативен със съчетаване и обобщаване на предишни изследвания. Авторът е предпочел втория подход.

Краткият увод (с. 5-8) би трябвало да е библиографски преглед, но това не е извършено. Първата глава (с. 8-21) е посветена на описание на българското религиозно изкуство от покръстването през ІХ в. до падането на България под османска власт (ХІV в.). Според мен щеше да бъде по-съответстващо на темата, ако авторът беше очертал социално-икономическите и политически параметри на епохата ХV-ХVІІІ в., защото нейните синусоиди пряко влияят върху развитието на изкуството. Достатъчно е да спомене фактически независимият статут на Атон, който силно повлиява духовната атмосфера на Балканите, и венецианското господство в Крит, чиято Итало-Критска школа оставя десетки паметници в Европейска Турция през ХVІ и ХVІІ в.

Втора глава разглежда българския иконостас през ХV-ХІХ в., при което четири страници са заети с излишно описание на неговите части. Авторът установява, че не са запазени образци от ХV в. и началото на ХVІ в. Най-ранните се намират в църквата „Св. Петка” във Вуково, Кюстендилско (1598), „Старата митрополия” (Св. Стефан) в Несебър (1599) и църквата „Св. Теодор Стратилат и Тирон” в Добърско (1614). Тук не са споменати зиданите иконостаси, които са по-древни от дървените. Срещат се предимно в Македония и села, основани от преселници оттам, например във Влашко село (днес Царевец), Врачанско. Авторът проследява и нововъведенията, които Възраждането внася в устройството и украсата на иконостасите (с. 27-28).

В следващата част от глава ІІ под общо неточно заглавие „Българската дърворезба” се анализират другите резбовани предмети в интериора на храма – архиерейски трон, балдахин, проскинитарий, напрестолни кръстове. Сред запазените имена на творци Яръмов откроява само няколко – монаха Рафаил Рилски, Йонко Матеев, Стамен и екипа, създал дърворезбата на пазарджишката църква „Св. Богородица”. По-уместно щеше да бъде, ако в тази глава бяха характеризирани различните школи, оформили се през Възраждането – тревненска, самоковска, банска, македонска.

Трета глава е озаглавена „Българската икона и украса през ХV-ХІХ в.”, но в нея не се разглеждат икони (грц. изображения), а стенописи. Авторът твърди, че калвинистките убеждения на цариградския патриарх Кирил Лукарис (1620-1638) станали повод да се въведе нов цикъл в православното изкуство – „Седемте вселенски събора”. Тази хипотеза не издържа критика, защото съборите са типични за целия времеви спектър на византийското изкуство. Техен модел са мозайките в императорския дворец, които често стават фокус на сблъсъци между православни и еретици. Авторът правилно подчертава, че сцената „Избиване на младенците” е наложена от Италокритската школа през ХVІ в. Тук е пропусната възможността да се подчертае, че сцени като Съборите, Акатистът, Избиването и пр. са част от антимюсюлманската полемика на Балканите през ХVІІ-ХVІІІ в. Тя е предизвикана от засилената ислямизация. По-нататък в дипломната работа се слага акцент на един ключов паметник като „Новата митрополия” в Несебър (1599) и на школата на преп. Пимен Зографски. Твърдението, че този зограф никога не подписва произведенията си, не отговаря на истината. В надписа на фреските в Суходолския манастир (сега в Сърбия) името му е споменато. Аз намерих негови стенописи в Румъния, които също са подписани. Яръмов се занимава и с фресковите изображения на български светци, които се срещат предимно в храмовете на Югозападна и Западна България. С основание той предупреждава да не се проектират съвременни идеи и представи върху паметниците от миналото, което е груб анахронизъм. В този дух покойният Атанас Божков виждаше наивно в изобразяването на светци-конници „вяра във възстановяването на българската независимост” (с. 45).

Авторът скицира накратко творчеството на Захари Зограф, когото нарича субективно „най-големия български иконописец” (с. 45) и на Иван Николов. След това хронологическата последователност се нарушава, защото авторът се връща в ХVІІ в., за да опише ансамбъла на църквата „Рождество Христово” в Арбанаси. Главата завършва с констатиране на художествените и идейните промени, наложили се в българското изкуство през Възраждането (с. 50-53).

Когато едно изследване засяга период от няколко столетия, от които са запазени десетки паметници, редно е вниманието да се съсредоточи върху най-важните, ключови от тях. На първо място трябваше да се включат стенописите на Погановския манастир от 1499 г. (днес в Сърбия), които съчетават византийски и италиански елементи. От ХVІ в. фрапиращо липсват фреските на митрополитския храм „Св. Петър и Павел” във Велико Търново, чийто основен слой според мен датира от средата на ХVІ в. Водещите примери от ХVІІ в. са несъмнено арбанашката църква „Рождество Христово”, трапезарията на Бачковския манастир и стенописите на параклиса в Килифаревския манастир, които аз съм проучвал. Авторът трябваше да обясни причините за упадъка на българското изкуство през голяма част от ХVІІІ в.

Последната, четвърта глава засяга нашето църковно златарско изкуство през ХV-ХІХ в. (с. 53-64). Османското нашествие нанася голям удар върху неговите творци и произведения, които са унищожени, претопени или изнесени. Основани са златарски школи във Враца, София, Пловдив и Чипровци през ХVІ в. Авторът проследява западните влияния върху тях (готика и барок), които се явяват сравнително късно през ХVІІІ-ХІХ в. В тази глава трябваше да се уточни, че голяма част от златарските предмети особено в Южна и Югозападна България не са създадени от етнически българи, а от арменци и куцовласи (цинцари). Представени са и най-характерните образци на ювелирното изкуство, създадени в посочените школи.

Заключението на рецензирания труд синтезира насоките на развитие на българското църковно изкуство през османското господство под влияние на разнопосочни фактори. Като основна причина за неговата сравнителна изолация авторът посочва „отсъствието на собствена църковна организация” (с. 65). Това изкуство остава в руслото на византийската художествена традиция.

Дипломната работа завършва със списък на цитираната литература, която включва 42 заглавия на български и 12 на чужди езици. Полезен е и албумът с изображения на стенописи, резби и златарски произведения, които илюстрират текста и допринасят за неговото осмисляне (с. 69-99). Тук обаче са илюстрирани и икони, които не са предмет на разглеждане в рецензирания труд.

В текста се срещат някои неточни термини и погрешни твърдения. Не може да се говори за „общоевропейска художествена и църковна култура” (с. 4), тъй като от ХІ и особено от ХVІ в. континентът е разделен по конфесионален и културен признак. Не съществува хибрид „българо/македонски език”, както пише авторът (с. 37). Кръстът на монах Рафаил Рилски не е от „края на ХVІІ век” (с. 31), а е завършен през 1802 г. Авторът неправилно изписва термини като „проскинитарийя”, „киворийя” и др. Прави впечатление, че имената на църквите навсякъде се посочват неправилно, като кавичките са след „св.” (например св. „Петка” и т. н.). Въпреки тези и някои други минуси, отнасящи се до езикови и пунктуационни недостатъци на текста, общото впечатление от рецензираната дипломна работа е, че авторът притежава сравнително висока ерудиция, положил е големи усилия за събирането и анализирането на материала и е постигнал качествен резултат.