„Допълнителните” възпроизводителни технологии

Няма никаква ирония във факта, че докато милиони зародиши са абортирани всяка година в различни точки на света, същевременно милиони долари се изразходват за разработването на технологии за медицинско „допълване”* на възпроизводителния процес. Новите технологии поставят по най-остър начин въпроса за границите, които трябва да се поставят пред изкуственото манипулиране в създаването на човешки живот.

Мъжът и жената, като носители на Божия образ, получават заповедта да „се плодят и размножават” (Бит. 1:28). Според римокатолическото нравствено богословие, което се основава на учението за естествения закон, само „естествени” (природни) начини могат да бъдат използвани за пораждане на забременяване или за износване на заченато дете. В съответствие с това „Указанието относно зачитането на човешкия живот според произхода му и за достойнството на родителството” (Donum Vitae)¹ недвусмислено осъжда такива действия като изкуствено „осеменяване”, оплождане in vitro и т. нар. „заместващо майчинство”, което по-често се нарича „заместваща бременност”. То утвърждава, че всеки акт на създаване на потомство по друг начин, освен чрез естествения брачен съюз, трябва да се счита за „незаконен” и неморален.² Въпросът, който ни интересува, е дали православното учение по този въпрос е сходно с горното. Дали съвременните технологии за раждане на деца са явно зло? И дали вярващите биха могли да прибегнат до тях, когато не може да се стигне до зачеване чрез естествено полово сношение, например при стерилност на мъжа (или жената)?

Както при аборта, проблемът с „допълнителното” детераждане трябва да се разгледа от две гледни точки: от страната на църковното предание и от страната на отделните обстоятелства при семейната двойка. Свещеното Писание и по-голямата част от православното предание утвърждават, че сексуалността при човека в своята същност е добра,³ и че само по Божия воля родителите придобиват дете. В тайнството брак ектенията призовава към „легло неосквернено”, но тя също възглася към Бога да даде на двамата „радостта да видят синове и дъщери”. Ектенията на брачния обред обаче призовава Бога и да им даде „плод на утробата за тяхна полза”.

Изразът „за тяхна полза”* има решаващо значение за оценката ни относно медицинското „допълване” на детераждането, тъй като невъзможността на съпрузите да заченат дете по естествен начин може да бъде разбрана по два начина. На нея може да се гледа като на Божие указание, че раждането на деца може да не е „от полза” за тях, което ще означава, че те биха могли да обмислят или да си осиновят дете, или да продължат да водят своя брачен живот без деца. От друга страна, неспособността им да заченат може да се разбира и като вид заболяване: като безсилие на плътта, което чрез дадения от Бога напредък в медицинското лечение може се поправи. В този случай би било уместно съпрузите да обсъдят възможността да се потърси помощта на „допълнителното” („допълващото”) детераждане. За да направят това те, като православни християни, трябва задължително да се посъветват с техния духовен наставник в своите сериозни и честни усилия за узнаване на Божията воля относно съвместния им живот. Както Ана, майката на Самуил, те трябва да измолят рожбата си от Бога, като бъдат готови да приемат отказа Му, или пък милостивия Му дар – тяхното дете. За да може обаче успешно да наставлява съпрузите, духовният наставник (бил той свещенослужител или укрепнал духовно мирянин) трябва да бъде добре осведомен за съвременните решения и за съответните физически и духовни последици за живота на двойката и за децата, които смятат да отгледат.

Във всички случаи съществуват определени граници, които трябва да се отчитат и приемат от съпрузите и от църковния пастир, с цел съблюдаване на главните християнски принципи за зачитане на човешкия живот. Различните методи на „допълнително” детераждане могат да изглеждат нравствено неутрални и следователно приложими от светска гледна точка, но те не са (и не могат да бъдат) гледната точка на Църквата. Непреодолима нравствена пропаст, например, разделя изкуственото „осеменяване” от спермата на съпруга (т. нар. хомологично осеменяване) от „осеменяването” със сперма на друг мъж-донор (т. нар. хетерологично осеменяване).

Така и оплождането in vitro не може да се смята за нравствено приемливо, ако то поражда „допълнителни ембриони”, които се унищожават или се използват за медицински опити или търговия. Това се дължи на обстоятелството (както посочихме в трета глава), че човешкият живот – и всички предпоставки за формирането на личното начало – има своето начало от момента на зачеването. Поради обстоятелството, че обикновено ембрионът притежава всички черти, които са необходими за израстването му като възрастен човек, то няма нито един момент или етап от развитието му след зачеването, в който да се смята, че зародишът може да се използва за опити или други действия, които нормално не биха били приложими (или законни) за дете, което вече е родено.

Що се отнася до „заместващата бременност”, то обстоятелството, че в детеродния процес се намесва трета страна, го прави абсолютно неприемлив от православна гледна точка. Неприемливо е и оплождането на „заместващата” майка от спермата на съпруга на бездетната семейна двойка, както и забременяването на тази „майка” чрез приемане в утробата й на зиготата след оплождането й в стъкленицата. И в двата случая появилият се саркастичен израз „утроба под наем” посочва до каква степен дори и секуларизираният обществен ум нравствено поставя подобна процедура под въпрос.

Обещаващият успех на технологиите при раждането се корени във възможността да дадат потомство на съпрузите, които от дъното на душата си желаят да родят и отгледат свои „собствени” деца. Там, разбира се, където осиновените деца се приемат и се отглеждат с нежна загриженост и истинско възпитание, те обикновено стават за родителите „свои” деца така, както онези деца, които носят ДНК на родителите си. Връзката между родител и дете е в по-малка зависимост от генетичните фактори, отколкото от споделената любов, привързаност, игра и духовно обогатяване. В своята пастирска дейност и свидетелство, насочени към съвременното общество, Православната църква е длъжна да говори от особена богословска гледна точка, която показва, че Бог е Творец и Господ на живота. Сътрудничеството (синергията, съгласуването) на човека в стремежа и постигането на подходящо медицинско подпомагане на процеса на раждането трябва да бъде в такава степен, която е определена именно от тази гледна точка. Онези, които наистина признават върховенството на Бога в процеса на всяко раждане, винаги ще имат съответни твърди възгледи за случаите на нежеланата бременност. Макар не всеки полов акт да води до зачеване, съпрузите са призвани по всяко време да очакват, че може да се появи нов живот, и когато това стане, те трябва да го приемат с радост и благодарност. Още веднъж ще подчертаем, че абортът, използван като средство за контрол над раждаемостта, е равносилен на убийство и поради това трябва да се осъжда. На другата страна на полюса стои използването на гамети от донори или на „заместващи утроби”, с цел раждането на потомство за бездетни семейни двойки – тези способи също трябва да бъдат осъждани като нарушаване целостта на брачния съюз и правото на детето да се роди от и в своето естествено семейство.

Като имаме предвид посочените граници, съпрузите може да сметнат за уместно да прибягнат до някои процедури като изкуственото „осеменяване” или дори до оплождането in vitro (при условията, споменати по-долу) с цел зачеването на деца с техните генетични белези. Църковният пастир обаче трябва преди всичко да насочва съпрузите към мисълта за осиновяване като възможност⁴ Обръщането към такива процедури, като оплождането in vitro или хомологичното оплождане, предполага безусловното им приемане и от двамата – както от съпруга, така и от съпругата. Освен това определянето, дали подобни процедури са полезни или не в дадено обстоятелство, изисква духовно усилие и прозорливост, което се постига само чрез смирение и молитва.

Колкото и да са положителните страни и съответната насока към добро на технологиите за раждане, опасността от злоупотреба навярно е по-голяма. Не е тайна, че човешки ембриони всекидневно се използват в различни опити с цел постигането на научно познание или пък с чисто търговски цели. Във всички случаи тези опити означават нарушаване правата и достойнството на зародиша и гласът на Църквата трябва ясно да им се противопостави. Принципът на разделното съществуване на Църквата от държавата се размива, когато човешкият живот е изложен на опасност. Актовете на насилствен протест (например взривяване на клиники за аборти или убийство на лекари, извършващи аборти) никога не могат да бъдат оправдани. Същевременно в днешното демократично общество ние имаме възможността и задължението да използваме всички подходящи начини за образоване и убеждаване на вярващите, законодателите и обществото като цяло да приемат основополагащите начала за човешко достойнство, свобода и лично благополучие – дори и по отношение на неродените деца. Още веднъж ще кажем: гласът на Църквата трябва да бъде чут. Но това може да стане, само ако християните говорят с един ум и едно сърце, в съзвучие с тяхното богословие и вяра.
Как обаче да преценим характера на различните форми на медицинското „допълване” на раждането, които днес са достъпни за хората? Всяка преценка трябва да се основава на предпоставките, които вече описахме: светостта на човешкия живот от момента на зачеването му при оплождането, свободата и отговорността на хората (в случая на родителите) да вземат решения пред Бога. Следващите обобщения не трябва да се смятат за правило или принцип. Те отразяват собствените ми впечатления и мнения относно въпроси, за които Православната църква все още не е дала ясни указания или официални изявления. Давам ги само с цел да подпомогна съпрузите в търсенията им, когато те се борят с често болезненото решение дали да прибягнат до процедурите на „медицинското” раждане в желанието си да родят собствено потомство.

Хомологичното „осеменяване” (наречено още „вътрешноматочно осеменяване”) е относително проста и евтина процедура, която се състои във въвеждане на сперма от съпруга чрез катетър пряко в матката на съпругата. То е особено приложимо в случаите, когато съпругът не може да еякулира или спермата е слабо подвижна и не позволява успешното придвижване на сперматозоидите към матката и яйцепроводите. Спермата се доставя обикновено чрез мастурбация, което според някои поставя редица етически въпроси, описани във втора глава. Но тъй като смисълът е да се достави семе само с цел забременяване и детеродство, то изглежда няма особени възражения по морални причини (макар че този извод може да не се споделя от онези, които считат, че мастурбацията е зло само по себе си и че винаги и неизменно е греховна). Възможно е да се получи сперма и по хирургичен път от епидидимиса, но това като че ли е ненужно усложнено и опасно действие, особено когато няма медицински основания за това.

Често се твърди, че хетерологичното „осеменяване” (т. е. използването на сперма от донор) е морално приемливо в случаите, когато съпругът не може да даде сперма или когато има опасност от предаване на наследствена болест, такива като „болестта на Тей-Сакс” или хорея на Хънтингтън. Мислите, изказани по-горе, ясно описаха основния принцип: никакво участие на трета страна в процеса на детеродство. В случаите, при които опасността от предаване на наследствено заболяване е значителен, е добре съпрузите да избегнат зачеването и да обмислят въпроса за осиновяване. Не може да се оправдае и вземането на решение за хетерологично „осеменяване” и при азоспермия (невъзможността на мъжа да образува сперматозоиди). И в този случай, независимо от бюрократичните пречки и липсата на генетична връзка на родителите с детето, съпрузите, които желаят да имат деца, биха изпълнили родителския и християнския си дълг като изберат осиновяването.

Разработените напоследък методи за доставяне на сперма от пациенти, които умират или са тежко болни, даде подтик за оформянето на феномена „посмъртно зачеване”. След смъртта на съпруга си, съпругата забременява чрез изкуствено осеменяване с предварително замразената сперма на мъжа си. Освен че едно дете трябва да бъде отгледано от двама родители – майка и баща, съществуват и други възражения против тази процедура, отнасящи се до самото раждане на детето. Морално ли е жената да зачене извън (независимо) от съпружеския полов акт, изпълнен с любов? „Естественото богословие” със сигурност би дало отрицателен отговор: съпружеският акт трябва да се осъществява от двама души, които са живи. От друга страна обаче може да се каже, че аргументът на съпружеската двойка в полза на прилагането на тази процедура, като се има предвид близката смърт на съпруга, представлява ярко свидетелство за зачеването като „акт на любовта”. Така става разбираемо, че жената, която е загубила съпруга си, би желала той да „продължава да живее” чрез тяхното дете, дори и ако това би означавало зачеване след смъртта му.

Колкото и оправдано да изглежда това, не смятам тази процедура за морално приемлива. Спазването на принципа за светост на живота изисква (пре)даването на живота да бъде осъществявано чрез отношенията на „ставане една плът” на двама души, свързани чрез моногамен хетеросексуален благословен брачен съюз. Това включва в себе си не само осеменяването, то разбира се не изключва априори и изкуственото хомологично осеменяване. То означава още, че постоянната съвместна любов на двамата родители им позволява да родят и отгледат детето си като съпружеска двойка. Това може да стане, само ако двамата са живи. Разбира се в случаите, когато съпругът почине по време на бременността на съпругата, детето трябва да се доизноси, роди и отгледа от единия родител. За разлика от „посмъртното зачеване”, тук бременността си остава резултат от естествения брачен полов съюз между съпруга и съпругата.

Доста по-трудна за преценка е процедурата на оплождането in vitro с последващо прехвърляне на ембриона в матката на жената. Тя първоначално бе разработена за подпомагане на зачеването при жени, чиито маточни фалопиеви тръби са повредени или са заболели. Процедурата е ефективна и при случаите на „необяснимо” безплодие при жената и при мъжкото безплодие. Типичният цикъл на оплождането in vitro представлява хиперстимулация на яйчниците, доставянето от матката на ооцитното яйце, доставяне на сперма, оплождане и развитие на ембрионалните клетки и прехвърляне на ембриона отново в матката на жената. Сегашната стойност на един такъв цикъл е средно от 6 000 до 10 000 US $.

Началото на цикъла започва с хиперстимулация на яйчниците на жената чрез инжектиране на гонадотропин в продължение на около десет дена. Вместо да се развие една яйцеклетка, както е обикновено при месечния цикъл на жената, в случая се произвеждат няколко яйцеклетки. Те могат да се извлекат чрез лапароскопия, изискваща пълна упойка, или чрез по-новия и по-умерен метод на „трансвагинална аспирация”, извършвана с ултразвук. Доставя се сперма и сперматозоидите се отделят от семенната течност, като се инкубират и поддържат в подходяща среда с цел повишаване шансовете за оплождане. Около 100 000 сперматозоида се доставят при яйцеклетката в стъкленица при температура от 37 градуса. След 24 часа (през което време става оплождането) се прави отбор на най-жизнеспособните зиготи за създаването на ембриона, а останалото се замразява. Предназначените за имплантиране зиготи се съхраняват в подходяща среда още 24 часа до момента, в който се достигне делене до стадия на четвъртата (или до осмата) клетка. На жената се дава естроген и прогестерон, с цел повишаване на способността за успешно присаждане. След 48 часа ембрионите се прехвърлят чрез катетър, който е вкаран през шийката на матката в самата матка. Обикновено се прехвърлят три ембриона, от които един (или два) се прилепва към маточната стена в продължение на една седмица след оплождането. След изтичането на две седмици се прави тест за бременност, който показва, дали процедурата е успешна. Шансът за успех е около 18%. Останалите ембриони могат да бъдат замразени за използване в бъдеще, като се дехидратират и запазват в течен азот при температура 196 градуса.

Други процедури, свързани с горната, са прехвърлянето на гамета във фалопиевите тръби и прехвърлянето на зигота в тръбите. Първата процедура е по-близка до метода на изкуственото осеменяване, тъй като гаметите се получават и се подготвят както и при оплождането in vitro, но преди самото оплождане те се прехвърлят във фалопиевите тръби, където оплождането се осъществява по естествен начин. Втората процедура представлява прехвърляне на зигота във фалопиевите тръби, след като тя е престояла поне 24 часа в подходяща среда in vitro (в стъкленица). Шансът за успех при тази процедура е по-висок, отколкото при прехвърлянето на гамета, особено ако ембрионът е престоял в средата 48 часа преди прехвърлянето. Този метод се нарича „ембрионално прехвърляне във фалопиевите тръби” и е съответстващ на оплождането in vitro, с изключение на присаждането на прехвърления ембрион.

Прехвърлянето на гамета изглежда не среща повече възражения от гледна точка на нравствената преценка на тази процедура, отколкото изкуственото осеменяване. Обаче, както и при последния метод, при който сперматозоидите се вкарват пряко в матката, първият метод морално е приемлив, само ако спермата се взема от съпруга на жената.

През 1994 г. бе разработена процедура, която като че ли дава разрешение на проблема с оставащите ембриони. Тя е наречена ИЦИС (интрацитоплазмено инжектиране на сперма) и представлява инжектиране на един сперматозоид (или част от сперматозоида, а именно главата му, която съдържа ядрото) в яйцеклетката чрез микроскопична пипетка и куха игла. Яйцеклетката се подхваща от пипетката и сперматозоида (или главата му) се инжектира чрез иглата през яйчната мембрана в цитоплазмата, заобикаляща ядрото на яйцеклетката.⁵ Процедурата ИЦИС бе разработена с цел преодоляване на проблема с безплодието при мъжете, но тя доведе до възможността за изкуствено оплождане без създаването на допълнителни зиготни клетки, които трябва да се унищожават, замразяват или изхвърлят по друг начин.

Опасностите при тази процедура обаче са значителни и те трябва да се имат предвид. Най-голямата е свързана с подбора на отделния сперматозоид, който трябва да оплоди яйцеклетката. Понастоящем не е възможно да се определят всички хромозомни повреди, които даден сперматозоид би могъл да притежава. При нормалното полово сношение (и дори при изкуственото „осеменяване” със сперма от съпруга на жената) съществува „игра на случая” (по-точно Божествена намеса), която има съществена роля в зачеването. Дори и от чисто секуларна гледна точка се признава, че само най-силният и „най-неуязвимият” сперматозоид може да се справи с трудното пътуване към мястото на оплождането („най-неуязвимият” в нашия случай означава най-подвижният, а не означава, че той не може да има генетични повреди в себе си). От милионите сперматозоиди, които се пораждат при еякулацията, обикновено само един достига до целта си и прониква в зоната, където може да започне процесът на оплождане. Православните християни твърдо поддържат становището, че не съществува такова нещо като „шанс”, а че „всичко (всички непредвидими обстоятелства) се пращат от Тебе” и че „Всичко се управлява от Твоята воля”.⁶ Така подборът на сперматозоид не трябва да се разбира като игра на случая, а като пример за божествено-човешка синергия. Казано по-просто, подборът на гамети във всяко зачеване може и трябва да се осъществява от Бога.

Възгледът, че Бог действа по най-личен и най-близък начин във всяко човешко начинание, е основополагащ за православното богословие. Това означава, че целият процес на зачеване се осъществява по силата на тайнствената сакраментална благодат, където първичният елемент е Божията намеса. Процедурата ИЦИС, от друга страна, с нейния подбор, осъществяван по строги биологически критерии, представлява сериозен и мащабен нравствен въпрос, тъй като при него се отстранява „Божията тайна”, или най-малкото – човек се намесва в процеса на подбор на гамети. Разбира се, разсъждения от този род могат да доведат до отричане на всяка форма на „допълващи” възпроизводителни технологии и на генетичното сканиране. Що се отнася до ИЦИС обаче, както от религиозна, така и от светска гледна точка, основното възражение си остава невъзможността за точно определяне на факта, дали даден сперматозоид съдържа или не съдържа в себе си сериозни генетични повреди. При обичайния полов акт „повредени” сперматозоиди оплождат клетката и тогава се предизвиква помятане или пък се ражда дете с генетични увреждания. Православното съзнание („ум”) обаче приписва това на Божията икономùя, а не на играта на случая, както и обяснява страданието, което този случай поражда. Следователно генетичните отклонения при оплождането in vitro имат различна нравствена сила, за разлика от отклоненията следствие на човешките грешки и неправилни действия.

Незначителният брой православни изявления, излезли по повод на „допълнителните” възпроизводствени технологии, повече се средоточават върху въпроса за оставащите ембриони. Ако този въпрос може да бъде решен чрез ИЦИС процедурата, или чрез ограничаването по друг начин на броя на опложданията, то какви са възраженията относно такива процедури като оплождането in vitro, гаметното или зиготното прехвърляне на ембриони в матката на жената?

На този въпрос най-добре може да се отговори, като се направи сравнение с наклонената плоскост. „Бащата” на френския метод на оплождането in vitro д-р Жак Тестар още в 1986 година предупреди за опасностите, които крие отварянето на „кутията на Пандора” – процедурите за „допълващото” детераждане.⁷ Сред фантастичните сценарии, които той предвижда, и някои от които се осъществиха в последващите години, могат да се изброят следните: 1) оплождане на женска яйцеклетка чрез яйцеклетка от друга жена, какъвто е случаят с лесбийките, желаещи да имат собствени деца без „намесата” на мъжа; този процес е възможен, като се слеят in vitro две женски гамети (това вече бе направено през 1977 година с яйцеклетките на мишки); 2) женско „самовъзпроизвеждане”, при което яйцеклетка от жена може да се оплоди от спермата на донор, като сперматозоидът задейства развитието на митоза и след това веднага се „премахва” от гаметата (т. нар. „гиногенезис”, при който първото делене на яйцеклетката химически се задържа, като по този начин ядрото запазва диплоидното си състояние с набор от 46 хромозоми); и 3) клониране, което вече широко се използва в селското стопанство и в животновъдството (неговото значение и въздействие върху човешкото възпроизводство разглеждаме в следващата точка).

Към посочените можем да добавим и други методи, например евфемистически нареченото „ембрионално намаляване”. Поради високата стойност, а също поради трудния характер на самата процедура, няколко яйцеклетки едновременно се извличат от един цикъл на оплождане in vitro и съответно няколко ембриона се оплождат, после те се вкарват в матката на бъдещата майка. Ако се присади повече от един ембрион (което би довело до „многократна” бременност), те могат да се умъртвят чрез инжекция, предизвикваща тяхното унищожаване. Целта е да се даде на оставащите по-голям шанс за оцеляване по време на бременността. През април 1988 година списанието The New England Journal of Medicine предупреди, че избирателното „намаляване” би могло да предизвика спонтанен аборт на всички зародиши. Тъй като „намаляването” често се осъществява по времето на нарастване на зародиша, това не е само „терапевтичен аборт”, а по-скоро се приближава до детеубийството.

С увеличаването на практиката на замразяване на ембриони ще се увеличават и случаите, като един от широко разискваните през 1983 година. Една съпружеска двойка от Съединените щати, Марио и Елза Риос, пътували до Мелбърн, Австралия, където няколко яйцеклетки от жената били оплодени чрез метода на хетерологичното осеменяване (т. е. чрез донорска сперма). Три ембриона били подбрани, като един трябвало да бъде вкаран в матката, а другите два да се замразят и евентуално използвани в случай, че първият не се присади. Десет дена след „прехвърлянето” ембрионът спонтанно бил изхвърлен. През пролетта на 1983 година съпрузите загиват при самолетна катастрофа в Южна Америка, преди да е направен опит да се „прехвърлят” другите два ембриона. Въпросът се свел до това, какво да се прави със замразените ембриони, особено като се има предвид обстоятелството, че семейството и роднините били много богати и се повдигнал въпросът за наследството. Междувременно се появили и други такива случаи, които предизвиквали същия въпрос. Семействата, етиците и медицинските специалисти били изправени пред мъчителното раздвоение в търсенето на решение: дали да унищожат ембрионите или просто да ги оставят сами да загният и да умрат или да ги „отгледат” чрез „прехвърлянето” в утробата на друга жена – т. нар. „заместваща майка”. Мъчителното раздвоение се дължи на опасението, че съответната юридическа инстанция би могла да отсъди решение, според което отказът да се позволи на децата да бъдат износени и родени (и съответно да се ползват от наследството) представлява нарушение на техните права.

Освен това съществуват и грешки при оплождането in vitro. През декември 1993 година на датско семейство, с руси коси и сини очи, се родили момчета близнаци: едното било бяло, а другото чернокожо. Клиниката, в която станало оплождането (Университетската болница в Утрехт) твърдяла, че се е получило случайно осеменяване със сперма от друг мъж, родом от Аруба, редом с осеменяването от спермата на съпруга. Администраторите от клиниката предположили, че извършващият процедурата е използвал „заразена” пипетка за вкарване на спермата в петриевата стъкленица. Но тъй като по принцип пипетките имат еднократна употреба, след което се изхвърлят, критиците яростно заявили, че болницата съзнателно е правила опити с ембрионите.⁸

Още по-обезпокоителни са съзнателните манипулации по време на оплождането in vitro, които също срещат сериозни възражения от гледна точка на нравствеността. Такъв е случаят с Арчели Кий, 63 годишна жена, която през ноември 1997 година ражда дете, заченато след менструалната пауза на цикъла. Друг случай е момиченцето Джейси – „детето” на Джон и Луен Бузанка, което било заченато от спермата и яйцеклетката на анонимни донори и било износено от Памела Снел като „заместваща майка”. Въпросът е чие дете е тя? През същата година съдия от Калифорния обявява, че Джейси „според закона на практика няма родители”. Джон подава заявление за развод един месец преди раждането на детето и отхвърля отговорността за неговото отглеждане. Луен също няма законни права върху детето, както и „заместващата майка”. Единствената генетична връзка на детето е с двамата анонимни донори.⁹

С развитието на технологиите случаите в известна степен може да станат абсурдни и нелепи, като ни доведат до сценария на старата народна песен „Аз съм си и дядо”. Преди около десетина години една южноафриканка стана „заместваща майка” на собствената си дъщеря, която се родила без матка. Яйцеклетката на дъщерята била оплодена от спермата на нейния съпруг, след което била „прехвърлена” в утробата на бъдещата си баба. Макар дъщерята и съпругът й да били „на книга” майка и баща на роденото дете, бабата всъщност е „заместващата майка” и едновременно баба на детето. Първата американка, която стана „заместваща майка” вместо дъщеря си, бе 42 годишната Арлет Швайцер. На 12 октомври 1991 година тя роди чрез цезарово сечение момче и момиче – своите внуци.¹⁰

С факта на предлагането да станат „заместващи майки”, тези жени, може да се каже, предприемат акт на благородство и благотворителност, особено като се има предвид, че те вършат това доброволно и безплатно, за разлика от обикновеното „заместващо майчинство”. Но какво може да каже човек на децата, родени при такива обстоятелства? Личната идентичност се обосновава преди всичко в рамките на семейните взаимоотношения. Дали тези деца няма да изпитат „криза на идентичността” поради липсата на пряко родство или ясна връзка с един или друг член на семейството? Може би (поне засега) детето и да не „стане своя дядо” („своята баба”), но трябва да се запитаме, какво е въздействието върху онзи, чийто близък роднина е едновременно майка и баба? Как може да се обясни на детето, и как самото то може разумно да обясни този факт на учителите и другите деца, без да стане прицел за насмешки? А може би още по-сериозно е това, че другите деца биха могли да сметнат такова дете за нещо „супер” и нещо „готино” и по такъв начин да се снижи прагът на търпимост към медицинската „магия”, която в своята същност е дълбоко неетична. Както и да постъпи дадено семейство, онези, които се обръщат към „заместващото майчинство” под каквато и да е форма, признават, че са разкъсани между желанието да скрият това в тайна или да го обявят. Кое наистина е най-добре за детето? Ясно е, че трябва въобще да се избягва такова положение.

„Излишни” ембриони, подбор на повредени гени без да се знае резултатът от него, „заместващо майчинство”, ненормални двуполови форми на раждане, манипулиране на ембрионите с цел клониране или други опити, зачеване на деца с цел добиване на „резервни части” (какъвто е например случаят с момиче, заченато с цел да „даде” костен мозък на сестричката си през 1991 г.), избор на пола, както и други техники на евгениката – всичко това е свидетелство за манипулация с човешки гамети извън женската утроба за такива процедури като оплождането in vitro.

Трябва обаче да се каже, че днес вече има немалко съпружески двойки, които с благодарност и радост се грижат като родители за децата си, родени чрез процедурата in vitro. И няма съмнение, че се направиха значителни и доста полезни открития, с помощта на които се лекуват генетични отклонения благодарение на научните проучвания с човешки оплодени клетки. Как да примирим тези процедури и открития с инстинктивното православно неприемане на факта на създаване на живот извън утробата и използването на човешки гамети за целите на научните изследвания? Неотдавна д-р Леон Шийн от Медицинския факултет на Западния университет повдигна тези два въпроса в оживена кореспонденция по електронната поща. Д-р Шийн, като специалист по in vitro технологиите и като деен православен християнин, изрази две становища, които заслужават сериозно обсъждане. Той преди всичко смята за позволено да се експериментира и да се правят проучвания „с дегенерирали клетки [човешки гамети], неспособни да се развиват нормално…, тъй като това наподобява проучванията, осъществявани с тъканите с патологически отклонения.” Това мнение изглежда напълно приемливо, ако се приеме, че изследванията потенциално се правят с оглед здравето на човека и че клетките не могат да изпълнят естествените си функции, т. е. че са загубили способността от тях да се създаде жизнеспособен ембрион.

На второ място д-р Шийн разглежда проблема с „излишните” ембриони. При по-младите жени вероятността за „извличане” на няколко яйцеклетки е по-голяма и ако се приеме да се оплодят повече яйцеклетки от необходимите за „прехвърляне”, тогава трябва да се вземе решение какво да се прави с оставащите ембриони. Макар криогенното съхраняване и последващото прехвърляне на ембрионите в матката на майката (което е по-безболезненият начин за решаване на въпроса) да представлява известна опасност, винаги ще има случаи, когато майката няма да желае да запази „излишните” ембриони.

При такива случаи д-р Шийн предлага допълнителните ембриони да се дадат на друга безплодна съпружеска двойка. Макар това и да нарушава принципа на неучастие на трета страна в процеса на детераждането, този случай би могъл да се разглежда като осиновяване на ембриона от майката, която ще забременее с него. Погледнато от такава гледна точка, ембрионът има същите нравствени основания, както и осиновеното дете, и при това съпругът и „майката”, която ще го износи, ще се радват на бременност и раждане на детето. Православният „разум” би предпочел да не се създават „излишни” ембриони, за да се даде възможност на съпрузите да прибягнат до оплождане in vitro, като се гарантира, че няма да се унищожават ембриони и няма да се подлагат на други неморални процедури. Но все пак, даряването на допълнителните ембриони на друга безплодна двойка би могло също да бъде етически оправдано, т. е. че то се извършва в съгласие с Божията воля.

Заключението ни навярно трябва да бъде такова: в случаите, в които възпроизводителните технологии могат да бъдат полезни на и бездруго безплодната съпружеска двойка, разумно и подходящо е да се използва техният потенциал. Наистина трябва да се съжалява за това, че немалко ембриони са били унищожени в процеса на разработване на технологията на оплождането in vitro и свързаните с нея методи. Но тъй като вече тази технология съществува и има възможност за предотвратяване „произвеждането” на допълнителни ембриони или за „осиновяването” им, навярно не е неуместно (или греховно) една двойка да прибегне до нея, като се отчитат конкретните възражения и се прилагат подходящите критерии при определянето на факта, кои действия са морално приемливи.

Още веднъж ще посочим, че няма особени възражения по същество против хомологичното осеменяване, като се има предвид лесният и безопасен начин на неговото приложение. Що се отнася до оплождането in vitro и до зиготното прехвърляне на ембриони, то съпружеската двойка трябва да е сигурна, че няма да се създават допълнителни зародиши (или че създадените в повече ще бъдат дарени за „осиновяване”) и че само необходимото количество оплодени яйцеклетки ще се „прехвърлят” в майката, за да се избегне необходимостта от „редукция на зародишите”, ако всички ембриони се присадят. Родителите трябва също така да съзнават и да поемат бремето от последствията на евентуални повреди и отклонения, породени от съответните действия, които ще повлияят върху техния живот, а също и върху живота на тяхното дете.¹¹ Накрая, тези родители трябва, заедно с църковната общност, да приемат с благодарност детето, родено по този начин, със същата привързаност и любов, каквато биха изпитвали към заченатото по „естествен” начин дете. Преди да решат да се обърнат към изкуственото осеменяване обаче, за родителите е задължително (заедно с техните приятели и духовни наставници) да се отдадат на дълбока и осмислена молитва, за да узнаят каква е Божията воля за тях по техния път към изпълнения с чудеса и тайни процес на създаване на човешки живот.

Тук трябва да се спомене и твърде честото явление, наречено помятане. Според традиционните православни молитви над жена, която е имала помятане, тя до известна степен е отговорна за случилото се и деянието й е греховно: „Смили се над предстоящата тук (името) поради съзнателните или несъзнателните грехове, които е извършила, и така е причинила смърт или помятане на детето, което е заченала; прости й всеки грях, волен или неволен… С изобилието на Твоята милост побързай да изцелиш немощното й тяло…; тъй като сме заченати в грях и неправда и сме недостойни за Твоето присъствие, Господи…” (след това ектенията се повтаря, като се отправя молитва за прошка на волните или неволните грехове, които жената е извършила и е причинила смъртта и помятането на заченатото от нея дете). Като имат предвид акцента в ектенията, подчертаващ греховността на майката, група православни християни (включително епископи) понастоящем работят над частично пренаписване на традиционните молитви. Целта им е да запазят приетата от Православието връзка между човешката греховност и телесното заболяване и същевременно да избегнат смисъла, че жената морално е отговорна за смъртта и помятането на детето.

Днес е известно, че на практика всяка жена, която има оплодени яйцеклетки, извършва многобройни „малки помятания”, без да има и най-малкото съзнание за това. Да си припомним, че 50-70% от всички оплодени яйцеклетки спонтанно се изхвърлят, преди още да се присадят. Освен това е добре известно, че причините за помятането са изключително сложни и обикновено се дължат на химическо неравновесие, анатомически отклонения или генетични повреди, които по никакъв начин не могат да бъдат контролирани от жената. Напълно неправилно е (с редки изключения) да й се приписва някаква вина за нейните греховни мотивации или действия: показано бе например, че умственото състояние на жената, независимо от това, какъв стрес или нежелание за бременността изпитва, не може да бъде причина за предизвикване на помятане. Греховните помятания обикновено са резултат от неправилно извършен аборт, макар че могат да се причинят и от алкохолизъм или употреба на различни други вещества.

Жената, претърпяла помятане, често изпитва дълбоко чувство на скръб. Семейството и църковната община трябва да разберат, приемат и облекчат болката й чрез думи и действия на разбиране, съчувствие и любов. А особено в онези случаи, когато майката е видяла или дори държала в ръце мъртвото си дете, добре е родителите да дадат име на детето и да помолят свещеника да отслужи пригодена за случая панихида. Огромна би била ползата от гледна точка на църковно-пастирската мисия на Църквата, ако епископите и литургистите съставят специална служба за децата, които са пометнати. По този начин родителите и цялата Църква ще потвърдят, че човешкият живот започва със зачеването, че зародишът, който е починал, е „дете” в пълния смисъл на думата и че техните действия за него чрез службата имат предназначението да въведат починалото дете във вечния живот и в общуването на светиите.

Бележки

Терминът "допълнителни" в заглавието е в кавички, тъй като с него се обозначава технология на възпроизвеждане (на зародиша, на човека), която има за основа не естествения път на човешко разможаване, а изкуственото възпроизвеждане, което (особено в последните няколко години) като че "допълва" естествения процес на размножаване (Бел. прев.).

¹ Английският превод е публикуван от The Daughters of St. Paul. Boston, 1987.
² Римокатолическите богослови, занимаващи се с въпросите на нравствеността, много точно използват термина „родителство”, а не „възпроизвеждане”. Последният означава, че актът на създаване на детето е чисто биологичен и не се съотнася с Божието творческо дело (в английския оригинал съществува известна игра на думи в съпоставянето на двата термина: „procreation” и „reproduction”; първият се свързва с творението [pro-creation], а вторият – със значението „ново” (повторно) възпроизвеждане, създаване [re-production] – бел. прев.).
³ Вж. разискванията по този въпрос по-горе във втора глава.
⁴ Почти 200 000 деца в Съединените щати днес се отглеждат не от своите родители и повечето от тях са предназначени за осиновяване. Но бюрократичните усложнения в Америка са такива, че все по-често гражданите осиновяват деца от други страни. Последните проучвания (въпреки разпространения стереотип) показват, че децата, осиновени от родители от друга раса, се интегрират много добре както в семейството, в което отиват, така и в средата на своята раса. От амвона и сред хората по села и градове гласът на християните трябва да се издигне против безразсъдните пречки, които се създават в Съединените щати пред осиновяването, а също и против продължаващия расизъм, който подпомага или препятства осиновяването на деца в съответствие с техния расов или етнически произход.
⁵ Подробни снимки на тази процедура, направени в Центъра за технологии на оплождането в Чикаго, могат да се видят в Интернет на адрес: www.advancedfertility.com/icsiimag.htm
⁶ От утренна молитва, приписвана ту на св. Филарет Московски, ту на монасите от Оптинската пустиня.
⁷ L’Oeuf Transparent (Paris: Flammarion, 1986), esp. pp. 135-144, „Les perversions de la FIVETE”.
⁸ New York Times „International”, 28 June, 1995.
⁹ Newsweek, 2 February 1998, 68 ff.
¹⁰ New York Times (13 October, 1991).
¹¹ Този въпрос не е маловажен. Данни от случаи в Австралия, Франция и други страни сочат, че при различните възпроизводителни технологии от два до три пъти по-вероятно е децата, заченати изкуствено, да заболеят или да имат различни физически увреждания. Вж. статията: Cynthia B. Cohen, „„Give Me Children or I Shall Die!” New Reproductive Technologies and Harm to Children”, Hastings Center Report 26/2 (March-April, 1996), 19-27.

Превод: Валентин Кожухаров

Свещеният дар на живота >>>