Пластинатора и нашият лабиринт: опит за сърфиране

Според съвременни психолози, “волята за безсмъртие”, присъща изначално на човека, извиква към живот пет ясно различими културни стратегии, отговарящи на психологическата потребност от запазване на личността във вечността – това са биологическата, религиозната, творческата, естествената и мистичната стратегии . Всяка от тези стратегии е обект на комерсиализация в съвременния свят. В същото време, във всяка от тях можем да открием елементи, дълбоко правдиви в основата си. Големите лъжи обаче обикновено са съчетание на полуистини в неправилни съотношения.

Биологическата стратегия е свързана с условното генетично безсмъртие, което осигурява чувството за приемственост с предците и потомците. Темата за “лошата безкрайност” на детеродството е занимавала и такива изтъкнати религиозни философи като Бердяев. Скептикът Бертранд Ръсел, разсъждавайки за този аспект на родителството, пише: “…в него има елемент на егоизъм, който е много опасен: надеждата, че децата ще успеят там, където родителят се е провалил… че те, в крайна сметка, ще осигурят биологическото бягство от смъртта, като превърнат индивидуалния живот в част от един общ поток, а не просто в отделна локва без никакво течение в бъдещето”.

Развитието на биотехнологиите осигури свежа храна за този психологически комплекс. Възможността за реално производство на телесни “резервни части” налива масло в огъня на жаждата за телесно безсмъртие и фактът, че такива части могат да бъдат осигурени почти единствено от живи човешки ембриони, не е достатъчна спирачка за всепоглъщащата “воля за безсмъртие” на платежоспособните клиенти. Тази воля отдавна е технизирана и множество компании вегетират чрез предлаганите от тях конкретни “решения” на проблема за безсмъртието – Институтът по крионика (САЩ) предлага дълбоко замразяване на тялото (или само на главата) след смъртта, с идеята, че с развитието на нанотехнологиите в биологията един ден ще бъде възможно възстановяването на целия човек.

Мумифицирането на животински трупове се е практикувало от древните египтяни в рамките на култа към мъртъвците. Днес стандартната криогенна процедура се използва и върху животни, за дълбоко замразяване на домашни любимци – с надеждата, че те ще правят компания на своя собственик, след като той един ден бъде размразен (съживен) с невероятните технологии на бъдещето. Мумифицирането на животни, поставяни около мумиите на знатните древни египтяни е имало функция, идентична с услугата, предлагана от фирми като Cryonics Institute или Alcor. “Суспензията” (това е научното наименование на процеса) обаче има аспекти, които на някои могат да се сторят доста отблъскващи. В ръководството Cryonics for Pets (Крионика за домашни любимци) има инструкции за подготовката на кучето, котката, или направо човешкото същество (ако става дума за близки) за процеса на суспензия:

Клонирането на цял организъм от запазени телесни клетки е също приемлива алтернатива и начин за обезсмъртяване за някои хора – макар че при клонирането новият организъм ще бъде само биологично копие на “донора”, без да има нещо общо с личността му. Институтът по крионика предлага консервиране на човешки и животински клетки само срещу около 100 долара.

Ръководителят на Екипа за изкуствен живот на компанията Телеком, казва: “Това е краят на смъртта – безсмъртие в най-истинския смисъл”, говорейки за разработките на британските технолози върху идеята за Soul Catcher, “прихващач на душата”, компютърен чип, който би трябвало след 30 години да е в състояние да копира нашите мисли и памет.

В някакъв смисъл, дарителството на органи е също отглас от “волята за безсмъртие”, макар че понякога това желание може да има и дълбоко осмислени алтруистични мотиви.

Естествената стратегия цели всъщност символично безсмъртие чрез запазване на природата отвъд обхвата на индивидуалния живот. В този смисъл, природозащитното движение (в което загрижеността за потомците има основна роля), има за основа стремежа към безсмъртие на своите активисти.

Символичната стратегия касае оставането в паметта на потомците чрез извършените приживе дела. Символично безсмъртие осигуряват и онези компании, които предлагат да превърнат мъртвото ви тяло в рециклирана хартия (книгите, произведени по този начин, се наричат библиокадаври, книготрупове), или да използват пепелта от кремацията ви за производство на скулптури. Материал от кремирани трупове се използва и за вграждане в изкуствените рифове по крайбрежието на Флорида. Това се нарича “жив паметник”, living memorial.

Символично безсмъртни са и Елвис, Джим Морисън и други рок-звезди, чиито албуми продължават да носят печалби. В капиталистическата икономика, признак за живот е и способността да произвеждаш и консумираш. Около 10 000 американци са в състояние на необратима клинична смърт, но на изкуствено поддържани основни биологични функции. Това ги прави “живи”, защото продължават да консумират една скъпо струваща медицинска услуга.

Алтернативната разправа с останките на мъртъвците вече посяга и към Космоса. Срещу 5 300 долара компанията Celestis ще изстреля праха ви в околоземна орбита, 12 500 струва подобно погребение на лунната повърхност, а скоро ще се предлага и изпращане на тленните останки в дълбокия космос.

За мнозина стандартните надгробни камъни и плочи се оказват недостатъчни, и Интернет започва да приютява, освен всичко друго, и виртуални гробища – не само за хора, но и за домашни любимци – кучета, котки, риби и птици.

Желанието мъртвите да продължат да общуват с живите ражда и други нови индустрии. Cards from Beyond (Картички от отвъдното) е нюйоркска компания, която предлага възможността близките ви да получават от вас поздравителни картички за Коледа и Великден, след вашата смърт. Посмъртни e-mail услуги предлагат и много Интернет компании. AT&T предлага дори телефонни разговори с починали близки, чрез изкуствено синтезиран глас.

Тъй като протагонистите на криониката и пластинацията като средства за постигане на лично безсмъртие вярват, че тайната на личността е в конкретните телесни клетки и връзките между тях, те обръщат основно внимание на съхраняването на мозъка като материален носител на съзнанието. Телата и органите се подменят, но мозъкът – мозъкът трябва да бъде запазен на всяка цена, защото с него мисля и чувствам, с него се идентифицирам и чрез неговото съхранение осигурявам безсмъртието си. Научните изследвания от областта на мозъчните изследвания не могат да разколебаят тези ентусиасти. Все по-малко учени свързват съзнанието с елементарната биохимия на мозъчните клетки. Строят се вече полиизмерни модели на мозъка, в които взаимодействието между полетата, а не материалът играе основна роля за обяснение на мозъчните процеси. Научен факт е, че самото тяло, включително и мозъкът, е съставено от абсолютно банални вещества и тайната на живота не е в материята, от която е изградено тялото, а във все още неясните сили, които поддържат “заговора” между молекулите на водата, въглерода и още няколко съставки. Животът, дори неодушевеният елементарен биологичен живот на амебата, се крие в динамичния хомеостазис със средата и когато този хомеостазис бъде прекратен (а това става при смъртта), се прекратява и неповторимия живот на биологичния индивид. Ако имаме технология за възкресяване на мъртъвци, тя не може да има нищо общо с възстановяване на мъртви клетки – просто защото всички живи клетки са съставени от една и съща материя (вероятно остатъци от избухнала Свръхнова в нашия район на Галактиката преди милиарди години) и на теория бихме могли да си построим човешко тяло с прозиволни параметри от 70 литра вода, шепа пясък, парче въглен и щипка-две по-екзотични елементи. За възкресението (ако стиснем зъби и приемем този материалистичен подход към него), е необходима динамична информация за всички процеси в тялото, както на ниво биохимия, така и на ниво електромагнитни полета. Такава информация мъртвото тяло не може да даде, а по всичко изглежда, че науката не е способна да извлече такава информация и от живото тяло.

И макар, че за всеки здравомислещ човек е ясно, че “гаранциите” за съхраняване на “идентичността” на индивида при пластинацията са точно толкова спорни, както и при криониката, нейната по-ниска цена я прави вече желан метод за условното “оцеляване” на любителите на технологичното безсмъртие. Пластинацията на една човешка глава струва долу-горе колкото едно “стандартно” погребение в страните от Европейския съюз и според своите пропагандатори, би ви осигурила спокойствие – защото според това превръщо се в религия псевдонаучно движение, съществува малка, но реална възможност един ден да бъдете възстановен по пластинираните си телесни останки.

Излизайки не без известно облекчение от научния език, който не може да обясни смъртта, тъй като смъртта е една от големите тайни на мирозданието, ще кажем, че в християнската интуиция за възкресението вечната човешка жажда за безсмъртие намира своя истинен пристан.

Малко прогностика

Според фон Хагенс пластинацията е “новата съдба на тялото”. Започнала като научно-илюстративен метод за обучение, тя претърпя бърза еволюция и вече се представя за изкуство. Какви биха могли да бъдат следващите й превъплъщения?

Какво можем да предвидим чрез елементарна екстраполация? Кой ще е следващият кошмар, който скоро ще се превърне в действителност – не по силата на пророческата ни осененост, а единствено заради “естественото” развитие на съществуващи в момента културни и психологически, но предимно духовни реалности?

Имаме толкова много елементи на пъзела, че се налага просто да съберем две и две.

Вече съществува практиката да се препарират домашни любимци след смъртта им . Пластинацията дава необходимата технология за следващата стъпка – препарирането на членове на семейството, задържането на труповете в домовете “в естествена поза”, и като резултат – развитието на принципно ново отношение към мъртвото тяло. Загубеното дете вече ще обитава детската си стая post mortem и телесно. Кой би дръзнал да възрази срещу тази практика, пред разплаканите от мъка родители? Мъртвият съпруг ще посреща съпругата си в креслото, с вестник в ръка; труповете ще станат приемлива, а после и неотделима част от социалния живот. И днес в западната култура урните с праха от починалите близки се пазят в домовете.

Не е необходимо особено въображение, за да си представим вълната от нови патологии, които постепенно ще се превърнат в нещо нормално – защото мъртвият съпруг може да седи не само в люлеещото се кресло, но и да бъде поставен в брачното легло . Както хомосексуализма, навярно не е далеч времето, когато некроманията ще престане да бъде разглеждана като болестно състояние.

Пътят на пластинирания труп започва от масата за дисекции на студентите по анатомия, преминава през художествените галерии, за да влезе (това според мен е неизбежно) в личното пространство на частния живот, в дома. Тук пластинираното тяло ще попадне във водовъртеж от тайни и явни комплекси, патологии и всевъзможни нездрави отношения, които ще го изпратят в една реалност, изцяло в разрез с християнското съзнание и представляваща поредния морален скандал на нашето време.

Междинната спирка на пластинираните трупове към частните домове се очертава да бъдат новите мавзолеи. Самият фон Хагенс все още не приема частни поръчки за пластинация на близки хора, но смята, че големи исторически личности на нашето съвремие трябва да бъдат пластинирани и изложени в специални музеи .

Тенденцията пластинацията да се превърне в доходен бизнес, ориентиран към “крайния потребител”, може да се види дори само и във факта, че пътуващото шоу на пластинираните трупове в САЩ беше организирано и финансирано от компанията на Дан Коркоран от Бей Сити – водещ производител на химикали, свързани с пластинацията. Очевидно бизнесът бързо се ориентира в един новозараждащ се пазар и прави всичко възможно да популяризира идеята и да я направи социално приемлива и желана колкото е възможно по-бързо.

Най-вероятно е първите случаи на частни поръчки за пластинация да дойдат от Азия, където пластинацията вече е достатъчно популярна, обществата нямат все още съществуващите дълбоки християнски инстинкти на западните общества, и технологиите се превръщат в основен култ. Показателно е как започва една статия за пластинацията в списание Шанхай Стар: “Очарован ли сте от идеята да бъдете запазен за поколенията? Искате ли да спестите пари от погребението си и да спестите усилията на близките ви да поддържат гроба ви?” Както виждаме, азиатците интуитивно се насочват към пластинацията именно в качеството й на алтернатива на личното погребение, и тъй като не са обременени със западноевропейските табута над смъртта (резултат от загърбеното християнско наследство на Европа), първите стръкчета на бъдещия бизнес вече явно се надигат. В добавка, култът към паметта на предците е особено силен в страните с конфуцианско наследство.

Разфасоване на културата

Просвещението, получило политическа легитимация от Френската революция, роди едно ужасяващо изобретение – гилотината. Не мисля да е било случайно начинът на екзекутиране, избран от просвещенците-революционери, да е свързан толкова радикално с идеята за разкъсване на тялото – светкавично и целеустремено – именно към главата, физическият носител на същия онзи разум, пред чийто “бог” благоговее и нашият Ботев. Самият процес на обезглавяването е бил предмет на не един научен спор от онова време. Приели безрезервно идеята за “хуманността” на механизираната бърза смърт, умовете на Европа се изкушавали да градят научни хипотези за това какво се случва със съзнанието на екзекутирания в секундата след ужасяващото падане на острието. Известни тогавашни интелектуалци са прекарвали времето си пред гилотината, улавяйки в ръце падащите глави на осъдените и са се мъчили да разгадаят смисъла на израженията на лицата и конвулсиите на устните.

В класическата за фантастиката визия на Александър Беляев отделената от тялото глава продължава да живее, мисли и говори чрез система за поддържане на живота (“Главата на професор Доуел”).

В култовия филм «Семейство Адамс» една отрязана от китката човешка ръка е превърната в самостоятелен герой – тя ходи на пръстите си и има собствена воля.

Разсичането, разчленяването, разкъсването на човешкото тяло както в контекста на историческите практики, така и на новите митове, има своята духовна основа и тя е свързана с разпада на целостта на културата. Обезглавяването като ритуален жест прекъсва не само физическата цялост на тялото – в мистичен план то разкъсва връзката между ума и сърцето; онзи интегритет на личността, в който тя е способна на морални действия, на културна активност и на Богообщение. Културата има за свое средоточие култа, сакралното начало, свещенодействието. Извън него тя се превръща в “игра на стъклени перли” – безцелна, безплодна; в крайна сметка – унила и безсмислена като всеки сурогат. Ходещата на пръстите си ръка от “Семейство Адамс” е визуализация на крайната фаза на разпада на културната цялост – когато частите й, подобно на разделените андрогини на Платон, заживявят самостоятелен живот. Уродливостта и безнадежността на самодостатъчния културен фрагмент, откъснат от източника си, е най-силното и еднозначно послание на тези образи. Днес ние живеем в свят от културни фрагменти, а не на културни конструкти. При това, едно от най-силните идеологически внушения на нашето съвремие е, че това е нормалното състояние на нещата; че във фрагментираното разнообразие се крие някаква иманентна ценност, имаща нещо общо с нееднозначността на самата Вселена; че “никой няма право да претендира за монопол над истината”.

Съвременната култура ни се представя като пъзел (сравнението не е ново), но за разлика от истинските пъзели, в нея няма крайна картина, която да подредим. Така “пъзелуването” се превръща в занимание заради самия процес, в който предварително сме се отказали от идеята за цел – естетическа или познавателна. Този отказ от синтез, тази абдикация от смисъла отдавна се се превърнали в основно кредо на съвременния творец. Но липсата на телеологичен фундамент поразява не само изкуството. Постмодерният пъзел и неговите безсмислени, но пъстри петна пронизват ежедневието ни. Без реални ценностни основи днес са политиката (в която ВСИЧКО стана възможно, благодарение на неизчерпаемите комбинации от ключови думи, отдавна загубили връзка със съдържанието си), науката, устройството на обществата и дори междуличностните отношения.

В постмодерния свят, в който живеем, се губят очертанията и границите между нещата. Така всеки жест, всяка социална и културна практика може (ако някой пожелае) да бъде представена за изкуство, за творчески акт с неоспорима легитимност. Струпването на сто килограма кламери върху площ от няколко квадратни метра в някоя галерия се превръща в “инсталация” – полет на творческата свобода, абсолютно легитимирана от волята на автора си.

Човекът е творческо същество по природа и стихията на творчеството не го напуска дори и когато изразните средства и общото интелектуално и морално равнище както на твореца, така и на публиката, са сведени до възможния минимум. Когато в културните развалини се погребат понятия и практики като трезвост, добър вкус, изтънченост, ерудиция, талант и въображение, на помощ идва стихийната сила на подсъзнателните страхове, колективните архетипове и шаманското начало, свързано с елементарните форми на стихиен религиозен живот. Достатъчно е да се вгледаме в съвременната масова музика или визуални изкуства. В тях архетиповете са пределно оголени: основният духовен заряд на хеви метъла например е патосът на героят-воин; техно-музиката разчита на познатите от древността равноделни ритми със звуци в ниския регистър за постигане на състояние, близко до транса; т. нар. “готически рок” се опитва да възроди отдавна изгубения мит за рицарството; а съвременното кино и телевизия просто визуализират същите тези архетипове и митове, повтаряйки едни и същи сюжети и персонажи в различни варианти, до безкрай – защото културата наистина може да стъпи върху митове, но никога не остава при тях; а постмодерният човек се е отказал сам от интегритета, който може да го тласне отвъд мита, в територията на истинското изкуство и удоволствието от него.

Възкресението

Един от най-устойчивите митове, митът за заспалия (мъртъв) герой, който се събужда (възкръсва) за нов живот, се среща в почти всички култури. Дори в приказките за Снежанка и Спящата красавица можем да намерим отглас от този (богословски правдив) архетип. Образът на мъртвото младо момиче, недокоснато от тлението, запазило красотата си във вечността и очакващо целувката на принца, може да се изтълкува и в понятията на изначалната общочовешка интуиция за първозданното безсмъртно битие на човека. Извън Христос и Неговото спасително дело обаче, тази иначе вярна интуиция води до задънена улица, превъплъщавайки архетипа на възкресението в нови и нови културни форми и сюжети, лутайки се в един и същ лабиринт и търсейки своето разрешение на всички нива – от мистични религиозни учения, през научни теории, та до изкуство, шоу бизнес и масова култура. Човекът не е престанал да съзерцава големите истини за света и за себе си – истините за своята смъртност и тление, за космическия скандал на смъртта и за Изхода от нея. Но това съзерцание достига прозирна яснота единствено в Откровението – извън или около Откровението то е гледане в “мътното огледало” на лъжливия духовен и рационален опит, мъчително взиране в ослепителната Божия светлина, но през опушеното стъкло на падналите сетива и ум, лице в лице със сенките на демоните на заблудата и Принца на лъжата.

Пълнотата на човешкото битие произтича от пълнотата на Божието битие и грехът не е нищо друго освен отказ от тази пълнота. В перспективата на християнското Откровение смъртта е в отделянето на човека в неговата цялост от Бога. След грехопадението телесната смърт в някакъв смисъл е дори благо – защото без нея човек би се увековечил в греха си, умножавайки злото до безкрайност във времето. Но макар и “благо” в този условен, компромисен смисъл, смъртта все пак е зло в категориите на вечния живот на безсмъртната душа – и затова тя е победена от Христос чрез собствената Му смърт.

Смъртта е победена и ни е подарен живот. В Христа всички получаваме единствения залог за безсмъртие. Дарът на живота обаче може да бъде и отхвърлен и силите на злото, “поднебесните духове на злобата” неуморно потикват цялата ни съвременна култура именно към това отхвърляне. Залогът е огромен – вечния живот или вечната смърт на човека, единственият носител на Божия образ в сътворения свят.

Това, което Пластинатора нарича “жажда за знания”, обяснявайки интереса към излагането на показ на пластинираните човешки останки, е всъщност желанието за чувствено докосване до смъртта на другия – а чрез нея и до своята собствена. Memento mori, помненето на смъртта, е основна добродетел не само във философията, но и в християнството. В светоусещането на вярващия човек обаче смъртта е демаскирана, а културните табута или митове около нея са развенчани. Вътрешно свободният човек не би имал нужда да гъделичка страховете си чрез танатофобско воайорство. “Свободомислещите”, които приемат пластинацията с отворени обятия и се надсмиват над “закостенелите религиозни догми”, всъщност са дълбоко, отчайващо и поразително несвободни. Отказът от онази прословута православна трезвост в движенията на ума и сърцето, води до несвобода. За изоставилия трезвостта като легитимна вътрешна нагласа, е напълно естествено да вижда в пластинираните трупове някакво “особено достойнство” и да изпада във възторг от идеята, че “смъртните тела сега са превърнати в безсмъртни”.

В демоничната стихия на несвободата плуват със самодоволни изражения на лицата всички участници в паноптикума – търговците с мъртви тела, които доставят “материала”, изкормвачите, “ваятелите” и “художниците”, които са убедени, че трупоскверните им напъни имат нещо общо с науката или изкуството; онези, които предоставят телата си за осквернение и глумене на тълпата, тези които плащат, за да видят и пипнат всичко това, и накрая – самият Пластинатор, Великият Архитект на сложната машина за правене на пари, наречена Институт за пластинация – прелъстен от вниманието, с което го обгражда предвкусващата евтино безсмъртие тълпа и снизходително усмихнат към ридаещите, потресените или направо припадащи посетители на изложбите. Но всички те, участниците в тези спектакли, са направили в някакъв момент своя свободен избор.

Донорите са отхвърлили съзнателно и волево правото си да бъдат погребани. Ако някой народи сто деца, преживее много години и още се увеличат дните на живота му, но душата му не би се наслаждавала с добро, и нямаше за него дори погребение, то щях да кажа: пометниче е по-честито от него (Екл. 6:3).

Пластинаторите са избрали да превърнат в нагледни пособия по анатомия не само хората, дали своето съгласие, но и такива, чиито трупове са били непотърсени от близките им. Мъртви, дето и да намериш, след като ги отбележиш, предай ги на гроб, – и Аз ще ти дам първо място в Моето възкресение (3 Ездр. 2:23).

Посетителите на изложбите по своя воля са се поставили в ролята на зрители спрямо разчленените тела на свои себеподобни.

Организаторите са приели изложбата безрезервно, щом “тя се основава на науката и се предлага от компания с добра репутация”.

Пластинацията е погром над християнското разбиране за тялото, а последствията й водят до формиране на съзнание, невъзприемчиво към дълбинната символика на посятото зърно и на смъртта, преобразена в живот в Христа. Тлението има своята християнска телеология. Извън нея то се превръща в механичен процес на разпад, на свеждане на материалната човешка обвивка до съставящите я елементи – и нищо повече.

Пластинацията и другите методи за запазване на мъртвото тяло тръгват от психологическия потрес от факта на смъртта и следващото я разложение – оттам, откъдето тръгва и религиозното съзнание. Преодоляването на тлението обаче е духовна, а не техническа задача. А смъртта не може нито да бъде разбрана, нито победена с физически средства. Биологичното разложение е естествен процес, като “естествен” тук употребявам условно – в “естествеността” на грехопадението има елемент на космически скандал, на провал, в крайна сметка – на противоестественост.

Човекът е съставно същество, чието съществуване е следствие именно на тази съставност – между душата и тялото, съединени от Бога в тайната на живота. В следствие на падението тялото ни е престанало да бъде безсмъртно (а то е било създадено за безсмъртие от Бога), а природната проява на тази загуба на безсмъртие е тлението. Смъртта болезнено разкъсва човека на двете му съставни части, и след смъртта човек престава да съществува като цялостно същество – душата и тялото му започват самостоятелно съществуване. Продължението на съществуването на тялото е тлението. Тялото се връща в земята, в очакване на вторичното съединение с душата, при което тлението ще бъде надмогнато и тялото ще бъде неприкосновено за видимата смърт .

Отношението към мъртвото тяло е видоизменено продължаващо отношение към цялостния човек. Тъй като след смъртта общуването с душата вече е невъзможно (можем само да се молим за нея), в третирането на тялото намират продължение инстинктите за спазване на личното пространство на Другия. Приживе човекът е господар на тялото си – в условен смисъл, разбира се, защото Бог е неговия Създател – и всяко нарушаване на физическия или психическия му интегритет еднозначно се разпознава като насилие. След смъртта душата преминава в сфери, до които живите нямат достъп. Но и тялото преминава в друг битиен порядък, двойнствен по природа: от една страна, то се включва в естествения кръговрат на елементите и се предава на физически разпад, но от друга – именно тази причастност към първичните стихии го поставя в особено отношение спрямо Бога. Връзката между Бога и човека продължава – и тя е точно толкова интимна и неприкосновена, колкото и връзките между живите хора, и между тях и Бога.

Мъртвият е безсилен да защити тялото си. Той го предава временно на живите, от които се очаква да го предадат на Бога, като се съобразят с интимния, личен характер на тази връзка. Усещането за кощунство над смъртта се надига именно когато в личното пространство на тази продължаваща връзка между вече мъртвия човек и Бога, се упражни насилие. Не е случайно, че в традиционните общества с християнско наследство, осквернението на гробове е престъпление.

Тайнството на живота продължава и след отделянето на душата от тялото, но вече не се въплъщава в цялостния, видим и осезаем човек; то преминава в друго измерение на съществуването, недостъпно за нас. Църковното съзнание усеща като нередни и двата вида опити за продължаване на съприкосновението с човека след смъртта му: опитите за връзка с душата еднозначно се осъждат като спиритуализъм (при тях живият се опитва да навлезе в територии, недостъпни за него и попада във властта на демоничните сили), а опитите за нарушаване на естествените процеси на тление на тялото и изваждането му от природния кръговрат се третират като кощунство и осквернение на покоя на мъртвия. И в двата случая животът се десакрализира, личностно-ипостасното единство на човека се разкъсва. Мъртвото тяло носи в себе си част от тайната на личностното единство – както в символичен, така и в реален смисъл и безконтролните манипулации с неговия безпомощен състав подкопават значението на душевно-телесния интегритет на човешката личност.

Изкушението да маскираме истината за смъртта в посока елементарно биохимично разложение, ни отдалечава от възможността да я разберем. Това е вътрешно движение в посока, противоположна на живота – в мярата, в която я визуализираме като изкуство или обясняваме като форма на съществуване на материята, в същата мяра ние се отказваме от живота. Така смъртта за нас става толкова по-малко ужасна, колкото по-малко ценен е животът.

Църквата осигурява сакрално пространство за мъртвите – духовно, чрез учението и богослужението си, и физическо, за техните тела – в гроба. Науката също притежава място за смъртта – във ваните с формалдехид, на масата за аутопсии, в стъкленици и в музеи на анатомията. Според Lisa Kosok, куратор на една от изложбите, музеят и художествената галерия постепенно се превръщат в трето легитимно пространство за смъртта, при това много специално и атрактивно, защото чрез пластинацията се преодолява тлението (неизбежно при “църковната” алтернатива) и естетичната безобразност на спиртосаните трупове (в анатомичната лаборатория).

Фон Хагенс се опитва да погледне на изложбите си от гледна точка на мъртъвците (настоящи и бъдещи, в лицето на посетителите) и ги нарича “вечно място за просвещение”, противопоставяйки ги на погребенията и кремацията като “места за упокоение”. Относно собствените му религиозни убеждения обаче не можем да си правим никакви илюзии: “Като учен, съмнението и неверието са моята сила… Аз съм агностик и смятам, че мозъкът ми не е устроен по начин, че да ме доведе до решение относно съществуването на Бога”.

За пластинацията той казва: “Това е всъщност едно секуларизирано погребение. Тя е някакво утешение, защото променя лицето на смъртта”.

Съмнението и неверието са сред най-силните двигатели на богоборчеството, на бунта срещу Бога. В пространството на смъртта душата е недостъпна за гнева на богобореца, и той се насочва към мъртвото тяло. Светотатството му се състои във факта, че човешкото тяло е материалният носител на човешката природа, обожествена в Боговъплъщението. Тайната на човека като носител на Образа и Подобието е всъщност Божествена тайна и част от тази тайна е Боговъзприетата плът. Илюзията за свободно разпореждане с тази плът, за нейното манипулиране, дава подсъзнателно удовлетворение на богоборческия импулс.

На въпроса на Лешек Колаковски, известният католически интелектуалец, “Защо балсамирахте Ленин?”, един руски комунист дава лаконичния и прозирен отговор: “Защото не вярваме в безсмъртието на душата”.

За фон Хагенс и публиката му, за цялото ни съвременно общество, този въпрос и неговият отговор са глътка въздух извън задушливата атмосфера на скандалност, пикантерия, перверзност и нечувствителност, която ни облива на вълни, когато се заговори за пластинацията в съвременния либерален печат.

Посетителите на изложбите сърфират – по гребена на мистичния си ужас, погребан дълбоко под пластовете псевдо-култура, пред автентичното, убедително и в пълен Кодак-цвят лице на единственото сигурно нещо в живота им – собствената им смърт, но видяна в тялото на Другия – защото това е единственият достъпен начин да видим Смъртта приживе. С великата и празна надежда, че ако се докоснем до нея, ако се поглумим и подъвчем дъвка в лицето й, тя може би няма да ни се стори толкова страшна, когато я срещнем лично.

Но както “Бог поругаван не бива”, така и смъртта не бива принизена и преодоляна чрез превръщането й в спектакъл. Пластинацията се опитва да опитоми смъртта, като я омаловажи. Но най-ужасяващата опитност на човешкото битие трябва да бъде разбирана и приемана, а не омаловажавана. Метафизичният ужас от смъртта не трябва да бъде преодоляван (защото това е невъзможно), но не може да бъде използван и като стимулант за силни преживявания.

И така, ние стоим срещу пластинираното тяло на друг човек, наш ближен, когото имаме заповед да възлюбим като себе си. Всъщност, в изложбената ситуация, когато си изправен лице в лице с мъртвия Друг, е и целият сатанизъм, и разковничето на проблема с пластинацията. Всичко около тези изложби е устроено така, че да ни освободи от нуждата от съотнасяне с мъртвия като със субект на християнската любов. Всичко – думи, визия, идеология – е впрегнато, за да ни го представи като обект, пред когото сме свободни от морални и етически отговорности.

Как да приложим закона на любовта спрямо пластинирания? Християнството знае, че човек се актуализира като личност единствено в съотнасянето си с Другия – Бога и ближния, в модуса на любовта. Любовта е и пътят за преодоляване на разпада на личността. Какво става с нея, когато се изправим пред пластинирания труп? Очевидно не можем да обичаме, да пожелаем да познаваме, да приемем, да се погрижим за нещо, което представляват разкъсани човешки останки – разкъсани не само във физически смисъл, но и откъснати от душата на човека. Би било противоестествено да имаме към тях отношение като към жив човек. Наистина, човекът е всичко това – и не е.

Тази изтръгната от цялото човешко същество част (която също е уникална – неповторимо съчетание на форма, цвят, плътност; онази очарователна приживе бенка, която може да бъде изрязана и окачена на висяща от тавана нишка мускулно влакно, за очарование на ценителите) – все пак не е човекът. Ние самите не се възприемаме в този си модус. Не можем да се съотнесем и с другия по този начин – както не можем да се съотнесем и само с душата му след смъртта на човека. Може би това ни кара да бъдем предпазливи при това «общуване».

И все пак, пред нас е част от човешко същество – и ако се отнесем към нея като към парче месо, отпечатъкът върху собствената ни душа ще бъде ужасен. И в двата случая сме изправени пред подмяна, която води до духовно опустошение.

Отново сърфираме – между инстинктите и разума си, между човека и нечовека, между живота и смъртта и на границите между десетки други понятия – в присъщата за постмодерното безтегловност, откъснати от корените на думите и тежестта на истинските неща.

***