Моят път към Бога

Приела съм светото Кръщение като бебе. Няколко пъти можех да загубя живота си, но изглежда, че само моят Ангел ме е пазел. Не знаех. Живеех в мрак. Нямаше Бог, нямаше вяра и трупане на грехове – много и много. Всичко в мен и около мен беше хаос. Безпътица. Какво, как, къде – лутах се и грешка след грешка.

Омъжих се. Родих син. Почти бях съсипала семейството си. И лоша майка бях, и родителите си зачеркнах.

На 28 години аз възкръснах. Тогава приех в сърцето си вярата. За първи път присъствах на служби и си тръгвах онемяла. Дълго време все мълчах – бях в друг свят. Трябваше да направя първата изповед. Чета въпросите от дядо Йоаникий и рева. Един, два, три листа. Спирам и пак отново. Сега чак разбрах защо след мен трева не никне; кое, защо и как е. С много срам, хиляди колебания и оправдания все пак отидох в така свидния ми храм „Света София”. За първи път с Бога, отец Денко и аз. На колене и с плач – бърша и чета. Не знаех как ще се появя на следващия ден за причастие. Ами отчето? А той все едно за първи път ме вижда – това ми помогна особено. На връщане към дома летях. От далеч чувам – телефонът звъни. Съпругът ми – да тръгвам към Пловдив, за да вадя виза. Не можех да повярвам. Той не знаеше дали ще живее с мен, а сега ме вика да работим заедно. Чудо. Благодарих горещо на Бога.

И така лека-полека започнах да променям навиците си, разделих се с танците, светските дрехи, киченето; научих се да мълча, да разбирам, а не да осъждам хората. Вместо скандали, започнах да прощавам.

Трябваше синът да се кръсти, и съпругът. Мечтаех за църковен брак с него, но знаех, че е илюзия, защото беше наранен и косата му доста побеля от мен. Близо четири години отминаха, за да стане невъзможното възможно. След така чаканото кръщене, отец Силвестър извърши тайнството брак и резултатът не закъсня – на 21 април 2002 година се роди нашата Цветанна.

Бях на дъното, но нито цигарите и алкохолът, нито врачките и хороскопите успяха да ме излекуват. Само вярата, нашата православна вяра е пътят и спасението!

Как се завъртяха – вече осем лета имам възможност да чистя в Гърция на къмпинг. Всяко мое пристигане в Солун е истинско Божие чудо.

Тръгвах сама с Бога срещу двегодишна забрана за влизане в Гърция и четирима митничари. По всяка логика резултатът е връщане назад. Но сам Бог им затвори очите и само покровът на Майката Божия ми помогна.

Хванах се и на друго хоро. Не знаех. По пътеката през Македония за Гърция. Заедно с каналджии и проститутки. Вървях през нощта, хванала кръстчето си и то напред, а аз след него. Повтарях: „Господи, помилуй!” Не бях на себе си. Все пак се озовах в Солун, но сякаш на челото ми пишеше какво съм направила. Само Божието чудо ме спаси – измъкна ме от каналджиите и граничарите. За определени минути част от групата е хваната и в затвора за една година. И понеже вече просто не ме пускат през Промахон и Ормения, пътувам през Мюнхен за Солун. Тръгвам с автобуса. Той се разваля, спирки – непредвидени, по границите – големи престои. Всички обстоятелства показват, че реално изпускам самолета. Неуспех – ясно очертан. И само: „Слава на Тебе, Боже”, „Благодаря Ти ,Боже”, „Майко Божия, покрий ни”. Молитви, молитви и придвижването потъва. И пак молитви – неспирно. Но – чудо. Успяхме. Поклон до земи, Боже.

И толкова още много мога да изповядвам реални ситуации, в които Ти Си ме спасявал, вразумявал, наставлявал. Искам да заразявам с вярата си другите. Но това не ми се удава. Да усещам Божията благодат и милост, да усещам сърцето си пълно с обич е истински, а не измамен дар. Всеки стига до Тебе, Боже, по отреден промисъл. Колкото по-рано, толкова по-добре. Да оценим това, което имаме от Теб – очи, за да видим красотата Ти, уши, за да чуем словата Ти, нозе, за да отидем в дома Ти и благодарим за всичко.