Премести се!


Всяка вечер, когато случайно се натъкна на тях, си спомням преживяното от мене преди повече от двайсет години.

Те са различни. Един от тях надменно ни се взира в очите от екрана, като се старае да ни хипнотизира и да ни принуди да хванем телефона. Друг притваря очи и прескача в света на отвъдното като в чужд бостан, прехвърляйки ни през оградата това, до което се докопва. Млада жена с жизнерадостна усмивка надзърта в тайните ни и ни упътва как да продължим напред. От съседния канал по-възрастната й колежка прави странни движения с ръце и раздава ценни съвети.

Общото между тези хорица е едно: измамата. Напомнят ми онази мисъл, че ако нямаше Бог, трябваше да Го измислим. Ако нямаме духовни хора, трябва да ги измислим. Да ги излюпим от нищото, да ги набедим, че имат контакти със света на свръхестественото, да ги настаним пред екрана с по един голям микрофон и наивно да гълтаме нелепостите им. Да, не познават; говорят очевидни глупости; изобличават ги публично техни зрители – и пак телефоните им звънят, импулсите валят като гергьовски дъжд. Капка-жълтица…

Не помня точно как се свързах с тази жена. Май племенницата на съпруга ми беше приятелка с нея и така се запознахме. Нека я наричам тук Нели.

Беше на около тридесет, слабичка и хубава, обичаше да поддържа външността си, да следи модата и да се облича добре. Ухаеше на чистота и имаше едно свежо излъчване около себе си. Преди две години беше станала майка на едно сладко момиченце. То също ухаеше като бонбонче, като малка, току-що разцъфнала роза, влажна от утринната роса. Прелестно същество със свой език и вечно усмихнато, пълно с енергия късче живот. Майката го поддържаше винаги в такава идеална чистота, сякаш то се движеше в стерилна и изолирана от житейския прахоляк среда. Най-хубавите дрешки, появили се по магазините, веднага се озоваваха върху крехкото телце и ставаха още по-красиви, съживени от неговия живот. Двете вървяха по улиците като гости от небето, ангелски привидения, около тях сякаш ечеше одата на радостта.

Но това беше само привидно. Имаше в това семейство един огромен проблем, черни облаци се стелеха над щастието му. Мъжът на Нели, Симеон, работеше нещо, което така и не разбрах какво точно е. Май беше някакъв сътрудник на прословутия по онова време “Кореком”, служител в туристическа агенция, която организираше екскурзиите на чужденци по Дунава, снабдител на кораби с провизии или нещо от тоя род. Професия, която му създаваше връзки с много хора, контакти със западния свят, който тогава съществуваше някъде далече зад желязната завеса, самочувствие на човек, който знае много повече от отруденото простолюдие. Докато обикновеният гражданин трябваше да ликува от щастие, ако успее да се добере до ГДР, за него не беше проблем да отиде на запад. Начинът на живот на ония отвъд му беше ясен и той с пренебрежение гледаше на селската наивност българска.

Сега разбирам, че това е бил един от ония, които след 1989 щяхме да започнем да наричаме “мутри”. Той беше човек, за когото реалността изглеждаше съвсем различно от това, което се говореше по радиото и пишеха вестниците. Намираше се вътре в тайните на властта, знаеше кой с кого е и срещу кого е в окръжния комитет, кой управлява на дело и кой има само привидната власт. Познаваше до най-фините детайли механизмите на бюрократичната система и знаеше как да се промуши през нейните фотоклетки, така че да се добере до съкровището.

Струва ми се, че се беше оженил за Нели само за да бъде женен. Лицемерните нрави на комунистическото общество го принуждаваха да има здраво семейство, понеже то е “основната клетка на социалистическото общество” и придава повече сериозност на служителя. В същото време той си похождаше с други жени, отсъстваше почти винаги от къщи по своите вечни командировки. Имаше си компания от себеподобни, на която беше център и душа.

През цялото време, докато Симеон си живееше своя живот, Нели седеше сама вкъщи, отглеждаше своята дъщеричка и гадаеше къде ли е той сега. В такива моменти въображението на човека се превръща в истински инквизитор и бълва най-ужасни картини, шепне най-отчайващи внушения. Тя постоянно си представяше къде е той в момента, с коя е, какво правят, какво пият. Намираха се и хора, които дали от непредпазливост, дали от префинено злорадство, й подмятаха разни думички за Симеон, за това какъв веселяк е, как около него винаги има компания, какви момичета го задирят. Всичко това ставаше с оная просташко-интимна българска селска откровеност и те вливаха още повече отчаяние в душата на Нели.

Тя седеше в дома си сама като една отчаяна Пепеляшка, като нямаше дори мащеха и доведени сестри, които да я дразнят и обиждат. Самотата я тормозеше най-много. Нейните родители бяха селски хора и си живееха на село, улисани в частното си ползване и домашните животни. Те бяха щастливи, че са оженили дъщеря си така успешно и цялото село ехтеше от хвалбите им за прекрасния зет, който бил “голям човек” – толкова голям, че никой не знаеше какво точно върши. Но те големите хора затова са големи, защото никой не може да им разбере работите…

Ежедневието на Нели беше еднообразно. Извеждаше детето на разходка, сядаше на главната улица да пие кафе с приятелки, после се прибираше и слагаше детето да спи, вечерта пак го изкарваше и така всеки ден. Симеон се мяркаше от време на време, колкото да не му забравят физиономията и той да не забрави как изглежда жена му и детето, и пак изчезваше. Щастлива от появата му, Нели се мъчеше да му даде цялата си любов, но какво можеш да направиш за един преситен човек? Тогава тя изпадаше в кротка истерия и плачеше, че я използват за домашна прислужница и детегледачка, че вечно е сама. Симеон умееше да се измъкне от подобни неловки ситуации с шеги и ирония. Тя дори не можеше да го ядоса с догадките си за похожденията му, с изблиците на ревност. Най-много да успее да го докара до състояние, при което казваше: “Ама ти какво искаш, пиленце, пари имаш ли? Имаш. На работа ходиш ли? Не ходиш. На мъжа това му е съдбата, да ходи и да печели, за да има пари за семейството.”

* * *

Когато се запознах с тази млада и красива жена, ме удиви теснотата на нейния живот и интереси. Цялото й мислене се въртеше в триъгълника тя – детето – Симеон. Просто не можеше да мисли за нищо друго, да забележи нищо друго и никой друг. Беше напълно блокирана в проблемите си. Това уморяваше и правеше общуването с нея трудно. В същото време ми беше мъчно за нея, защото виждах колко е сама и как се измъчва от страховете си. Опитвах се да я насърчавам. Заведох я няколко пъти на църква. Говорех й за Бога. Харесваше й, но всичко, което тя би поискала от духовните сили, беше да й помогнат да разреши своя семеен проблем и да си върне съпруга. Имах чувството, че пак това би било желанието й, дори ако се разболееше от някаква лоша болест. Просто се беше фиксирала върху тия неща и те не й позволяваха да излезе от тесния им кръг.

Аз съм израснала в семейство на евангелски християни. Майка ми постоянно ми говореше за Бога, учеше ме да се моля, водеше ме на църква. През целия си живот съм възприемала Бога като най-важния фактор. Заради вярата си ми се подиграваха в училище, публично ми отнеха червената пионерска връзка, порицаваха ме, не ме приеха после в комсомола. За едно дете е болезнено да се чувства обект на подигравки, да бъде смятано за черната овца на стадото. Наричаха ме фашистка, народен враг и как ли не още. Все пак като по чудо успях да завърша висше образование и се стараех по всякакъв начин да показвам, че съм човек със здрави морални принципи. Омъжих се за вярващ човек и възпитавахме децата си в християнски дух.

Когато наблюдавах тази красива млада жена, задръстена със самосъжаление и изпаднала в безизходица, ми ставаше тежко. Исках да й бъда полезна, но виждах, че тя не можеше да излезе от клетката, в която се намираше.

Един ден тя ме помоли да я закарам с колата до село Голямо Враново, на около 35 км от Русе. Трябвало да отиде там по някаква работа. Не ми каза каква е тая работа, а и аз не полюбопитствах. Не можех да й откажа. Определихме си кога ще пътуваме.

Тръгнахме към селото. Денят беше хубав, макар и все още да беше зима. Детето весело пляскаше с малките си ръчички, седнало в скута на майка си на задната седалка. Нели отново разказваше за последните сведения около личността и делото на съпруга си – тя не можеше да говори за нещо друго.

– Сега обаче ще му разкрия тайните – каза по едно време тя. – Така ще го изоблича, че ще се чуди откъде му е дошло.

– Какво имаш предвид? – зачудих се аз.

– Какво ли? Има в Голямо Враново една туркиня, гледачка. Много е известна, нали знаеш за нея. Отивам да ми гледа.

Едва не скочих върху спирачката. Аз, християнската, която търси само Божията воля и отхвърля категорично всякакви форми на нечист интерес към скритите неща, отивах на врачка, при това на цели 35 километра от града! Просто невероятно, каква нелепост!

Опитах се да се овладея и внимателно започнах издалеч.

– Нели, разбирам твоите проблеми и искам да ти помогна. Но ми се струва, че това не е много уместно. Само Бог държи нашата съдба в ръцете Си, само Той може да ни даде сила да променим това, което подлежи на промяна и да приемем непроменимото. Всички врачки, екстрасенси, гадатели на кафе, боб, куршум и тем подобни са мерзост пред Бога. Те могат да ти открият нещо, но няма да ти помогнат да разрешиш проблема си. Моли се и Бог ще чуе твоите молитви.

– Ох, моля се, но нищо няма, всичко си върви както преди. Не съм го чувала от три дни, обади ми се, че заминавал командировка в Будапеща с един кораб, значи ще отсъства поне още десет дни. Кой го знае къде е сега и какво прави, а аз…

– Добре, но какво очакваш да чуеш от тая врачка?

– Ами точно това: искам да знам къде е и с коя е. Като си дойде, ще му кажа и ще го гледам как блещи очи. Не мога да спя нощем, все си го представям в разни сцени… Нервите ми не са наред. И на детето влияя зле, нервна съм, карам му се, че и го пошляпвам.

– Струва ми се доста наивно да чакаш, че врачката ще ти помогне.

– Разправят, че много познавала. Една приятелка ходила да й гледа и всичко й познала. Казала къде да търси едно нещо и наистина го намерила – твърдеше възбудено Нели.

– Разбирам желанието ти, но трябва честно да ти кажа, че ако предварително знаех къде искаш да те закарам, нямаше да го направя. И то защото ти желая доброто – реших да настъпя аз малко по-твърдо.

– Извинявай, не знаех. Мислех, че като си вярваща, одобряваш тия неща.

– Тия неща са толкова далече от истинската вяра, колкото фалшивите банкноти от истинските.

– Нищо де, нека да идем, няма да стане кой знае какво – умолително изви глас Нели.

– Ще идем, няма да се върнем. Почти стигнахме вече. Просто искам да ти кажа, че това е не само безсмислено, но и вредно.

– Ох, аз да разбера нещо за него…

Виждах, че няма полза от моите убеждения и продължих да карам.

* * *

Къщата на врачката се намираше на една от крайните улици. Още отдалеч видях, че пред нея има спрени няколко коли, а пред портата чакаха група хора.

– Виждам, че не мога да те спра – казах аз на Нели, когато се канеше да слиза. – Но искам едно нещо от тебе. Остави детето при мене, аз ще го гледам. Не искам това ангелче да ходи по вещици. Тя се съгласи. Останахме с детето да чакаме в колата.

Мина известно време. Колата ми беше спряна на около стотина метра от портата на къщата. Видях, че един мъж излезе от нея и тръгна към мене. Помислих, че отива нанякъде, но той спря и почука на стъклото на колата. Смъкнах стъклото.

Мъжът беше възрастен, турчин. Изглеждаше някак притеснен. Приведе се и ми каза:

– Булка, моля те, премести колата някъде.

– Защо, не виждам да преча на някого? – възразих аз. Наистина, наоколо цареше селско спокойствие, не беше минала нито една кола, откакто чаках.

– Абе тъй е, ама врачката стана нещо неспокойна. Вика: „Отвънка има една червена кола. Да се махне, иначе няма да гледам на никого!”

Погледнах го смаяно. Нямах представа откъде знае врачката за червената кола и с какво й пречи тя.

– Добре, ще се преместя.

Мъжът ме погледна с благодарност. Запалих и отидох на края на улицата, така че къщата на врачката не се виждаше.

След десетина минути видях, че същият мъж отново приближава. Отново идваше при мене. Смъкнах стъклото.

– Булка, моля те, премести се пак. Врачката фучи и беснее, крещи: „Кажете на червената кола да се махне! Докато не се махне, няма да гледам на никого! Червената кола да се махне!”

– Добре. Кажете на младата жена, че ще я чакам до табелата на селото – съгласих се аз и запалих. Излязох извън чертите на селото.

Когато по-късно Нели дойде при мене, ми разказа същата история. Щом колата ми напуснала чертите на селото, гледачката се успокоила и започнала пак да обслужва клиентелата.

* * *

Не знам с какво смутих покоя на тая жена. Но знам, че нашият живот е в Божиите ръце, че ние сме дошли на тоя свят по Неговата воля, живеем чрез Него и ще отидем при Него, когато свърши земното ни странстване. Не искам да знам бъдещето си, не искам да надниквам там, където физическите очи нямат достъп. Искам да знам само едно: че Бог е с мене, че ме води, че върша волята Му. Всичко друго е само детайл. Той знае как да ме преведе през всяка трудност, Той знае колко време да ми даде на тоя свят.

Разбирам, че много хора са в тежки изпитания, измъчвани са от болести, страхове, несигурност, тревоги, материални проблеми. Разбирам колко много неправда има на тоя свят.

Но целият този товар няма да стане по-лек, ако искаме да го махнем от себе си с помощта на разни самозвани духовни водачи. Мъчно ми е за тия хорица, които трупат огромни телефонни сметки с надеждата да чуят някаква добра вест за себе си. Добрата вест е, че Христос умря за греховете ни и възкръсна за оправданието ни, че имаме мир с Бога чрез примирителната жертва на Агнеца, че имаме вечен живот. Другото е от лукаваго.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info

Notice: Credit Card fields are disabled because your site is not running securely over HTTPS.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...