Искам си свободата

Как си? Липсваш ми. Колко е различен светът сега, когато не си до мен! Няма ги разходките в планината, няма ги дългите летни вечери и любовта… Сега знаеш, съм сама. Вече стана година и половина, откакто не мога да ходя. Наистина по-добре съм, но съм самотна. Приятелите не са ме оставили, подкрепят ме, носят ме дори, когато е нужно, но усещам вече, че им омръзна и на тях. Не го казват, но някъде дълбоко в себе си го знам. И на мен ми писна да търся помощ, да не мога да взимам решения без да се съобразявам с куп хора. Уморих се. Вечно правиш упражнения, гледаш си нещата, а краката все още не ме държат. Вече година пристъпвам с онези железа, омотали краката ми, за да мога да стоя изправена. Отчайвам се. Не искам, но ми става все по-трудно. Винаги, знаеш, съм била жизнена. Не се задържам на едно място, живее ми се, работи ми се. Уморих се да се правя на силна, уморих се да се държа все едно нищо ми няма, уморих се да стоя затворена и да чакам нечия милост, за да мога да почувствам вятъра, да видя слънцето и да поема въздух с пълни гърди. Едва сега разбирам какво означава човек да се бори за свободата си. Преди да падна имах някаква идея, но не и реалната представа за това. И си мисля за българските медици, затворени вече осем години… та аз ще се побъркам само за година и половина и то при положение, че не съм изолирана изцяло от външния свят! Наистина ми се струва, че не можем и да си представим колко силна е болката. Каква сила се крие у тези измъчени лица, за какво търпение става въпрос! Ужасно трудно е да гледаш отстрани как живота си изтича, а ти си напълно безпомощен. Знаеш, че ако зависи от теб, ще направиш и невъзможното и ще се сдобиеш със свободата си. Но ако не зависи от теб? Тогава какво правим? От къде да почерпим сили и просто да чакаме? Ужасно трудно е. Съжалявам, че се повтарям, но е така. Боря се, не съм се отказала. Каквото мога – правя, но не зависи от мен. Остава ми единствено да се уповавам на Божията милост. Защото само Той знае кога ще проходя и ще си върна свободата. Ужким всичко върви нормално, но все по-често си мисля, че ми трябва чудо, защото не виждам изгледи скоро краката да започнат да носят тежестта ми. Мога само да чакам и да се надявам, като междувременно правя каквото мога, за да не губя усещането, че още съм жива.

А помниш ли момчето, за което ти говорих? Знам, че е лудост, но ми се струва, че още много го обичам. Но бъдеще за нас няма. Простих му, но не мога да забравя, че ме заряза в най-трудното време от живота ми, че ме предаде. Вероятно вече не се и сеща за мен. За какво ли му е да пази спомен за едно момиче, което би дало всичко за него. И толкова много го обичаше, че направи това, което трябваше, за да изпълни желанието му повече да не се виждат. Жертва всичко, жертва краката си, за да не може отново да го потърси и ако той поиска да се видят, да знае, че е невъзможно, защото всъщност не може да ходи. Дано, приятелко, да си заслужава всичко това. Надявам се да е щастлив и да преследва мечтите си, защото аз не съм се отказала от своите. И вярвам, че Господ е с мен! Не се и съмнявам, че когато разцъфти истинската пролет, ние с теб ще се срещнем, ще повървим край близката река и ще приседнем на тревата. На мен ще ми е много трудно, но ще съм свободна. Какво по-хубаво от това! Защото, каквото и да ни се случи, то е вследствие от нашите решения и трябва да сме готови да посрещнем отговорностите за това. Обичам те, приятелко, и до скоро, когато този път аз ще дойда при теб. На собствените си крака.

Много целувки и слънчево настроение!