Пиша ти писмо

Пиша ти писмо.
То е объркано. Като мен.
Сигурно си виждала Персеидите.
Над морето.
Така е и с думите,
които ти пиша или съм писал.
Не помня.
И все са други.
Не тези, които бих искал да кажа.
Или съм казал?
Не помня.
Изоставил съм мисълта
като пътник, който върви
към пристанище.
Корабите оттам тръгват.
Все по-далече.
По-далече…
Дано да те виждам,
как вървиш по-малките калдъръмени улички,
по които не съм минавал,
за да те срещна и да ти кажа,
че любовта е една.
Не помня, дали ти го казах.
Всъщност, не знам дали оттам
се минава за някъде.
Не знам дали си виждала
Персеидите и морето.
Не помня.
Пиша ли нещо друго,
освен едно –
една.
Не помня.

Божидар Пангелов – автор

Отговор на писмо

Сега се ужасих – как ще звучи, как ще изглежда,
какво ще си помислиш за замисленото… Това мираж ли е?
Не, пиша ти писмо.
Защо?
Защото ти ми писа, но аз не можех още да чета.
И всички сме във по-доброто настроение, значително, въпреки
поста в модернизма. Готова съм и да обичам, да утешавам и почитам,
да бъда вярна, докато смъртта ни съедини.
Но ще го пазя във дълбока тайна.

Сега какво? Как? – всичките сте знаели, но не и аз. Ще ми дадеш ли
автограф върху реката си? Ще ме направиш ли свой биограф?
Ръката си ще ми дадеш ли, за да напиша целия
живот предсвиден и продължението му, което ще е
безсловестност, но може да е танц, затънал в обездвижване
поради едността – един, една. И прекалена красота на нещо още
нетворено. И само спомен за мираж.
Не, пиша ти писмо.
Но ще го пазя във дълбока тайна.

Не се отричам от маздейския закон. Не искам да съм умна.
И ще направя това – ще ти напиша.
Ти помниш защо.
Аз ще го пазя във дълбока тайна.
Засега.
С любовта е така.

Ваня Константинова – автор