Двете ми патерици

Милостив е Бог. И на нас, маловерците, хромите, едва кретащите по пътя на Вярата – изневиделица ни изпраща опора. Моите две патерици са двама души. Първият е едно 8-годишно момиче. Само Бог знае как се побира в сърцето на Дони толкова любов и такава вяра. Тя прегръща и целува бабите, седнали на раздумка пред входа на блока. Същите бабета, които аз наричам махленски клюкарки. А когато някой е болен, Дони казва за него молитвички. По броеничка. Изследванията показват наличие на тумор в главата на леля и. А една вечер момичето утешава майка си с думите, че току-що Света Богородичка и Господ Иисус Христос са отишли да излекуват леля и. Не обърнали внимание на думите и, но когато отварят черепа, хирурзите не открили никакъв тумор. Само да добавя, че Дони мечтае да стане монахиня…

Другият човек е един бесарабски българин. Животът на 76-годишния Фьодор Бакарджи от молдовския град Тараклия – бивш шампион по борба – е достоен за роман. По Божия милост го срещнах преди две години – колкото да се убедя, че изповедници на вярата е имало винаги – дори и по наше време, по време на социализЪма. Въпреки нашите конформистки оправдания, че “времето беше такова”…

Ето неговата история, която не подлежи на преразказване:

“Черквата я закриха комунистите сорок девятата година. Пък сетненка га използваа за шафьорска школа. В олтаря бяа направили кузница, да, ковачница!..

Аз да бях постъпил, както ма просиа да постъпя камсамолец, или в Партията да дам заявление, аз досега щях да бъда или министър или президент. Или от тюрмата нямаше да излеза… Ну, аз казах, че аз съм православна християнска вяра и не ща. Както работех на камбайната доде замполита, партийния, и ми казва: тъй и тъй, вот напиши заявление – ща изпратим сразу да са учиш в высше учебно заведение. Аз му казвам, че аз не мога да постъпя, закоту аз в черковата одя и жа одя. А ты откажешся от церкви – казва той. “Нет, я от Церкви не откажусь!” – рекох…

И как раз, в шестдесят восмата година, взеа и извикаа от Болград от десантската воинска част. С танкове. И с жюлязни въжета дебели колкот ръката ми, зеа да теглят, да я съборят черковата. Ний бяаме вътре. Аз и още седемнайсе души. Шест мъжа и ония – жени. Не щяхме да излезем, само да не я развалят. И милицията доде и иска да на изкарва – ний не щяаме. Повече от два часа са получи туй… Ну, всьо-ж-таки на сагитироваа да излезем да видим. И както излезооме отвънка и те – раз! И тагаз напънаа с танковете и га събориа черковата. Ну тия солдати, как раз отидоа в Чехаславакия. Синката тая десантската армия отиде там. И получих писмо – от 18 души само едно момче останало. И то казва: синките до един ги избиа! Господ не търпи таквиа работи…

И вот подиренка в восемдесят восмата година във воскресение са връщахме назад от черкова в Болград, Украйната. И са сбрахме с моя другар Кольо Байрактар в центъра на Тараклия и аз му предложих: “Давай да земим да направим черквата!” И почнахме – едно, друго. Мина са май, июнь, июль… Первава августа – св. Серафим Саровский; втарова августа – святой пророк Илия. В ей тая малката стаичка, дет са куните – там са молим с жената. И зех прачетах акатиста на святога Серафима Саровскава. Наченахме от седем часа вечерта и га прачетах где-та до девет. И подир тава, зех прачетах акатист на Света Богородица Скорапомощница. Към края вече, Дора както стоя до креватя, тъй и задрема, заспа. Уже беше дванайсе часа. Уже святога Илия. Аз кончих акатиста и станах от колени. И станах – гледам – што за свет! Са появи от тук. От васток, от празорчето. Но такъв свет – яркий, яркий, прямо по-яркий от слънцето. Но неослепляем… И сразу са появява Ангел Божий! Със Кръста в ръката. През пенджера, през прозореца – там решьотка има, нали га видя? Са являва Ангел Божий! Ни са уплаших, но доде ми странно, такованка, са изпотих… Сразу же подир Ангел Божий влява Света Богородица Скорапомощница! С омофора, държи в ръце Своя покров… Подир нея влява втория Ангел… И аз – прекръстих са и стоя до пещта прав – с журнала с акатиста в ръката. И Дора лежи вот так рядом. И в тва време куту доде и са запря така на средата. И казва, Света Богородица приказва: “Квото надума, вършете го! Аз ша ви помагам. И гато ша освешчават черковата, тага да осветят и тая комната! И на никой да не казвате, доде не я осветят…”

И в тва време бутам Дора за хълбока – да стане да види. И тя само са обърна къде стената.

И света Богородица кату каза тия слова и пак така – меедленно-медленно са двига. Дойде от васток – и отиде на запад. Пред мене мина – и не са видят крака да върви, ами вот така са мести. Пък отдолу гаче й мъгла. А пък така бруствер виси – седеф – искачат искри какту фейерверк. Думам – жа запали къщата! И до тава красата, до тва нещо – оная комната блести от свет! И в тва време кату стигна Ангела до прозореца, и аз ей-тъй опрях пръста на Дора. И щом опрях пръста, тя: “Що за свет?!” Ама Те уже излязаха. Значи, не и било дадено да види Света Богородица. Тя видя само Ангела – как будьто сянка…

Искам да ви кажа едно событие – карах камък за черковата от Кишиньов. В туй време са начена тая нашта шумиха, гато молдованите зеха да са бият с гагаузите. Лятото на 1991-та година беше. И вот ни запряа молдованите на барикадата и не ни припускат насам да додим. Аз им казвам, че карам 20 кубаметра камък за черковата. И пиени тия молдавани, и зеа да гърмят с автоматите гумите на машината. И пулите не могат да влезат, а изскачат рикашетом!! Тва голямо чудо, тва Пресвятая Богородица синкото го направи! Отидох при началника, полковника и седнах на колени – зех да му са моля. Тагаз ги накара и намериа таквиз същите гуми на друга машина. Я пуснете в тях! И кат стреляа – пшшш! – сразу ги пробили. Тагава са удивиа и дадоа два крана и ни откриа пътя да вървим… И на Цветницата девяноста третата година владика Викентий от Бендера освети новата ни черкова “Св. Великомученик Георгий”. И изпрати благочинния и още четири свешченика да осветят таз комната…”