Ерос и брак: тайнството на любовта

Отец Василиос Термос е роден в Лефкада, Гърция, през 1957 г. Завършва медицина и теология в Атинския университет. Специализира психиатрия и психология на децата и подрастващите.  

Защо наричаме брака тайнство? Какво тайнствено има в него?

Наричаме брака тайнство не защото в него е скрито нещо, в което не сме посветени в обичайния смисъл на тази дума. Тайнство е всяка среща на тварното с нетварното, на човека с Бога. И в църковния брак също става тази среща, или по-точно единение в същия смисъл, в който е тайнство Въплъщението на Бога или Божествената Литургия. Разбира се, подобна среща надхвърля способността на нашия ум да я разбере в пълнота, да я осмисли и анализира.

Можете ли подробно да обясните как Бог се среща с човека в тайнството на брака?

Точно така, както и в Божествената Евхаристия. Там ние принасяме на Бога материални дарове (хляб и вино), и Той ни ги връща осветени, в качеството на Божественото Причастие. Нещо подобно става и в тайнството на брака, когато ние даряваме на Бога нашето единение и го получаваме обратно осветено.

Какво означава това в действие?

За да разберем това по-добре, трябва да си припомним евангелското четиво, което се чете по време на тайнството венчание. Става дума за първото чудо на Христос, което станало на сватбата в Кана. Когато виното свършило, Христос помолил да напълнят с вода шест каменни делви, а след това ги подали на гостите. Водата се превърнала в превъзходно вино и разпоредителят на пира се изумил. Той повикал младоженеца и му казал: „Всеки човек слага първом доброто вино и, когато се понапият, тогава по-долното, а ти си запазил доброто вино досега” (Йоан. 2:1-11).

Чудесата на Христос и светиите се наричат знамения, тоест знаци на друга реалност. В този конкретен случай Господ ни показва какво е „естественото” състояние на нещата без Божията благодат и какво става в живота на хората, ако те се въоръжат с тази благодат. Без срещата между Бога и човека в брака за естествен би могъл да се смята пътят на духовна умора и бедност. А когато става единението между мъжа и жената в църковния брак, тази естествена връзка се включва в Тялото Христово, тоест в Църквата, и в нея съпрузите черпят неизмерима духовна сила.

Но нали толкова църковни бракове се сключват между хора, които са много далече от Църквата, тогава хората просто слагат един подпис. Нима всички тези бракове са осъдени на разрушаване или формализиране? Защото действителността не потвърждава това.

Напълно съм съгласен. В този случай остават любовта, естествените душевни сили и способности на съпрузите, както и тяхното добро разположение и намерения. Но без срещата с Божествената благодат всички тези забележителни качества се опират само на способността на мъжа и жената усърдно да се подвизават в създаването на правилни съпружески отношения. А тази способност в началото може да бъде достойна за всяка похвала, но без Божията помощ нерядко постепенно изчезва.

Тоест, в такива бракове Бог отсъства?

Не, разбира се. Бог присъства във всяко добро човешко дело и подкрепя добрите начинания и усърдието на човека. Това става и при нехристияните и некръстените хора. Но за да схванем разликата, нека отново да разгледаме първоначалното тайнство, „архетипа” на всички тайнства – Божествената Евхаристия.

Немалко хора се стремят да изправят своя живот, да станат по-добри; някои дори призовават Божията сила, но не се причастяват с Неговите Тяло и Кръв. Това не е едно и също. Причастявайки се със Светите Тайни, човек психосоматично се съединява с Христос „за вечен живот” – не просто за да стане „добър човек”, а да се освети и да живее вечно с Него.

Същото става и в църковния брак. Този, който осъзнато участва в това тайнство, моли Бога да включи неговата любов в Божията любов, моли се за това любовта между мъжа и жената да придобие едно по-различно, свръхестествено качество и да живее вечно.

Спомнете си израза от молитвата, която свещеникът произнася в края на чина на обручението: „Укрепи ги чрез произлизащото от Тебе свято съединение”, и още думите от молитвата в края на последованието венчание: „Приеми техните венци в Твоето Царство, неопетнени, и безупречни, като ги запазваш в безопасност от вражеските козни във вечни векове”. Така бракът придобива космологично и онтологично измерение. Човекът явява в себе си истината на света: безкористната любов.

Опитът показва, че повечето от хората, които сключват църковен брак, тоест участват в тайнството венчание, не се замислят за подобни неща. Техните мисли са насочени преди всичко към външната страна на бракосъчетанието, към пищността и тържествеността на облеклото и обстановката.

Това е един печален факт, който свидетелства за осветскостяване. Църквата прави отстъпки на света и принудително приема неговия морал. Никой не отрича радостния и щастлив характер на бракосъчетанието, но истинското тържество, истинската светлина и блясък са скрити във вътрешните преживявания на вярващия човек, тоест в това доколко реално преживява тайнството вътре в себе си. В 44-и псалом е казано: „Всичката слава на царската дъщеря е вътре”. Според тълкуванието на светите отци и учителите на Църквата, славата и блясъкът на Църквата (дъщеря на Бог-Отец, тъй като тя се явява невеста на Неговия Син) са вътрешни.

Но това не означава, че трябва да отричаме външните елементи на празнуването на бракосъчетанието, нали все пак става дума за празник. Важно е доколко човек се отнася сериозно и с разбиране към тайнството. Ако той пристъпва към него с това църковно съзнание, за което говорихме по-горе, тогава става реална среща и съединяване с Бога. А ако не пристъпва така, то Божията благодат не действа.

В този смисъл Божествената благодат не променя човека автоматично?

Точно така. Ако човек автоматично се променяше под въздействието на Божията благодат, тоест без неговата воля и съгласие за това, то би ставало дума за магическо действие. А Бог сътрудничи с нас. Затова толкова много бракове, сключени под покрова на Църквата, се оказват несполучливи. Защото хората са останали на практично-организационното, външно ниво.

Силно впечатление ми направи сравняването на брака с Божествената Литургия. Нали съществува и сексуалността, която много хора смятат за греховна или, най-малкото, за несъвместима със светостта и духовността. Известна е подозрителността на Църквата по отношение на всичко, свързано със секса. Може би Църквата е направила брака тайнство само за да ограничи сексуалните отклонения? Може би е избрала пътя на компромиса, за да се избегне по-лошото?

Естествено, бракът притежава и такива функции като възпитаване на нравствеността и стабилност на обществото, но тези функции са му присъщи като обществена институция. Всякакъв вид „официален” брак – и граждански, и религиозен в различните религии или конфесии – е предназначен, в частност, за ограничаване на човешката ненаситност, за създаване на подходяща обстановка за раждане и възпитаване на деца и пр. Всичко това са естествени функции. Църквата не игнорира и не пренебрегва естественото, но го превъзхожда.

Естествен е стремежът на човека към съпружество. Бог приема този стремеж и го благославя от самото начало (вж.: Бит. 1:27-28 и 2:18-24). А апостолското Послание (Еф. 5:20-33) сравнява връзката на мъжа и жената с единението на Христос с Църквата. В Стария Завет постоянно се използват метафори, описващи отношенията между Бога и човека в качеството на еротична връзка между двама влюбени, например в една от книгите на Стария Завет, която се нарича Песен на песните. Впоследствие отците на Църквата нерядко са използвали тези примери в своите съчинения.

Разбираемо е с какво уважение се отнася Църквата към човешкия ерос, ако се съди по тези уподобявания и сравнения. Еротичните взаимоотношения се разглеждат като основополагаща функция на човека. Свети Йоан Златоуст е казал, че Бог е посял ероса, за да се удостои човекът със слава и да се възпълни. Господ е направил ероса стълба, по която човек може да се изкачи към всичко висше и небесно. Разбира се, не в смисъл, че еротичният живот духовно възвисява човека (злоупотребявайки с него, човек може дори да падне). Но когато човек води духовен живот, самият факт, че еросът съществува, служи за двигател на любовта към Бога: тъй като еросът по отношение на човека е толкова силен, колкото може да бъде силна любовта към Бога. Да не говорим за това, че с помощта на междуличностните отношения човекът се учи да се открива на ближния и да общува с него. Без тази важна предпоставка не е възможно да общуваме с Бога.

Църквата се отнася с изключително уважение към ероса и брака, и само през призмата на това уважение можем да разберем нейните „забрани” в тази област. Всъщност става дума за средствата за защита на Божествените дарове, дадени на човека – точно така, както пазим огънчето на свещта, за да не го духне вятърът, или както спортистът се ограничава в някои неща, за да може по-късно да усети радостта и вкуса на победата. Началният капитал на ероса е необходимо да се увеличава и преобразява, а не да се разпилява прибързано и необмислено, както често се случва.

От друга страна, много членове на Църквата, за съжаление, не споделят нейното животворно богословие – било поради незнание, било по различни лични причини. Такива са родителите, които се измъчват от своя пуританизъм и нито веднъж в живота си не са се радвали на своя ерос като на Божи дар, клириците и преподавателите в неделните училища, на които на времето не е била преподадена истината, или които неправилно са разбрали смисъла на православната аскетика. Всички тези хора нерядко съдействат за отчуждението на съвременния човек от църковния човек, защото го карат да се отнася към него като към жандарм на пуританизма.

Тази позиция на отделяне от църковния живот съществува наред със сексуалната разпуснатост, която се проявява в публичния живот, в медиите…

Много правилна забележка. Съвременният човек се намира сякаш между два огъня. От едната страна е страхът от пуританизма, а от другата – днешното превръщане на всичко и всички в стока. Първото не позволява на човека с благодарност да се радва на Божиите дарове, а второто просто обезценява и задушава тези дарове. И е много трудно да стигнем до извода коя от тези опасности е по-сериозна: чувството за вина, стресът и страхът по отношение на ероса и секса, или тиранията на чувствеността, която изкривява и, в края на краищата, унищожава вродената способност на човека за ерос. Ние живеем в поток от информация, който постоянно смесва телесното, плътското привличане с ероса. Аскезата, която Църквата предлага, съдейства за очистването на вътрешния душевен свят на човека.

Една съпружеска двойка, мои познати, се върнаха от изповед разочаровани, тъй като духовникът не им беше разрешил да се причастят. Причина за това бяха сексуалните им отношения преди брака. Правилно ли е това?

Това е много честа причина за огорчение у съвременните хора и тя нерядко ги води до отдалечаване от Църквата. За да разберем духа на това „запрещение”, трябва да си спомним какво е било казано в началото за тайнството брак. Думата „тайнство” (μυστήριο) произлиза от глагола „посвещавам” (μυώ), което означава въвеждам в нещо, предавам някакви истини. Този, който се посвещава, се нарича посветен.

Първоначалният смисъл на този процес е в Божествената Литургия, която сама по себе си вече представлява тайнство. Този, който се кръщава и се помазва с миро, става посветен, с други думи, от този момент може да участва в светая светих на Божествената любов (а именно това е Божествената Евхаристия), да отговаря на възгласите на свещеника (днес това правят певците, които се явяват представители на целия народ, събрал се в храма на служба), да се причастява с Тялото и Кръвта Христови. Сега той съставя, наравно с другите верни, тялото на Църквата.

Целият живот на християнина придобива смисъл с неговото влизане в Църквата. Нищо не може да се извърши извън нейното благословение. Това е така не защото го изисква някакъв сбор от правила и не поради фанатизъм. Просто Църквата е начин на живот. Тя обхваща всички аспекти от човешкия живот и поради това съществуват толкова много молитви и особени чинопоследования „за всички случаи в живота”: раждане и смърт, приемане на храна, образование и възпитание, лечение на болести, търговия, заселване в нов дом, селско стопанство, празници и пр. И би било много странно, ако психосоматичната връзка между мъжа и жената отсъстваше от този ред на благословения на Църквата.

Така предбрачното въздържание придобива смисъла на доброволна аскеза, необходима за това човекът да остане вътре в Църквата, в нейното тяло. По време на кръщението и миропомазването вярващият получава общо свещенство, свещенството на миряните. Участвайки в свещеното достойнство на Христос (Който Сам принесе Себе Си в жертва като велик Архиерей), човекът също принася жертва – своята аскеза под каквато и да било форма, а в конкретния случай – своето въздържание.

В случай на отказ от такова въздържание, човек сам се отделя от църковното тяло, тъй като преди това е отделил своята еротична и сексуална функция от живота в Христос. С други думи, недопускането до свето Причастие не означава наказание. То е само констатиране на това, което вече е станало в човека.

В действителност много често се прилага така наречената икономия, тоест една по-смекчена и снизходителна реакция на Църквата спрямо греха на вярващия, в съответствие с изразената от човека степен на осъзнаване на своето прегрешение, както и на борбата със своята страст. Във всеки случай е желателно епитимията за недопускане до Причастие да не стане повод за оставяне на църковния живот, за униние и разочарование, както, за съжаление, твърде често става.

Може би забравяме за съвременните условия на живот, които толкова много се отличават от едно традиционно общество? В днешно време, когато сексуалността буквално е станала стока, а встъпването в брак често се отлага „за по-нататък”, сексуалното въздържание става все по-сложно и трудно дело…

Тук сте прав. Днес въздържанието действително може да се нарече чудо. Но както всяко чудо изисква Божията сила и вярата на човека, така и въздържанието е постижимо, ако човек много силно го пожелае и проси помощ от Бога. И да не забравяме, че, тъй като това въздържание е оправдано само еклесиологично, то може да се реализира единствено в църковния живот.

Само съзнателно вярващият човек, който постоянно се моли, изповядва се, причастява се, разсъждава за духовните неща, е способен да запази в себе си атмосферата на доверие в Бога и готовност за духовна борба. Освен това, въпросът за сексуалността не се изчерпва с предбрачното въздържание. Изисква се дългогодишна вътрешна борба, за да може човек в пълнота да предостави тази своя функция в разпореждане на любовта, единението, разбирането, загрижеността, нежността и дълбокото общуване със своята „половинка”.

 

Превод: Татяна Филева

 

Из списание Свет, брой 8/2013