Въцърковена Барби?

От 11 октомври в Буенос Айрес ще бъде представена изложбата “Барби. Пластмасови религии“, на която двама дизайнери ще покажат своя нов проект: Иисус Христос в образа на Кен и Дева Мария в образа на Барби, заедно с други образи от юдейската, будистката и индуската религия, превърнати в кукли, сред които Мойсей, Буда, богинята Кали и др. Провокиран от коментарите по повод изложбата, свои размисли за куклите на православните деца споделя руският свещеник Константин Камишанов.

В църковната култура няма канон за детските играчки, за белетристиката, киното, архитектурата, живописта. До днес въпросът кои достижения на светската култура са канонични си остава открит.

Почти по всички проблеми в Църквата съществуват няколко полюса на възгледите. Например, още от първите години на нейното съществуване се е поставял въпросът дали е нужно да се кръщават децата в младенческа възраст или да се изчака разумното им встъпване в редовете на християнството, след като пораснат. Същото е и с отношението към светската култура. Преподобният Теофан Затворник е бил яростен противник на всичко, което не е създадено от клирици. Цялата светска литература, според него, е пагубна за душите.

Сега нека се пренесем в царството на приказките. Там царстват вещици, баби Яги, злобни гъски, лебеди, преследващи децата, и прочие дяволии, които седят на клон или се разхождат на верига. Но ние вече имахме детство без приказки. Сталин забранил на дъщеря си Светлана да чете и даже да прави представления от приказки. Разбира се, за това, че тя израсна като духовно травмиран човек са виновни не само приказките. Приказките са част от хуманитарния комплекс и тяхното отсъствие е изиграло своята негативна роля.

Но, трябва да признаем, че унищожаването на детските приказки или романите на руските класици може да се превърне в най-добрия случай в православен шариат, а в най-лошия в теократична диктатура, по-страшна и от СССР, и от ГУЛАГ. Свободата не е само дар Божий. Тя е дар на Църквата. Човекът, стремящ се към Бога, трябва да има свободен избор. Иначе ще се превърнем в оловни войничета, премествани от архимандрити и епископи.

Археолозите намират детски играчки още от епохата на палеолита. Глинените фигурки имитират реални персонажи с поправки в зависимост от майсторството на грънчаря и митологията. Тоест, в играчката освен тренировъчна функция винаги се е влагал елемент на идеалното възприятие на пространството. Момиченцата винаги са играели не просто на кукли, а на идеал.

Тук настъпва водоразделът на имиджа на куклата, тоест в отговора на въпроса какъв идеал се влага в нея. В околоправославните кръгове са убедени, че Барби е малка икона на постморедното общество. Те смятат, че в този образ на жена не е вложена идеята за майчинството, а култът към хедонизма. В нейния образ виждаме не образа на майката, а образа на приятелката за развлечения.

Всички помним съветските кукли Наташи, които казваха мама и имаха огромни пърхащи мигли. С какво те са по-добри от Барби? С нищо. Същата, но леко пухкава пластмасова съветска Барби. Ако обаче се вгледаме в типичните парцалени дореволюционни кукли ще видим, че в православната Руска империя куклите са си били кукли, а не предмети на православната пропаганда.

Добре, нека направим кукла на вярваща многодетна майка. Или куклен комплект на семейство на енорийски свещеник. Кукличка на батюшка с набор подрасници за преобличане и малка кадилничка. Матушка с пангар за свещи, дъщеря и нейните девет братя. Че какво, в много манастири се продават кукли на монахини, схимници, ангелчета и прочее скулптурна кинкалерия. Купуват се. Наистина, възрастните не играят с тях, а си ги слагат на секциите. Но ако разясним и включим „агитпропа” на пълна скорост, фигурките ще започнат да живеят втори живот. Можем да създадем направо комплект „Манастир“. Сами разбирате колко абсурдно е всичко това.

Но все пак темата за противопоставянето на Дева Мария и Барби е налице. Идеалът за святост против идеала на потреблението. Би било чудесно, ако се намери такъв майстор, който със силата на своя талант да успее да транслира идеала на малкото момиче за Мария в кукла. Той би достигнал недостижимото.

Но дълбоко в душата си съм убеден, че тази „находка“ би била пошла и кощунствена. Днес самото състояние на църковното игрово изкуство е такова, че най-добрите филми за вярата се създават извън църковната ограда. Този театрален сироп, с който се опитват да ни заливат православните театри и киностудии е толкова слаб и бездарен, че като че ли е по-добре да го нямаше въобще.

Документалните филми, в които кънти задгробният глас на четеца зад кадър явно са създадени само и само да убедят зрителя, че у нас всичко е лошо и всичко не е слава Богу. Е, има и изключения, като московския театър „Глас“. С ужас можем да гадаем какво би се случило, ако „Софрино“ (предприятието за църковна утвар и църковни стоки на Московската патриаршия, бел. прeв.) отвори още един цех за православни кукли.

Самата идея да се конвертират в комикси светите образи е дълбоко порочна. Нека оставим светостта настрана, по-далеч от сергиите и детските панери с играчки. Светостта не би могла да се транслира в пластмаса.

Можем да забраним на децата си всичко светско, като се позоваваме на житията на светиите, които в детството си не са участвали в детските игри, търсели са уединение, упражнявали са се в пост и молитва. Но дарът Божий е просто дар. Той не се дресира със забрани. Няма такава дресировка, с която да можем да превърнем в светец едно дете. Светостта е етап и висока степен в личния диалог на свободния човек с Бога.

Светостта в обществото е праведността. Нашият свят е такъв, какъвто го е благословил Бог. В него има това, което вече е усвоено от християните. Но има и друго, което предстои да бъде включено в пространството на праведността. Това са съвременните реалности и достиженията на цивилизацията. Светът се усвоява от праведни майки, деца, шофьори и други честни хора, за които този свят е плодородна Божия нива.

Даровете на цивилизацията са като нож с две остриета. Електричеството може да убива, но може и да освети храма и да стопли дома. Така е и с всичко останало. Интернет и телевизията могат да ни донесат проповедите на патриарха, а могат и да пълнят дома ни с мътилката на ужасни сериали за престъпници и момичета, у които нищо не е слава Богу.

Така е и с куклите. Те могат да станат вредни, когато родителите на възпитават децата си в дух на любов към Бога. И полезни, когато родителите са мъдри. Не е възможно да ги забраним. Дори да затворим всички момиченца в манастир, те ще намерят начин да си играят със същата тази Барби тайно от надзирателите. Или ще си направят своя Барби от слама и парцали.

За съжаление, у нас някак си не се получава онази святост, която би трябвало да се ражда в семейството. А нали Христос е сътворил първото Си чудо именно там. Освен това, светският човек може да бъде щастлив и свят само в кръга на близките си. Но се оказва, че и в историята нямаме свети семейства. Всички са монаси, епископи, князе, много малко енорийски свещеници. И освен легендарните Петър и Феврония, за други семейни двойки като че ли и не можем да си спомним. Няма реални примери за транслация на святостта в семейството. Затова и няма разбиране каква трябва да е правилната играчка като следствие от праведния бит.

Като островче на святост е животът на последната царска фамилия в Русия. Там ще намерим и любимите на момиченцата бели принцеси и малкото братче. И интериорът, където е преминал животът им, даже фамилната посуда се е съхранила. Но да правим от това играчки в стил „манга” би било огромна духовна липса на такт.

За съжаление, не са запазени играчките, с които може би в ранното си детство си е играла Божията майка. Но са се запазили куклите на принцесите Романови. Навярно е възможно да се произвеждат реплики на тези кукли. Но не съм уверен, че и тези играчки ще бъдат приети от домораслите ни пуритани като духовно полезни.

В края на краищата, откъде се взе този загадъчен човек, който започна темата за православните играчки? Нима няма по-важни теми, към които да насочи апостатичната си енергия, та е решил да всява смут в православния свят? Дискутират се някакви измислени виртуални проблеми, изкуствено създадени да пълнят православните издания.

Играчки е имало, има и днес и ще ги има и в бъдеще. Тяхната главна цел е да помогнат на децата да се адаптират към реалния живот. Момченцата играят с танкове и не е нужно да им забраняваме. Рано или късно те ще се сблъскат с реалността и ще им се наложи и да стрелят.

Рано или късно момиченцето ще реши, че манастирът не е за него и ще се превърне в обикновена любяща съпруга и майка, в нормален учител или лекар. Тогава защо насила създаваме проблем, щом не можем да предложим разумна алтернатива? Кесаревото – кесарю, Божието – Богу. И не си струва да правим две в едно, печатайки на банкнотите ликовете на светиите, а на иконите – славни пълководци и президенти. Не си струва да събираме в едно икона и играчка. Това още отдалеч намирисва на лош вкус с привкус на кощунство.

Децата не са като възрастните, те не могат да бъдат толкова сериозни като тях. Те играят и живеят странен за възрастните полумитичен живот в пространството на идеала. Може би те чуват гласовете на смеещите се ангели и по-добре от нас виждат усмихващия се лик на Спасителя в ръцете на Игнатий Богоносец.

За тях е по-лесно да се обърнат директно към Богородица или към живия Бог, отколкото към куклата. Не трябва да нахлуваме в този чист стъклен свят с полицейски надзор и политпросвета. Децата ни ще пораснат и сами ще решат. Главното е да ги научим да обичат. Не куклите, а хората. | www.pravmir.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска