Асоциалният свят на социалните мрежи

Защо социалните мрежи имат свойството да ни правят по-малко диалогични и разбиращи другия в реалното общуване?…

Когато става дума за участието, „присъствието”, „пребиваването” във виртуалната среда, основният проблем не е в разстройството на вниманието, а в разстройството на идентичността на личността. Някой проницателно беше отбелязал, че напоследък хората вече не носят мобилните си телефони в джоба, а през цялото време ги държат в ръка. Това, според някои, е израз на своеобразна невротичност, но тук има и елементи на търсенето на нова идентичност, нова принадлежност.

Човекът с мобилен телефон, намиращ се постоянно в ръката му, освен потребността да бъде актуален, изразява и несъзнателен стремеж да има нещо външно като съставна част от своето същество, нещо, което го реализира и утвърждава в обществените отношения. Връх на тази потребност се наблюдава при употребата на подкожни микрочип-импланти, които се използват главно заради по-бързото функциониране в технологичния свят, а понякога и от чист снобизъм. Иначе защо да ги рекламират като най-доброто средство за плащане на сметките в престижните ресторанти? Интересното е, че успоредно с тези импланти все повече се появяват и татуировки по цялото тяло, които също са знак за същата тази потребност – потребността от нова идентичност.

Пак ще повторим: не бива да се прехвърля цялата вина върху технологията. Тя за пръв път е открила (и създала) някои проблеми, но в мнозинството от случаите тя само е направила така, че старите проблеми и старото състояние на човешкия дух да се проектират до границите на пълната видимост. Тя, трябва да подчертаем, е открила и големи парадокси вътре в човешката личност.

Днес един от тези парадокси се проявява в контекста на асоциалността на социалните мрежи, придобили изключителна популярност и разпространение през последното десетилетие. Докато пишех този текст, съвсем неочаквано влязох в спор с мои близки за това дали хората в социалните мрежи наистина са социални и присъстващи, или несоциални и отсъстващи, когато става дума за междучовешкото общуване. Колкото и нелогично и парадоксално да звучи, смятам, че е много по-вярно едно друго твърдение. Впрочем, това и не би трябвало да бъде толкова нелогично, поне в практически план – хората, които прекарват много време в социалните мрежи, при всички случаи отсъстват от своето най-близко обкръжение и не общуват с най-близките си. Както наскоро хубаво и просто обясни нашият известен психотерапевт Зоран Миливоевич, времето, прекарвано в социалните мрежи, не е нищо друго, освен време, взето от физическия свят, което би могло да се прекара с другите в класическото, живо общуване.

Някои от многобройните фенове на социалните мрежи със сигурност ще попитат какъв е проблемът, ако понякога са във фейсбук, а по-голямата част от времето си прекарват със семейството, приятелите, колегите си в жив и директен контакт. Да, може би това наистина е така, защото имат добрия и важен опит и потребност от пряк контакт с други хора. Но какво да правим с момичето, което се оплаква, че не може да „изкара” по-малката си сестра от стаята, защото постоянно е в социалните мрежи? И какво да правим с младите, които се поздравяват с: „Ще се видим довечера във фейсбук”, въпреки че са от един и същи квартал? Предходните въпроси нямат спекулативен характер, те са нещо, което авторът на книгата лично е чул и видял.

Някой фен на социалните мрежи може да попита защо общуването например по електронната поща или чрез някой блог с текстове не е проблемно, а социалните мрежи са проблем. Не се ли случва и това общуване във виртуалния свят? Ще отговорим веднага: електронната поща и блоговете не носят такова ниво на внушаемост в създаването на псевдообщност и виртуалните идентичности не се стремят в такава мяра да заменят реалния контакт. Когато веднъж, като гостуващ лектор по предмета „Християнска теория на комуникацията”, изнасях лекция пред студенти от Православния богословски факултет в Белград, засегнахме проблематиката за социалните мрежи. Попитах онези, които имат профил в социалните мрежи, защо са там и веднага получих отговор, че чрез тях лесно намират стари приятели, които са разпръснати по цял свят. Проблемът се появи, когато поставих втори въпрос: защо след намирането и установяването на контакт с тези приятели, те не са продължили електронната комуникация по друг начин (да кажем, по електронната поща), а общуват посредством социалните мрежи. Последва пауза, след която един студент посочи, че в социалните мрежи все пак всички са заедно, за разлика от общуването по имейла. Именно тази симулация на общност е онова, което поставя сложни въпроси…

Критиците на социалните мрежи досега са посочвали различни недостатъци, като намаляването на креативността на общуването (с оглед на това, че през цялото време се движите в рамките на строго зададените форми, измислени от техните създатели), спад на производителността на труда (изследванията показват, че работещите често обновяват своите профили от работното си място), премахване на частността (мнозина доброволно дава данни за себе си с мисълта, че така потвърждават своята съвременност). Впрочем основният проблем при социалните мрежи е много по-сложен и се отнася именно до трансформиращия потенциал на дигиталните технологии на нивото на човешката личност. Социалните мрежи (не само те, но тук са парадигма) създават виртуални идентичности. Тези виртуални идентичности по определен начин имат свой живот в рамките на динамиката на социалните мрежи. Те по своята външност наистина могат до голяма степен да се покриват с физическите, реалните, но почти винаги представляват силно украсена версия, която, да не забравяме, винаги е важно да запазваме в живота – обновяването на статусите е също толкова важно, колкото и самото съществуване на профила. Следователно, не е достатъчно да имате профил, както не е достатъчен фактът, че сте живи: необходимо е профилът постоянно да се освежава, допълва, привежда в движение. Динамичното поддържане на профила за много хора е нещо жизнено важно, тъй като представлява потвърждение на идентичността им, колкото и виртуална да е тази идентичност. Потребителят на социалните мрежи преди всичко използва аргумента, че „така и така всички са там” (най-вече във „фейса”), и затова му остава единствено да следва модата. Проблемът възниква тогава, когато в конфликта между реалната и виртуалната идентичност последната надделява.

Тук е разумно да си припомним тезата на медийната теория, че в съвременния свят е важно не толкова какво се е случило, колкото как то е представено в медиите – важно е не събитието, а неговият медиен образ. Същото е и в областта на социалните мрежи и виртуалните профили: не е важно кой сте в действителност и с какво се занимавате във физическия свят, а какъв е електронният ви профил и каква е неговата динамика. И както в предходната, индустриална епоха водещ е бил процесът на производство, а самият човек по-скоро е бил подчинен на продукцията, работните часове, производителността и заплатата, така в дигиталната епоха човекът лесно може да се окаже подчинен на своя своето „електронно битие“.

Пресилено ли е да твърдим, че човек може да се идентифицира посредством своя електронен профил? Имат ли социалните мрежи този потенциал, когато става дума за формирането на човешките идентичности? Връзката между личностите и електронните профили най-добре се вижда в екстремни случаи: когато някой млад човек „окачи” на своя електронен профил обидно съобщение, отнасящо се за друг млад човек, или когато виртуалната общност означи профила на някого като нежелателен. Последиците, които се наблюдават в практиката, особено сред младите хора, започват от по-леки психични смущения, и могат да стигнат до фатален изход. Това се случва именно защото те в един момент започват да градят своята идентичност върху отношенията във виртуалния свят. За да надделее реалната, физическа идентичност, свързана със семейството, истинските и искрени приятели, Църквата, човек би могъл просто да се надсмее над заядливците, които не могат да измислят нищо по-умно от това да прахосват времето си в клюкарстване и одумване в електронния свят – ако хартията всичко търпи, тогава какво да кажем за електронния носител.

Съществува още един вид проблем, отнасящ се до социалните мрежи и свързан с лекотата на комуникацията в тях. Факт е, че дигиталната епоха улеснява и прави по-достъпни много неща, включително и комуникацията. Впрочем, забравя се, че между човешките същества не съществува лесно общуване в истинския смисъл на тази дума. Ако съществува, това вече не е общуване, а формализъм, рутина. Междучовешкото общуване винаги носи риск, освен в един-единствен случай: когато се води между светии. Светите Божии хора винаги изхождат от гледната точка на другия човек, виждайки в него Божи образ, Божия икона, а в отношенията с другия човек – своето спасение. „Видял съм брата си, значи: видял съм Бога” е известно поучение на древните египетски подвижници на християнството. В мнозинството от случаите днес, за съжаление, ние изхождаме изключително от себе си и своите потребности (пак се връщаме на проблема за индивидуализма), и поради това в общуването възникват конфликтни ситуации.

Конфликта трябва да превъзмогваме с подвиг, и то така, че отново и отново да се борим да виждаме в другия човек Божия образ и изпит за своето спасение. От друга страна, комуникацията в социалните мрежи никак не е трудна – просто можете да изтриете от списъка човека, който не ви допада, и то само с едно кликване на мишката.

Същото е и с интернет форумите, където комуникацията не обвързва никого, особено ако се води под псевдоними… Тази особеност, че във виртуалната сфера човек винаги може да се появи под някакво друго име или с псевдоним, прави комуникацията лесна, неангажираща, но затова пък празна и непълноценна за дълбочината на човешките взаимоотношения. I www.pravoslavie.ru

Превод: Татяна Филева