Духовният „реализъм“

Започвайки с въпроса „Как от друга страна да развием в себе си онзи реализъм, който ни дава правилна перспектива на нашето отношение към духовните характеристики на действителността, която ни окръжава, и на нашия собствен опит?“, се спирам само на ключовата част от него: „правилна перспектива“. На този въпрос и на твърде много свързани с него въпроси не може да се даде истински отговор, ако преди това не е даден истински отговор на това: Що е „правилна перспектива“? 

За да спестя многоредови философски и теософски разсъждения и предълги обяснения, че „няма (не)правилна гледна точка“, ще приведа синтезирания отговор, с увереността, че е излишно следното твърдение да бъде доказвано и да възникват спорове относно истинността му: Истината е една, правилността е само една – Бог – и тази истинност и правилност можем само и единствено да усетим и разберем, обръщайки поглед вътре в себе си и усещайки себе си, като по този начин усещаме Създателя си. Тази истинност/правилност не може да бъде осмислена, изучена/заучена, пипната и да се вземе проба от нея – нея можем само да я усетим – без да се стремим да я отхвърляме или доказваме. Това отговаря и на първия въпрос: „Какво е това „духовна реалност“?“ – това е, което усещаме вътре в себе си, търсейки в себе си да „напипаме“, грубо казано, началото и края си – Бог, който представлява любов/светлина и светлина/любов.

 

За да „отворим сетивата си за тази реалност“ не е нужно да се вслушваме и вглеждаме в заобикалящата ни среда, не е нужно да я помирисваме и докосваме с ръце, защото по този начин ние се докосваме единствено до материалната реалност, която ни заобикаля. Така и трябва – щом сме тук и живеем сред нея, в материални тела. Но за да се „докоснем“ до духовната реалност трябва да се научим да оставаме насаме с мислите си, да ги успокоим, да изчистим от ума си ежедневните тревоги и съмнения, и изцяло да отдадем вниманието си на размисъл върху това, което отвътре ни влече да разберем. Дали ще четем пасажи от Библията, говорещи за разбирателството и любовта, учещи ни как да достигаме това състояние на любов и безусловна отдаденост на човечеството, или просто ще разговаряме с наш близък човек за любовта и благодатта, произлизаща от взаимопомощта, дали ще сме се отпуснали, потънали в унасяща и разтоварваща мелодия, или пък в тишина, докато чувстваме с душата си умиротворение и вътрешна хармония и оставяме всичко, което ни тревожи, да се отмие от съзнанието ни – няма съществена разлика. Важното е, че сме позволили на божественото у нас да изплува и да се разлее в цялата ни същност, отмивайки всичко друго, освен вътрешното спокойствие и мира – Любовта/Бог. Дали ще наречем това отваряне на сетивата си молитва, медитация или вдъхновение – все ще описваме едно и също нещо. Важното е, веднъж отваряйки сетивата си, да се поддържаме отворени за тази връзка, дори когато не сме в уединение и особено когато сме в трудна ситуация – така вместо съмнения, страх и омраза да ни ръководят и да усложняваме излизането ни от трудностите, ще се научим да се вслушваме в себе си, в божествената частичка, която сме, и да виждаме от „по-високо“ събитията, които ни се случват, и които от „по-ниска“ гледна точка биха ни изглеждали като проклятие, вместо като житейски урок, който трябва да ни научи да обичаме още повече всичко, което ни заобикаля.

 

Макар да съм израснал сред християнска общност, да съм бил покръстен и винаги да съм празнувал заедно с близките ми хора най-известните християнски празници, никога не съм се самоопределял като християнин. Не съм усещал нуждата да кажа, било на глас или наум, „Аз съм вярващ и съм част от християнското, или което и да било друго религиозно движение и учение.“ Тук е момента да помоля за търпимост към моята „нерелигиозна особа, позволяваща си да говори за Бог“ – не съм човек, който изпитва нужда да сблъсква мнението си с това на другите хора и не смятам да го правя и в бъдеще. А коментар относно въпросите, които засягат огромен брой, да не кажа направо всички хора, си позволявам, защото и аз съм част от общото цяло, но най-вече – защото чувствам, че думите ми не са празни или лъжливи и защото не бих си позволил да кажа нещо, което не съм почувствал като истинно и нужно да бъде изказано. Че говоря от сърце, уви, не мога да ви убедя просто с думи и с твърдения – дали ще приемете казаното от мен с вяра или с недоверие зависи изцяло от вас самите, и така е с всичко.

 

Фактът, че в живота на много от днешните хора, независимо дали се смятат за духовни, християни, мюсюлмани, бизнесмени, философи или се самоопределят по друг/и начин/и, „вярата и духовността“ присъстват просто като абстрактни понятия и че „духовната реалност“ „присъства само като словесни формули, повтаряни от нас като мантри и заклинания“, вероятно трябва да ни покаже, че тези хора наистина нямат друга представа за изброените духовни понятия, освен материалната – тази, която, поради естеството си, или отхвърля всякаква духовност, или я допуска само „на думи“, лишени от смисъл.

 

За да не висят и тези думи просто ей така – нелепо – нека насоча вниманието ви към следните въпроси: Защо има спорове за същността на Бог? Защо тези спорове са водели и водят до войни между хората? Защо изобщо възниква нуждата да се обсъжда значението и стойността на духовните понятия и къде се корени съмнението в съществуването на духовен свят, което съществуване осмисля самите понятия, както и дава почва, на която да се разиграват опустошителни религиозни спорове, войни, или просто кавги?

 

…и нека да помислим върху отговорите на тези въпроси:

 

Защо има спорове за същността на Бог? Добре, къде може да има спорове? Естествено, че там, където няма достатъчно яснота/информация и няма подходящи способи за набавянето й… и когато всеки започне да интерпретира реалността както сметне, че е правилно да се интерпретира, след което се опитва всячески (чрез спор, война) да наложи разбирането си за света върху другите, които му отговарят със същото: „Не! Не си прав, ето ТАКА седят нещата! Или ги приемаш, или си враг!“, след което резултатът е напълно известен. Хубаво е да се запитаме: А откъде човек може да се сдобие с достатъчно яснота относно същността на Бог? Смятам, че отговорът нито се крие, нито е някъде извън нас, нито можем да достигнем до него, чакайки съвременната наука да „изследва“ тази област и да даде ясен и точен отговор. Яснота можем да открием само в самите себе си – само там божията реч, Любовта, е на разбираем за нас език. Никой мъдрец не може да ни научи „Какво е това Бог?“, никой учен не може да ни предостави доказателство за същността му, никой не може да ни убеди, че той съществува, ако сме решили да вярваме в обратното – никой не може да ни вмени „Божие чувство“, усещане за Бог. Самата идея да вмениш чувство у някой е неизпълнима – чувството няма външен източник – извира само от нас самите. Ако всеки умееше да почувства собствената си връзка със Създателя, никога нямаше да има разминаване по въпроси относно същността му, а какво остава и за „евентуалното му съществуване“. Защото не може информацията, идващата от един и същ източник да е коренно различна при всеки един от нас и едва ли не „умишлено“ да ни настройва едни срещу други. Чрез логически размишления не можем да достигнем до Бог – по-скоро бихме стигнали до извода, че „такова нещо не съществува“, а после до извода, че и ние самите не съществуваме… което би било много тъжно.

 

И така, тези спорове ги има и водят до войни, защото никоя от спорещите страни не допуска, че може, дори е много вероятно, с много различни понятия да се опише едно и също нещо, и че нуждата от всички понятия е възникнала именно поради факта, че не е лесно с думи да обхванеш чувството, което те свързва с всичко останало – защото всичко е едно неделимо цяло. Допуснат ли го, в същия миг ще осъзнаят че е напълно безсмислено да спорят и да воюват – отвратително е да се биеш срещу друго човешко същество, носещо също като теб частица от Създателя у себе си.

 

Значенията на различните духовни понятия се обсъждат поради човешкото качество, наречено „глупост“. А именно глупост е да спориш за нещо, чиято същност разбираш частично, или изобщо не разбираш, а само си „чувал за Него“ това и онова. Човек, който е почувствал в себе си връзката си с Бог, а оттам и всичко останало, което също като него е божие творение, няма нужда да доказва пред никой истината, защото я чувства. Също както никой не мисли как да докаже на другите, че е щастлив, а просто го показва – усмихва се искрено и който има сетива за искреността, го разбира. Защо някой трябва да доказва верността на кое да е духовно понятие, като например неразривната си връзка с Бог, след като ясно го изразява – Обича, усмивката му буквално излъчва непреходно щастие, а помощта, която щедро оказва на другите, не изисква възмездие. Такъв човек дава, без да очаква отплата и с това недвусмислено изразява Любовта си, връзката си с Бог.

 

Струва ми се уместно да коментирам следното изречение: „В нашето съвремие вярата и духовността са изтикани в периферията на съзнанието и живота даже на вярващите хора.“

 

Как може някой да е „вярващ“ само на думи? Такава за мен е огромна част от хората – особено тези, които най-настървено говорят за вярата си и поучават другите „как да вярват“ и коя е „правата и единствена вяра“. Това не е нападка към никого – само споделям мнението си като човек, който не претендира за нищо друго, освен правото си на мнение и стремежа си към израстване. Та, за мен, да си „вярващ на думи“ означава нещо точно определено: да казваш „Аз вярвам в Бог!“ и след това да продължаваш по старо му. Тоест, да чакаш „някой от някъде“ да подхвърли нещо – разбиране, идея, знание, чудодейна помощ – и да те наставлява какво да правиш, „как да вярваш в Бог“ например. Това е вяра само на думи и наистина е „гола“, защото махнеш ли думите, не остава нищо друго. Ако един такъв „вярващ“ каже „Аз не вярвам в Бог.“ и по този начин се отрече от „вярата“ си, то той става материалист – друго не му остава. Ако човек, който рядко използва думата „вяра“, отнасяйки я към Бог – а вместо това наистина чувства и поддържа връзката си с Него – каже „Аз не вярвам в Бог…“, при него нищо не се променя, защото след това най-спокойно би продължил мисълта си с думите „…защото Го чувствам вътре в себе си.“ Такъв човек няма нужда някой да го ръководи по пътя му към Бог, защото е запазил у себе си най-съкровената връзка, която може да съществува – между Създател и творение. За него са без значение твърдения като „вярвам“ или „не вярвам“, защото те са израз само на липсата на чувствителност у „вярващия“. И… затова за съвременния „вярващ“ тези разбирания за духовния свят по естествен начин губят важността си и той дори има склонност да им се присмива, запълвайки празнотата с изцяло научно-материалистични разбирания за света. Той чака някой да му докаже, че „Бог има!“, за да почне, или да продължи да „вярва“ – отново на думи. Докато не развие по-фино сетиво, с чиято помощ сам да се убеди в това, което може би са му говорели с години, той или ще „вярва“ само на думи и ще чака наставления, или ще отрича всичко духовно, поради липсата на способ, с който да го изследва.

 

 

Нека! Но нека не просто „вярваме“ в нещо (или някого), което са ни казали, че съществува, без наистина да чувстваме, да сме убедени, че съществува – да си лековерен и да вървиш „насляпо“ не предполага светло бъдеще. И още – родени сме в материален свят. Ходим, ядем, живеем в материални тела. Това не е случайно и личното ми мнение е, че не сме дошли на Земята, само за да чакаме да се върнем там, откъдето сме дошли, ами имаме доста „материална“ работа и много уроци, които можем да усвоим само тук, крачейки по земята. Нека връзката с Бог ни ръководи във всяко действие, но нека не бързаме да „излитаме“, преди да сме свършили собствените си задачи. Вместо лично преживяване, ще споделя нагласата си в едно изречение: Не бездействай, разчитайки само на вярата в Бога да изживее живота ти вместо теб, ами прави това, за което си дошъл тук, в този момент.

 

 

За мен думата „погибел“ би придобила някакво значение, ако спра да правя какво и да е, откажа се да вземам решения, да предприемам действия, да се откажа от живота във всеки един негов аспект и… да отмра във всяко едно отношение. Дори не мога да си представя как точно би се случило подобно нещо. Тоест, за мен тази дума няма духовна „същинска реалност“ – не значи нищо.

 

Колкото до спасението, ако отнеса това понятие отново към себе си и гледам на него като изцяло духовно понятие, бих си направил извода, че единственото нещо, от което трябва да се спася е собствения ми страх, проявен по различни начини. Само той ме спира да постигна определено разбиране за дадено понятие и отново той ме подтиква към неуверени действия, в моментите, когато допусна да му се поддам. Това мога да кажа, разглеждайки „спасението“ от този ъгъл.

 

 

Не знам за случай, в който се е намесил пряко в живота ми, в смисъла, който влагаме в думата „пряко“, а именно – да промени нещо, което е решил, че „трябва да бъде променено“. Смятам, че на човек му е дадено правото на свободната воля – сам да взима изборите, касаещи него самия, и съответно – сам да носи последствията от тях. Ако гледаме по-вселенски на нещата – че всеки от нас, като Божие проявление, възползвайки се от свободната си воля, всъщност изразява Божията воля… просто защото е част от Него.

 

 

Зависи от начина, по който човек ги възприема. Дали ги приема присърце, само като вероятности, или направо ги отхвърля. Тъй като не съм запознат напълно, нямам мнение относно тях, но бих наблегнал на важността всеки човек да бъде оставен да упражнява свободната си воля, стига тя да не е в противоречие и да не отнема правото на свободна воля на другите хора.

 

 

Ако „светец“ означава „човек, признат за светец от църквата“, то, струва ми се, в днешно време светци няма.

 

Ако „светец“ значи „човек, който „свети“ с енергията на Любовта/Бога и я раздава на всеки, отворил душата си за нея“, то, да – светци има и днес. Да, познавам такива хора, само че никога не съм се старал да ги вкарвам в категорията „светци“, защото те сами говорят с думите и действията си и Любовта, струяща от тях.

 

 

Този въпрос изисква твърде дълъг отговор, за да се вмести в обем от няколко страници. Добре е да осъзнаваме, че духовността на хората има пряко, огромно влияние върху цялостното развитие (еволюцията) на човечеството, ако в думата „духовност“ вместваме разбиранията си за търсещия, чувстващия, стремящия се към нещо повече човек.

 

 

За мен „християнски дух“ е равносилно на разбирането ми за „доброта/съпричастност/взаимопомощ“, а тъй като простотата е основа на добрите, Човешки постъпки, смятам, че постъпвайки „добре“ (макар и за някои това да е абстрактно понятие), вече сме направили нужната промяна, от която произлиза всяка по-нататъшна промяна в структурите като общество и църква, които сме създали. 

 

 

На истински вярващия човек не би могло да попречи нищо по пътя му към доброта и служба на ближния и Бог, освен ако самият той не е „вярващ на думи“. Възможна е всякаква промяна, ако има достатъчно много хора, които да работят за нейното случване. Аз не мисля, че някой може да попречи на другия да се спаси от каквото и да е, освен ако търсещият спасение не се ограничава сам в страха и съмненията си.

 

 

Най-доброто, което според мен християнството може да предложи на хората, независимо дали те самите се смятат за негови последователи, или не, е пример за това как се държи човек, отдаден на християнското учение, например помагайки на нуждаещите се. Хората сами биха се вдъхновили от живеещия сред тях пример за Любящ и грижовен Човек. Не смятам, че има начин хората да бъдат променени чрез насилствена намеса в тяхната воля и опит за промяна на светогледите им.

Извинявам се, ако изказвайки мнението си, не съм се обосновал достатъчно, или ако не съм разгледал достатъчно подробно и не съм разбрал напълно въпросите, които съм коментирал. Продължавам да смятам, че чрез търпимост към различията си и чрез безусловна Обич един към друг и към всичко, заобикалящо ни, смело започваме да крачим или ускоряваме хода си по пътя към собственото=общото ни развитие, водещо, в крайна сметка, отново до нашия Създател, бъдейки ние самите негови проявления.

{jcomments on}