Въпросът

Присъствах на най-необичайното кръщене в живота си. Приятелката ми въвеждаше в Христовата вяра леля си – отрудена женица на средна възраст, с небрежно боядисана в любимия на всички магазинерки червеникав отенък коса, евтини зъбни протези и твърде рано прегърбена от шипове походка. Беше загубила сина си преди месец. Без излишни церемонии решила да мине през ритуала, защото момчето било кръстено. Смяташе, че така шансовете да бъдат заедно някъде оттатък се увеличават. Не много, но се увеличават.

 

В църквата бяхме само двете жени, свещеникът и аз – стенещият от болка шофьор, който ги докара, защото не може да отказва услуги. Не знам защо не останах на пейката отпред, а стъпих в храма. Може би за да покажа съпричастност. Може би защото обичам миризмата на тамян. Може би защото подухваше студен ветрец, нищо че беше краят на август.

 

– Християнин ли си? – повтори отецът. Заради професията си съм свикнал винаги да търся втори план и опростих въпроса до това дали съм кръстен. Пулсиращото коляно не ми позволи да се замисля над същността на вярата си и изстрелях едно „да” с бодър глас, който учуди самия мен.

 

– Искаш ли да станеш да се помолим заедно? – в благите очи на дългокосия мъж в черно премина нещо неумолимо и аз сведох поглед, като същевременно разгънах всичките си близо двеста сантиметра и ги закрепих на изгрящия стълб от огън, в който се бе превърнал кракът ми. Мислено се поздравих, че не стена гласно и за да се поразсея хвърлих поглед към приготовленията на малката, дървена масичка. Нелепи хавлиени кърпи в карнавални цветове, сапун от 50 стотинки, малка бутилка от минерална вода, в която женицата бе отсипала скъпоценно олио. Бележникът на отеца с извадки от Светото писание. Вдигнах очи към прозореца високо отсреща. Имах нужда да видя малко небе.

 

Церемонията започна и се опитах да се заслушам в думите на свещеника, макар той да каканижеше с бързината на шпикер от реклама за фармацевтични продукти. Почти съжалих лелята, която се бе съсредоточила в устните му и полагаше почти физически усилия да вникне в словата, които се лееха като истински порой от имена, алюзии, обещания и наставления, объркващи дори за образован човек като мен.

 

– Повтаряй сега… – бях присъствал на достатъчно подобни събития, за да знам, че следва Символът на вярата. Най-после нещо познато. И лесничко, което почти знаех наизуст. Без да се замислям зашепнах безгласно заедно с отеца и жената: „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и на земята…”

 

Творец на всичко. На изтърканите обувки на свещеника и на подлепената с тиксо пластмасова кутия за дарения в източния ъгъл, на огненото слънце и безбройните въртящи се атоми. На всичко. Внезапно църквата изчезна. Затворих очи и останах сам с наведена глава. Около мен нямаше нищо – нито светлина, нито мрак, не чувах гласове, но и не усещах тежестта на тишината. Бях вътре в себе си и там беше всичко.

 

Не чух глас, нито видях някакво присъствие. Просто докоснах за миг реалността от обратната страна, все едно да заобиколите картина на велик майстор и да се вгледате в нишките на платното отзад. И когато няколко секунди, или минути по-късно кракът ми ме повика и отворих очи, за да видя как свещеникът помазва жената с евтиното олио, бях сигурен в едно. Не бях излъгал на въпроса на отчето.

{jcomments on}