Духовният реализъм – истинската приказка или приказната истина

 

Днес Истината е станала приказка, а приказките – истина. Как да си проправим път в един свят, в който липсата на критерий е най-големият критерий, в който духовността е станала приказна, а реалността се представя като духовна?… 

Реалността… а колко е реална онази реалност, която виждаме или която си мислим, че виждаме? Ако виждахме истински, може би нямаше да си задаваме този въпрос, а просто щяхме да се радваме на онази реалност, обикновенна със своята необикновенност, приказна със своята простота, защото наистина тя е такава за онези, които имат смелостта, или нека го кажем по-точно, които в страха си, не губят надеждата да видят Невидимия със слепите си очи. Но нека за Него говорят онези слепци, които наистина са го видели…

 Ето и една от тях :

Майката стана бавно, гледайки през прозореца падащия сняг, истинска руска приказка. Снегът валеше тихо, спокойно… празнично! Едри парцали заличаваха следите, водещи към болницата… Защо природата е толкова зла, защо не чувства нашите драми, нашите скърби?!…, а може би ги чувства и ни подкрепя, давайки ни най-красивото от себе си, опитвайки се да ни успокои, да внесе този мир, за който човешката душа е създадена, душа, която е толкова безценна, че не заслужава да бъде притеснявана с нищо земно.

Усмивката на момиченцето се скри, също както есенното слънце се спотайва зад баирите, оставяйки земята гола, студена, обезоражена пред идващата зимна нощ.

Майката въздъхна дълбоко, свивайки ръце в скута си, опитвайки се сякаш да стисне в тях голямата си болка. За каква надежда говореше дъщеричката и в тази безпътица? А имаха ли друг избор, освен да се надяват? Разбира се че да : да не се надяват, но липсата на надежда превръщаше трагичното положение в безмисленно.

Отговор не последва. Майката се беше загледала в далечината – белота върху белота, пък и не спираше да вали, също като в онези кристални топки, които като ги обърнеш завалява сняг, само че тук беше наистина. Болката също беше истинска, всичко беше истинско… Вие ще възразите – всичко това звучи като приказка!…Знаете ли, на мен също ми се струва така, но тази приказка беше истинска… Днес това момиче е на свой ред майка, въпреки двете тежки мозъчни операции, които претърпява. На първата, изгубва зрението си, след това проглежда, въпреки лекарските прогнози. След втората, когато вече е на двадесет и три, лекарите изрично и забраняват да мисли за деца… Днес тя е на тридесет и седем години и има две прекрасни момиченца. Въпреки епилептичните пристъпи, които продължават, въпреки материалната нищета в която живее нейното семейство, тя казва, че е благодарна и щастлива за това, което Бог и е дал, което, по нейните думи, било твърде много за нея…

 

Ще възразите, може би, че в никакъв случай това не е много, а си е напълно заслужено от нея, благодарение на страданията и всичко онова, което е претърпяла. Спонтанно щях да направя същото, но нямаше да бъда разбран от нея. За нея Бог не беше тиранин или дори продавач на когото вие давете толкова страдания, за да ви върне толкова радост, понеже и страданията и радостта са немислими без Него, без Онзи, Когото сляпото момиче видя. Онзи, който и ние можем да видим през приказно истинските примери, за които Евангелието ни свидетелства. Толкова приказни, че ни се струват често пъти нереални за нашето съвремие, или по-скоро – несъвместими с псевдореалността в която сме потопени. Все пак, нека не забравяме, че ако ние не винаги сме верни на Христа, то Той остава верен на своите обещания, на своите чеда, които търсят, и намирайки, не спират да търсят онази духовна реалност, привличаща ги със свенливостта си, крещяща с мълчанието си, караща ни да прогледнем, виждайки слепотата си…

{jcomments on}