Духовният реализъм: повод за богословско-философски размисъл

Когато говорим за реалност, обикновено влагаме смисъл на една заобикаляща ни битийност, „доказано съществуваща територия”, обемаща чисто физическите измерения на битието. Нещо, което можем разумно да осмислим и сетивно да възприемем. Актът на Сътворението, подробно описан в книга Битие – препраща към една друга, духовна реалност. Човекът, получава най-важното – своя дух, своето божествено озарение. От чисто плътско същество, той се превръща в мислещо, духовно същество. 

Боговдъхновението на човешката личност поставя един друг ракурс в човешкото развитие. Както и нов порядък в природата. Човекът е натоварен с грижата за останалите твари, контактува с Небесния отец, облаготворява сътвореното. Движи се по предначертания от Бога път. Тази хармония между човек и Бог продължава до грехопадението, за да се възроди с нова сила чрез личността на Иисус Христос в акта на Спасението. Христос донася любовта на земята, показва какъв трябва да бъде истински духовният човек. Тези, които приемат тази реална духовност остават в Църквата, упрорстват в любовта, благодатта и дълготърпението. Така повече от 2000 години, духовността продължава да живее сред нас. Разбира се, днес духовната реалност трудно намира своето обяснение. В модерния, секуларен свят съвременният човек със средствата на емпиричния опит се опитва да обясни проявите на метафизичното битие. Разумът е основния инструмент за разбирането на духовните послания. Опитвайки се да ги разчете в границите на разумността, модерната мисъл трудно достига до желаните отговори. Защото разумът притежава своите ограничения. Нужен е подходът на богословското осмисляне на проблемите на духовното битие. С други думи религията с дълбочината на богословското познание и прозрение разглежда въпросите за божието битие, духовността и нейното реално присъствие. А тези въпроси вълнуват много. И няма как да бъде другояче. Ясно е, че тайната на живота следва Божия промисъл, духовното измерение на човешката личност и безсмъртието на човешката душа. Ясно е и друго, че тук не е края. Именно поради тези основания интересът към духовното и неговите проявления е голям и насочва мисълтта към размисъла върху духовния реализъм. Схващането на това понятие отвежда към разбирането на трансцедентното, отдалеченото, невеществено битие. В този смисъл духовният реализъм се съотнася към понятията с чисто философска категория. Духовният реализъм, обаче носи един друг заряд, чисто личностен, заложен дълбоко в способностите на човека. Способностите да твори, да създава, да благоустроява. Да разгръща творческия си потенциал като „венец на творението.” Тази креативност на личността дава външна изява на духовността, превръща в реалност вътрешните творчески подбуди. Духовният реализъм се проявява и на емоционално ниво. Емоциите очертават една съвкупност от отношения, въздействия и душевни проявления. Духовният реализъм е онова, което проправя пътя на една „здравомислеща” емоционалност, подвластна на общоприетото поведение и надхвърляща „нездравите” емоционални прояви. Духовният реализъм намира пресечна точка с ценностите и морала в обществото. В този аспект той може да бъде разгледан и в социален дискурс. Мисленето с икономически критери е това, което създава проблемите в обществото. Едва ли липсата на пари е единствената предпоставка за кризата в обществото. Ниският стандарт на живот не се определя от оскъдния бюджет, а най-вече от силно занижените духовни стандарти. Потенциалът на един народ черпи своите източници от граденето на общото и личното битие върху морала и моралните критерии. Тези критерии се базират на обществения етичен кодекс. Същите критерии изграждат християнството, чиито главен ориентир е любовта към отделната човешка личност, която в днешното общество е патологично трансформирана в задоволяване единствено на личните потребности. Това пък рефлектира върху мисленето за собствена самодостатъчност и елиминирането на съзнанието за общност. Общност, сплотена от духовни критерии – средства на духовния реализъм, който пък може да се осъществи най-пълно в общността. Разбира се и в самотата на молитвеното уединение, което пак е израз на проява на ближна любов, сърдечно отправена в помощ на другия. На Света литургия всеки път Православната църква отправя такава молитва за целия християнски народ, за неговото добруване и любов. С други думи да се приложи християнския модел на поведение, защото само чрез него може да се извърви трудния път на трансформация на общественото съзнание, което пък преминава през пътя на личностното обвновление. Иначе казано „духовният реализъм е единствено реален” в личността на „Новия Адам”. Състоянието на „новия човек” се постига в църквата чрез Тайнствата. За разлика от небесната църква, чиито врати са отворени за всички, пристъпващи към нея, земната църква в много случаи трудно привлича към себе си, особено младите хора, поради различни причини, които са предмет на отделен анализ. По такъв начин литургичната благодат на църквата не достига до всички, а Божията църква е целият народ, като една част от него остава в периферията на благодатното служение. По думите на Тертулиан „душата е християнка” и вечно търси първоизточника на духовност – Бог. Оставена без пастирски грижи, тя намира други форми на духовна изява. Вакуумът, който се създава, трябва да бъде запълнен. Духовният дефицит се компенсира чрез различни духовни практики, които оформят един неправилен, дори опасен светоглед. Тези светогледни тенденции не винаги са израз на правилни концепции. Разбира се, всеки има право на избор. Но даденият избор трябва да послужи за осъзнаването и използването на свободата. А свободата е духовна категория, т.е. нейното разбиране преминава през етапите на духовна зрялост. Злоупотребата със свободата е пагубна. Свободният човек е истински зрелият. Самата злрялост не се измерва с възрастта. Самата зрялост е обоснована с мъдростта на познанието, с изграждането на остро духовно зрение.

Като цяло в живота изкушенията са много. Приели са различни форми. Изграждането на една твърда и непоклатима позиция е трудна задача. Особено в сферата на духовността, където неукрепналият във вярата е като „къща изградена върху пясък” или както казва Спасителят: „А всеки, който слуша тия Мои думи и ги не изпълнява, ще заприлича на глупав човек, който си съгради къща на пъсък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя рухна, и срутването й беше голямо.” (Мат. 7:26 – 27). Когато въпросите засягат духовните пространства на човека, винаги има място за съмнение, мнителност, неверие, несигурност. Онова, което няма материална форма и израз, не е видимо, обозримо, не може да се обхване със земните сетива, обикновено се подлага на крайни трактовки. Или е безусловно приемано, или е напълно отхвърляно. Това, което може да примири тези крайни твърдения е вярата. Вярата, която стои в основата на духовния реализъм, поддържа изострени сетивата, съзнанието будно и сърцето чисто. Вярата, заедно с разумът „различава” истината от неистината. Имагинерното, плод на въображението и духовно – реалното.

Духовният реализъм е състояние на човека. Пребиваването в това състояние преминава през осмислянето на характера на понятието, пречупването му през човешката душевност, прилагането му като модел на лично и обществено поведение, преживяването на това състояние в църквата и нейното благодатно служение, концентрирано в Богочовешката личност на Христос и донесеното от Него – Спасение. Не на последно място, основаването на духовния реализъм върху вярата и непоколебимата позиция за правилната духовна ориентация се разглежа по пътя на мисловната парадигма – материя-дух. Тази парадигма, на пръв поглед е противоречива и несъвместима, но не и ако бъде поставена в чисто теологически аспект. Личността на Иисус Христос съчетава в неразрушимо единство божественото и човешкото начало. Именно в този аспект материята е осветена и не се отхвърля като зло. Разделението, което противопоставя напрактика философската и богословската мисъл от векове е окончателно преодоляно в богочовешката личност на Спасителя. Материята може да се превърне в зло, ако разбирането за нея е като нещо съвсем нямащо допирни точки с духовното начало. Последното наблюдаваме и в нашето съвремие. Свидетели сме на сблъсък между дух и материя, изваден извън контекста на богословското осмисляне и разчитането му единствено с човешки критерии. Сблъсък, водещ човечеството към един пагубен изход, лишаващо го от безпределната божията благодат и поставящо го извън божествения спасителен план. Преосмислянето на човешкото поведение е пътя към чисто духовното преживяване на битието като изход от ситуацията на безнадеждност и намиране на правилната посока на развитие. Ходът на живота следва една тенденция, повлияна до голяма степен от общата секуларизация. Волно или неволно тя увлича всички ни по течението. Но пътя, който проправя не е път към истинското щастие. Той е пътят на измамата, противоположната посока на любовта. Тук трябва да зададем следния въпрос: Кое обръща посоката? Отговорът е един. Това е трудния път, този който води към Бог. И тези, които го вървят. Тези, които превръщат ежедневието си в жива духовна реалност. За тях ние не знаем или поне когато чуем, то е като „полъх на ветрец, сред гореща пустиня”. Защото те не са героите на нашето време, не искат и да бъдат. Те се побират под знаменателя „добро.” И това им стига. Те са проявите на святост в модерното общество. Реални духовни същества, изградили живота си върху духовната реалност.Тя е тяхната вселена. Не по мащаби, а по духовна мощ. Вселена, която би подслонила всеки: „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.” (Мат. 7:7-8).

Изводът, който може да бъде направен е, че най-важното, което духовния реализъм предполага е чиста вяра и добри дела. Тези два съставни сегмента конструират цялостното осмисляне на духовната реалност. Тъй както …”и вярата , ако няма дела, сама по себе си е мъртва.” (Иаков 2:17). Непоколебима вяра в Иисус Христос и добротворчество. И двете произтичащи от любовта. Любовта, която Господ донесе сред човеците чрез пожертвуванието си на Кръста. Любовта, която трябва да бъде мотивиращия фактор за изграждане на една осезаема духовна реалност, която всъщност трябва да олицетворява вътрешния духовен живот, емоционалния свят и помисли на човек. В света духовният реализъм трябва да бъде отражение на вътрешния мир. Духовната реалност се реализира в абсолютното припокриване на вътрешния духовен живот и неговите външни проявления. Ако не е така, духовният реализъм си остава плод на разсъждения единствено във философски смисъл, чисто разумно обяснение на онова, което намира истински съдържателния си смисъл в личността на Бога и неговата неизчерпаема любов. Това е всъщност онова, което превръща духовната реалност в нещо наистина случващо се, в процес на търсене и намиране на светостта, и правилната посока. Едно постоянстване и път към Бога.

 {jcomments on}