Великденско размишление

„Любите друг друга!”

Тия слова са казани преди деветнадесет века от един хълм на Юдея; слова нови, слова странни, нечути от тогавашното человечество; позив непонятен на тогавашния свят, потънал в блатото на разврата и на робството, стенещ под железния деспотизъм на Рим… „Любите друг друга!” – бе казал Богочеловекът… Думи сюблимни, думи на дълбоко откровение, в които се заключава цяла една религия на милост и братство, назначена да обори религиите на паганизма, да постави света върху ново нравствено начало, начало колкото человешко, толкоз и Божествено. И за тия думи великият Учител биде разпнат. И вековете и народите от деветнайсет века насам съзерцават с удивление тоя образ на кръста, а Божественото му учение продължава да поразява умовете със своята сюблимна простота и глъбочайша философска правда.

* * *

„Любите друг друга!” Поколения от мъдреци велики, от Омира до Волтера и до Ренана, са дивили света с произведенията на своя ум; плеяда вдъхновени мислители са оставили на человечеството плодовете на своя гений; планини от съчинения на науката и творческата мисъл на всичките векове лежат пред нас в изумителното си богатство и прониквающа сила; но всичката тая грамада от умствени светлини бледнее пред тия три кратки думи, изречени от Христа: „Любите друг друга!” Никоя философия нито се издигна до тая висота, нито постигна такава проста и величествена истина-откровение, единствено способна да даде щастие на уморения от борба и лутания човешки род. И тъмният и необразован „назареянин” продължава да блести още пÒ в светъл ореол на слава. Пороите, реките кръв, разлени от безчислените войни на народите, са изтекли, изсъхнали са, забравили са се, и пред нас остаят вечно свежи и руйни и Божествени струйките кръв, протекли от кръста, за да запечатат с безсмъртие великите думи на Спасителя.

* * *

„Любите друг друга!” – ехтят и днес пак тия думи, черковните химни ги разглашават, камбаните ги разнасят из въздуха заедно с прославлението на великия страдалец за человечеството, народите и племената в обоготворение скланят глави. Защото в тежките борби на живота, сред лудостта на егоизма и свирепството на разюзданите омрази, бухтящата вълна на които залива и дави света, тия думи са единственият якор на спасение, тая истина е Араратът, на който ще се спре и почине ковчегът на тънещия в гибелта на безверието человек, когато тя се възприеме и усвои от него.

* * *

И сега, при слушането ликуванията и радостта от големия празник на Възкресението, тежко съзнание мъчи душата. Неволно се питаш: до де сме отишли из тоя път? Уви, неутешителни са мислите, които повдига питането. Цивилизацията префини умовете, изглади нравите, даде ни чудните си усъвършенствувания, за да се мерим със силите на природата, дори да ги надвиваме, но в нашата душа нейното действие е нищожно. Христовото слово й остая чуждо и целта му не е нейна цел.

Не бързаме и ний, както и толкова други, да хвърлим камък на нашия напредък; но както всичките, чувствуваме потребата от друго нещо, от нов залог, за да вярваме в бъдещето… И днес, както преди деветнадесет века, человечеството се ослушва с разтреперано сърце, неудовлетворено от това, което цивилизацията е постигнала за него. Душата жадува за нещо, което няма, съвестта е безпокойна от товара си и нетърпеливо чака часа да хвърли тежестта му. Человечеството чака спасител. А Спасителят отдавна се е явил и е казал: „Любите друг друга!” Суетен позив! Ушите го възприемат, умовете го разбират, но сърцата остаят безотзивни, закоравели в жестокост и егоизъм… А при това те все жадуват, все се надяват нещо. Това жадуване е и залога за добро в бъдещето. Това чувство е благодатно, защото е стремление към напред, потребност за обновление. Ето защо пророкът на новото време, Лев Толстой, тълкувател всечут на великите принципи Христови, извиква такова чутко внимание, такова почитание у образованото человечество, когато подзима с всичката мощ на гения си великата проповед, свещеният „парадокс” на Спасителя: „Любите друг друга!”.

* * *

Нека се надеем – ние се надеем, ние сме уверени, – че человечеството отива, бавно, мудно, към тая истина, че тя ще да влезе в нашата плът и кръв и със силата си ще прероди света и ще направи человеческия род да възкръсне за нов живот.

А сега – нека да си кажем радостно:

„Х р и с т о с  в о с к р е с е !”

София, 1903 г.

Из сборника „Българска християнска проза (1900-1944)“ ИК „Омофор“ 2010