Когато светът излезе от релсите…

Когато се случва нещо по света или когато събитията от криминалната хроника предизвикат силен обществен резонанс, ние реагираме: „Господи, но как могат да правят така?!“. Или: „Как Ти търпиш това?“. Макар че е много просто да разберем как те могат и как Господ все още ги търпи. Можем даже да не размишляваме особено пространно и да не се оглеждаме наоколо, а само да обърнем внимание на собствения си живот и на живота на тези, които срещаме всеки ден.

Например нашият вход. Прилича на приют за котки. Разбира се, за котките се грижи съседката, но за спалня неизвестно защо са избрали количката на сина ми. Не мога да вкарам количката в апартамента и затова всеки ден мъча животинките, като им развалям „законната“ спалня ту с полиетилен, ту с дебела завивка. Чувствам, че скоро ще започна да мразя животните, а да обичам съседката все още не съм и започвала…

Понякога някой член на входния зоопарк успява да проникне под завивката, победоносно оставяйки следи от кални лапи и косми. След такъв набег моята „любов” към съседката придобива не особено приятен тъмен оттенък. Без всякакви преструвки, тя се изразява в простичкото: „Бих я убила!”. Мога да го кажа по-меко и по-интелигентно, но смисълът ще си е същият.

Разбирам, че съседката няма от какво да се страхува, благодарение не само на Наказателния кодекс, но и на моето вероизповедание, прочетените в детството книги и не на последно място на моята боязън. Макар че ако ми зададат подвеждащия въпрос: „А ако тя си отиде, ще тъжиш ли?“ – не бих отговорила „не“ навярно от приличие…

Можем да пофантазираме, разгръщайки тази проста битова ситуация до мащабите на абсурдна фантасмагории. Да допусне, че някога в бъдещето „британските учени установят“, че любовта към животните е следствие на сложна деформация на личността, представляваща латентна заплаха за обществото. А любовта към животните във фазата на нейното свръхактивно проявление подсказва, че съседката, любителка на котки е «дремещ» сериен убиец. Американските учени пък ще открият, че паразитите, живеещи в котешката козина са основен катализатор на ракови образувания и на почти всички страшни болести, включително аутизъм и шизофрения.

А прогресивното реформиране на наказателно-правната система ще доведе до това, че на населението ще разрешат безнаказано да осъществява някаква „превантивна ликвидация на източника на повишена обществена опасност“. И тогава какво ще спре законопослушния гражданин, обезпокоен за обществената сигурност, от „превантивната ликвидация“ на стопанката на тези котета? Вярващият ще го удържи умението да вижда зад „източника на опасност“ образа Божий, някого от невярващите ще ги спре „етиката на благоговение пред живота“, страх от проливане на кръв или нещо друго, но много от нас няма да имат никакви задръжки.

Все още не знаем дали скоро няма да ни предложат разсъждения, описани още у класика: „твар (творение) ли съм, или имам право“ да взема брадвата? Достатъчно е само последователно да убедиш себе си, че „имаш право“ и поводът за агресията е готов.

Някои не извършват убийство, защото се боят от наказателната отговорност, на някои не им позволява възпитанието, което пък ни позволява да презираме убийците и да настояваме за възмездие. Но това не означава, че не сме убийци по душа. Ние убиваме на ниво емоции, когато ни пререждат на опашката или ни настъпват в маршрутката. Убиваме, дори когато на лицето ни е изписана благовъзпитано-високомерна гримаса. Само малцина вместо гримаса ще се усмихнат или ще се пошегуват – в този момент те побеждават убиеца в себе си.

Нашите дядовци и прадядовци, а също историците са ни разказвали за зверствата на фашистите. А фашистите преди войната са били същите хора като нас. Солидни, работливи, грижовни немски бюргери и не само немски. Какво се е случило в съзнанието им, кое изведнъж ги тласна към тази дивашка, кървава, жестока и безсмислена агресия?

Народите воюват, воюват, воюват. А когато воюват по-малко, тогава пишат повече доноси, за да наблюдават „черните фарове пред съседната врата“, или воюват локално – развеждат се с жените си, карат се с приятелите си. Удивително е, за съжаление, не това, че може да започне голяма война, а че тя все още не е започнала. И когато в тази връзка си позволяваме мисли от рода: „Как Бог търпи това?“» – сме длъжни да разбираме, че разсъждаваме за това как Той търпи лично нас, разсъждаващите, но продължаващи да се гневят на брата си. От това, че нашият гняв е все още безкръвен, не означава, че е престанал да бъде човекоубийствена сила.

Когато Господ е говорил как ще въстане царство против царство, народ против народа, Той не ни е плашил с наказание и мъст, не ни е показвал Своите кървави планове за края на цивилизацията. Той само ни е подсказвал докъде ще стигнем сами, със свои сили и под умелото ръководство на властимащите.

Между впрочем и кървавите дни на Апокалипсиса няма да изглеждат като отвлечена алегория на оптимистичните тълкуватели. Светът около нас е толкова високотехнологичен, разумен и удобен, че е трудно дори и мислено да допуснем връщането на ерата на варварство и масово насилие. Но още сега виждаме как лесно и внезапно в отделни глави морално-правовата система се преустройва така, че носителят на тази глава да може с леко сърце да издава страшни заповеди, обричайки на гибел стотици. Морално-правовата система е послушна вещ. Само все още не се е намерил „гений“, който да я преустрои окончателно – така, че повсеместно човек, отхвърляйки „излишните“ сдържащи фактори, да може да изхвърля заедно с обвивката и своята непобедена зверска злоба.

Но все някога може да се появи, тази особено „гениална“ и универсална индулгенция за убийство, и светът окончателно ще излезе от релсите. Тогава вълната на нашата скрита човекоубийствена ненавист, освободена от оковите, ще опръска с кръв даже луната… това ще бъде нашата, а не нечия чужда ненавист, с която твърде вяло се борим и твърде малко се молим за нейното усмирение… Утре ли ще се случи или Господ ще ни потърпи да направим още няколко такива исторически кръга никой не знае… I www.pravoslavie.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска