Може ли Отсичането на главата на св. Йоан да бъде празник?

Това бил нещастен случай, недоразумение с летален изход, каквито имало немалко в историята по време на царските пиршества… Никой не искал да го убива от онези, от които реално зависело това: нито самият Ирод, който го бил затворил в тъмница (според свидетелството на апостол Марк (Марк. 6:20), той не само се боял от него, като от „праведен и свят мъж”, но и „много работи вършел от послушание към него и с приятност го слушал”), нито изпълнилият царската заповед телохранител (както се казва, „нищо лично…”), нито дори Саломия.

Девойката, като добра дъщеря, се зарадвала на възможността да угоди на майка си, която в цялата тази история изглежда като злобна задкулисна интригантка, символизираща световния заговор. Но и нея можем да разберем: на какво основание този страничен човек се меси в нейния личен живот, в техните семейни дела, опитва се да разруши семейното й щастие?!!… А оскърбеното женско самолюбие е нещо такова, знаете ли… то предизвиква такъв афект, за който всички прощават”. – Сам си е виновен!… Защо не е знаел с кого се е свързал? Не е ли разбирал с какво може да завърши това? Нарочно е провокирал насилие, за да опозори царското семейство, да ги представи като кръвожадни злодеи?… Ето, постигнал е своето: очернил е уважаваните хора, принудил ги е да си послужат с власт и ги е опозорил пред целия свят и завинаги… Да, те са жертва на провокация! – Непонятно е как така след това здравомислещите хора могат да честват паметта на Йоан Кръстител?…

Как здравомислещите (в най-прекия смисъл на тази дума) хора могат да празнуват Отсичането на главата на свети Йоан Предтеча, аз, честно казано, и сам не разбирам. Нали здравият разум не само възпира човека от непрактични действия, но и го подтиква да ги осъжда и от страна на други хора, при което да ги осъжда не само с думи, но и с пасивно, а понякога и с активно съучастие в тяхното преследване. Как можем да празнуваме паметта на човек, който през целия си живот и, още повече, със смъртта си, те изобличава в неправда?

Освен това да празнуваме не само неговото Рождество, но и Отсичането на неговата глава, в което се прославя подвигът на вярност към своето служение, вярност, презираща здравия смисъл, пренебрегваща привидната безсмисленост на жертвата… Би било разбираемо, ако привърженикът на здравия смисъл празнуваше Отсичането на главата на Предтеча, виждайки в събитието с двухилядолетна давност триумфа на своята житейска позиция: „със силните не се бори, с богатите не се съди”, иначе ще си получиш заслуженото!… Но не е така, а всички почитат подвига на Йоан Кръстител, неговата вярност към своето служение, неговата жертва… В храма. На служба. С това почитането завършва.

А след това започва животът. И той тече по свои закони. И ние плуваме по неговото течение. Плуваме по течението и се удивляваме, когато някой ни напомня, че ние притежаваме свобода на волята, способност да избираме курса и да го следваме, преодолявайки натиска на стихиите; че ние сме призвани да въплъщаваме „евангелските абсурди” в своя живот и да мислим, да преживяваме и да постъпваме по начин, различен от този, по който постъпват „силните на деня”, за които течението на живота, законите на стихиите на този свят са естествена среда и критерий за нормалност.

Има нещо символично в този финал на пророческо служение: Йоан Предтеча през целия си живот опровергавал самодоволството на човешкия разсъдък, превъзнасящ се със своята предпазливост, уравновесеност, трезвост, гарантиращи житейско благополучие, кариерно израстване, физическо здраве, психическа неуязвимост и, разбира се, безметежна, обезпечена старост. Той правел всичко не така, не според ума, не от главата… така че за какво му е тя, след като не се ползва от нея?

Светът не обича това, което му е чуждо, съпротивлява се на всичко, което не е от него, задържайки по всички начини своите чеда и, по възможност, засмуквайки в себе си онези, които дръзват да се нарекат чеда Божии. Всмуквайки ги по различни пътища и чрез многообразни примамки: някого чрез баналната жажда за земни блага, а друг, например, чрез добри намерения за създаване на общество на победилото Православие, а трети чрез първото под предлог на второто.

Ирод, според разбиранията на своето време, не извършил нищо особено: той останал верен на дадената, макар и в пияно състояние, дума; наказал този, над чийто живот имал власт по силата на своето положение и на действащото законодателство; той дори не започнал да измисля за свое оправдание никакви изкуствени обвинения по адрес на проповедника на покаянието и не започнал да обяснява на когото и да било, че изобличителят на царската особа е по-добре да бъде посечен, отколкото да попадне в ръцете на неговата съпруга… Това наказание не довело до народно въстание, както се опасявал Ирод (и отчасти поради това не го убил преди това). Не е ли защото „според разбиранията” на този свят той бил прав?

Ако царят изцяло се вписва „в понятията” на този свят, то Предтечата е някакво недоразумение. Той започнал толкова добре: живял с години в пустинята, поразявайки всички със своя аскетизъм, след това проповядвал покаяние на народа, накрая бил затворен в тъмница за изобличаване на царя, което пак съвсем логично се вписва в контекста на пророческото служение, и сега не достига само финалната сцена на христоматийния диалог между царя-мъчител и пророка-мъченик, в края на който мъченикът отказва да отстъпи от вярата си и бива подложен на наказание конкретно за пророчеството и в отговор на изобличението… Но не! Поученията на пророка доставяли удоволствие на Ирод, или както е казано в славянския текст – „сладост”, и той, макар и да го държал в тъмницата (иначе не би могло и да бъде, нали все пак се е осмелил да оскърби царската особа!), но охотно се съветвал с него и постъпвал според съветите му.

Изглеждало, че пророкът е пострадал не „при изпълнението” на своето пророческо служение, а по недоразумение, поради трагично стечение на обстоятелствата. Нали Ирод заповядал да го умъртвят не заради пророчеството или изобличението, а за нищо… Просто „така се получило”: ако не беше обещанието, дадено в пияно състояние от Ирод пред събралите се по случай рождения му ден знатни и уважавани хора, ако не беше „понятието на този свят”, или навикът на доведената му дъщеря да се съветва за всичко с майка си (впрочем, добър навик), ако не беше ненавистта на Иродиада (единствената, която от всички споменати тук имала нещо против Йоан, и то не по идейни съображения, а изключително поради… ако се изразим политически коректно… съображения на реализацията на половата свобода и осъществяването на социалните амбиции, а от неговото учение никой не се интересувал) – ако не беше всичко това, което нямало никакво отношение към пророческото служение на Йоан Кръстител, то не било изключено Ирод да го освободи след време.

Тогава все пак излиза, че смъртта на Предтеча е недоразумение, нещастен случай, следствие от придворна интрига?… Формално погледнато, това е така. Само че струва ли си да гледаме така на ставащото в живота, с нас или с някой друг, още повече, когато става дума за личности, изключителни по своята значимост, и особено за светии?

Между цялото предходно служение, спечелило на Йоан Предтеча славата на пророк и закономерно довело до затварянето му в тъмница (което, впрочем, се обърнало, поради влиянието на пророка върху държавната политика, благодарение на това, че Ирод Антипа вършел много неща по негов съвет, и внезапната развръзка, която, както изглежда, нищо не предвещавало – няма никакъв дисонанс. Само на пръв и твърде повърхностен поглед може да изглежда, че пророческото служение на Предтечата и съдбоносното стечение на обстоятелствата, довело до неговата смърт, принадлежат към различни сфери на битието: едното към духовната, а другото – към битовата. А в действителност битовата по своите обстоятелства развръзка – това закономерно следствие от навлизането на духовното в сферата на светското: светът си отмъщава за нарушаването на неговия „суверенитет”.

Възвестителят на Божията воля заявява, че предназначението на света не е в прогресивното самовъзпроизвеждане, нито в усъвършенстването на начините за наслаждаване на земните блага, а в преобразяването в съответствие с Божия замисъл за Неговото творение; напомня, че самодостатъчността на човека, неговата автономия от Бога не е нищо друго, освен богоборческа измислица, с която започнало грехопадението на прародителите, и която с хилядолетия продължава на различни тонове (и под прикритието на религиозността, и открито) да се възпроизвежда от света; свидетелства, че достойнството на човека се определя не от властта, не от успеха, не от славата, не от богатството, не от интелекта, не от таланта, не от ерудицията, нито от някакви други, измислени от света, критерии, а от съответствието на всичко това на замисъла на Твореца, от степента на осъществяването в себе си, в своя живот на призванието за богоуподобяване (учението за което е било разкрито в пълнота едва в новозаветната епоха).

Пророкът на всеки от нас лично напомня една много неудобна истина: твоят живот има смисъл само тогава, когато е устремен към Бога – твоя Творец и Промислител, Небесния Отец, а всички радости в твоя живот, ако не се съгласуват с Неговите заповеди – са само примамки за погибел. Обаче на нас така ни се иска да поживеем „за себе си”, нали ние толкова сме пожертвали за това, което вече сме постигнали, и за това, което се надяваме да имаме в бъдеще… Как тогава да не убием?!! Нали той посяга на моя вътрешен комфорт, подлагайки на съмнение смисъла на живота ми!

Ирод е нарицателно име. Ирод Велики, по време на чието управление се родил Спасителят, се уплашил за своята царска власт и посегнал на живота на Богомладенеца; аналогично Иродиада кипи от ненавист към Неговия Предтеча, виждайки в него враг, опитващ се да й отнеме трона. Но не бива да мислим, че пророческото изобличение пречи само на силните на деня. Всеки човек на своето ниво е привързан към нещо, всеки има свой „трон”, който ревниво пази.

На какво обаче сме готови, за да имаме това за в бъдеще?… I www.pravmir.ru

Превод: Татяна Филева