Моят път към Православието (Част 1)

Израснах в семейство от средната класа в Южна Калифорния. Баща ми Джон беше трудолюбив и изключително образован човек. Той работеше успешно в различни сфери и беше интересен човек с дълбок усет към хората. Той възпита у мен и моя брат честност, скромност и висока професионална етика.

Майка ми Стела беше състрадателна и великодушна християнка. Израснала в сръбско семейство, тя притежаваше онова характерно източноевропейско гостоприемство и състрадание към хората в неволя. Освен това беше добър специалист по вътрешен дизайн. Мама беше същинската движеща сила в моя живот и живота на брат ми; тя ни даваше тласък към всички наши успехи.

Родителите ми имали желанието да възпитат децата си в обща църква и затова постигнали компромисно решение между презвитерианските убеждения на баща ми и православния произход на майка ми – станали членове на Църквата на Христовите ученици. Веднъж на излизане от храма, бях още петгодишен тогава, аз обявих пред майка ми и баща ми, че искам един ден да стана свещеник. Това желание никога не угасна у мен. В моята стая си направих специално кътче за молитва, започнах да чета Библията и се стараех по всякакъв възможен начин да се включвам в църковния живот. На дванадесет години получих кръщение и това беше несравнимо събитие в моя живот.

Основателят на храма, преподобният пастор Маккалъм, бивш мисионер в Китай, и неговият приемник, преподобният Дарси, оставиха трайни следи в живота ми редом с преподавателите от неделното училище и други членове на Църквата. Бях дълбоко привързан към този храм и хората в него. За жалост обаче преп. Дарси загина при трагична автомобилна катастрофа и на негово място назначиха нов пастор, който със своите крайно либерални нрави и настроения ме подтикна да потърся друг храм. В своето търсене аз стигнах до Баптистката църква „Ла Мирада”.

По това време започнах работа в текстилна фабрика. Но след операция на коляното ми се наложи да лежа в болница и моят шеф, мистър Лари Регър, ми донесе книга, написана от Брат Андрю и озаглавена „Контрабандист на Бога”, както и едно осъвременено издание на Библията, представена на разговорен език. Останах удивен какво осезаемо присъствие има Бог в живота на Брат Андрю. Питах се защо в моя живот и в живота на християните, които познавам, Той няма така изразено присъствие. Започнах да търся Бога с цялото си сърце.

Всеки ден четях по една цяла книга от Библията. Знаех, че не съм извършвал убийство или прелюбодеяние, но бързо осъзнах, че в душата си носех гняв против брата си и бях съгрешил в сърцето си. Освен това прозрях колко голяма е любовта на Иисус към мене, грешника, и каква щедра Божия милост и снизхождение струят от Кръста. Това събуди у мен желание да живея в покаяние, да виждам себе си като най-големия от грешниците, да се стремя да не осъждам никого, да прощавам винаги и всекиго да обичам. Знаех, че това беше нещо извън собствените ми възможности, но Христос у мен – Той е Този, Който идва да влива нови сили в живота ми и да ме прави такъв, какъвто иска от мен да бъда. За мен Христос стана нещо осезаемо и реално и аз започнах да виждам, че Той изпълнява молитви. Нещо повече, аз вече имах радостта да виждам как другите прегръщат Христа и понякога ставах свидетел как молитвата изцелява болести.

Животът ми в Баптистката църква „Ла Мирада” се оказа една сладка болка. Там станах ръководител на младежката група. Младежите растяха пред очите ми като мои съвестни ученици и аз бях неотлъчно до тях. По същото време участвах активно в университетската кампания за Христа към „Керитос Колидж” и в крайна сметка станах председател на университетския клуб. Именно там се запознах и с Дебора – жената, която впоследствие стана моя съпруга. Дъщеря на американски баптистки свещеник, тя винаги е била истински извор на радост и подкрепа в нашия брачен живот вече повече от двадесет и три години. Всичко това беше сладката страна на моя опит там.

Но имаше и болка и именно тя ме прогони от Баптистката църква. Свещеникът си присвояваше от парите на храма и се мъчеше да наложи властта си в църквата, а това го караше да прибягва към словесни нападки срещу мен, защото ме виждаше като опасен за своето малко царство. И аз се оттеглих мирно и кротко, за да не възбуждам конфликти. Останах без храм, гледах с ужас на всички религиозни организации и взех да се питам дали изобщо искам да остана свещеник.

Двамата със съпругата ми започнахме да посещаваме големи храмове, където успявах да се скрия сред тълпата и така избягвах контакти. Понякога отивахме във Фулъртън, в Свободната евангелистка църква на Чък Суиндол – човек, който активно преподаваше съдържанието на Библията. Друг път отивахме в Мелъдиланд – голям и красив храм в Анхайм, където Уолтър Мартин водеше курсове по разясняване на различни сектантски практики, сред които отделяше специално внимание на „православното” християнство. Редом с това посещавах Биола Юнивърсити – частен християнски хуманитарен колеж.

У мен вече се беше насадило чувство на болка от огромното разделение и объркване в християнските среди. Иисус е казал, че светът ще ни познае, че сме Негови ученици, по любовта, която имаме помежду си. Само че християните от жилищния комплекс, където живеех, дори не се познаваха, защото, за жалост, посещаваха различни църкви. Как да видят нашите ближни любовта помежду ни, щом живеем в подобно разделение? Ето защо формирах домашна група, която да обединява членове на различни християнски вероизповедания и всички заедно да изучаваме Библията, без това да бъде в противоречие с членуването в избраните от нас деноминации. Освен това провеждахме групова благотворителна и евангелизаторска дейност сред наши ближни нехристияни.

Това обаче беше опит да лекуваш с малка лепенка огромната зееща рана в християнските среди. Тази рана създаваше впечатлението, че всичко в християнството е изключително субективно. Много пастори ръководеха църквите според собствените си стремежи и настроения. Голяма част от тях не носеха отговорност пред никого. Между така-наречените догматични учения, основани на Библията и вдъхновени от Светия Дух, често пъти съществуваше пълно противоречие. С чувство на непогрешимост всеки се имаше за истински експерт в самостоятелното тълкуване на Библията. С времето деноминациите така се променяха, че сигурно и самите им основатели нямаше да ги разпознаят. Как да си сигурен кое е вярното и кое – не? Приемах понятието „православие” в онази безлична форма с малко „п”, в която я употребяваше Уолтър Мартин, и смятах, че извън Библията няма сигурен източник, който да определи кое е вярното тълкувание. За мен най-добрият начин за справяне с крайните представители на християнството беше представянето на възможно най-убедителни „библейски аргументи”, които да им посочват с какво се отклоняват от „историческото християнство”.

Случи ми се веднъж да се замисля за играта „според клюка или телефонно обаждане”. В тази игра хората седят в кръг и си предават шепнешком скрито съобщение. Щом обиколи кръга, съобщението започва да звучи изопачено. Реших, че може би така трябва да погледна и на историята на Църквата. Ето защо се заех да изучавам творенията на първите Отци на Църквата. Сред тези хора имаше и такива, които бяха ръкоположени за епископи от Христовите апостоли. Много от тях бяха убити мъченически заради вярата си.

Докато изучавах всичко това, аз посещавах баптистката духовна семинария „Голдън Гейт”. През третата година от моето обучение там ме ръкоположиха за баптистки свещеник и ме изпратиха в Южните щати, а след това заедно с двама други баптистки свещеници – Алън Уейсанен и Питър Хекман – основахме нова баптистка църква. Имахме си мото, взето от св. Августин: „Единни в любовта, разделени в лъжата, и във всичко – милосърдни.” Тримата бяхме доста различни по характер. Алън беше от философски тип и се чувстваше ужасно неприятно от крайните настроения в местната баптистка общност. Той смяташе за особено тесногръда тяхната практика да отричат кръщението на хора, които не са кръстени като „баптисти”. Питър, от своя страна, смяташе, че в баптисткото богослужение липсва нещо. Той ни показа как да извършваме литургично богослужение по модела на лутеранската църква. Аз и Алън не приехме тази идея с особено въодушевление, но се съгласихме веднъж месечно да служим литургия в „лутерански стил”. А докато се запознавах с учението на вярата, аз стигнах до извода, че някои баптистки убеждения – като например това, че кръщението е просто акт на послушание към Христос и вид обществено свидетелство за Христовото дело в живота ни, както и че причастието е вид символична практика, а местните църкви са по правило автономни – липсват в позициите на историческата християнска Църква. Това постави под въпрос моите баптистки убеждения. Нима през първите 1500 години християнството е съществувало без никой да разбира правилно Библията, при все че хората от онези времена са били исторически и културно свързани с апостолите? Нима и аз, подобно на членовете на крайните християнски организации, така критикувани от Уолтър Мартин, съм отпаднал от историческото християнство? По всичко личеше, че да се доказва потребността от нововъведения в теологията е тежест, която лежи не на раменете на историческата Църква, а на онези, които идват в нея със своите новаторски учения.

Тримата постепенно си дадохме сметка, че вече не сме баптисти. Но редом с това не желаехме да поставяме началото на нещо ново. Бог е свидетел, че в наши дни съществуват крайно много деноминации. (Според последните данни на ОН, те са 26 000 на брой!) В търсене на Църквата на Новия завет, която беше едва ли не някаква „църква-фантом”, ние постепенно стигнахме до Православната църква и началото за нас дойде в наш съседен град, Ла Хабра. Свещеникът, отец Джон Андерсън, беше живял като мисионер в Либерия, Африка в продължение на седемнадесет години – един изключително благочестив и добросърдечен човек. Когато посетих неговия храм, душата ми за първи път усети църковно богослужение с такава дълбока сила на въздействие. Между нас двамата бързо се установи приятелство и ние започнахме да си помагаме в църковната работа. Заех се да чета всичко, което успявах да намеря за православието, и открих, че то съвпада изцяло с онова, което вече бях прочел от Отците на Църквата. И така постепенно си дадох сметка, че моето място е именно в тази Църква. Христос е дошъл не за да носи разделение. Разделението е белег на човешкото падение, но не и на изкуплението в Христа. В Своето Тяло – Църквата – Христос е обединил всичко, което е на небето и земята. Това беше моето откриване на Църквата, създадена от Христос и Неговите апостоли; на Църквата, която нито внася добавки към вярата – подобно на Римокатолическата църква, нито пък въвежда съкращения – подобно на протестантските църкви. Това беше Църквата, която съхранява трайно своя морал и своето учение. Църква, в която няма място за самозвани проповедници, а по стъпалата на църковната йерархия съществува чувство за отговорност и взаимно разбирателство. Църква, която не спира да вярва в чудеса, но без да губи връзка с реалния живот. Църква, в която човек открива най-доброто и от римокатолицизма, и от протестанството. Църква, в която вярата се проповядва в цялата й пълнота, а Евангелието – в съвършената си цялост, и която насърчава всеки свой член да прилага вярата в живота си. Църквата, родена от кръвта на мъчениците. За моя радост и изненада, Питър и Алън (след немалко спорове и разногласия) заедно с членовете на нашите семейства, както и някои други баптисти също взеха решение да станат православни.

Дано това кратко описание на моя живот ви даде повече сила и смелост във вашия духовен път. И нека, докато постигнем пълно единство във вярата и в съвършенството на мира, Бог ви дарява със Своята благодат, за да откриете Църквата на Новия завет. | www.orthodoxresearchinstitute.org

Моят път към Православието (Част 2) >>>

Превод от английски: Анжела Петрова