Пасхални размисли за Осанна и разпни Го

В тази последна седмица от Великия пост, която е най-тъжният и драматичен епизод в човешката история, винаги се връщам назад във времето и ме връхлитат пасхални размисли за „осанна–разпни Го“. Тежката ситуация, в която човекът – венец на Божието творение, постави своя Спасител Господ Иисус Христос. Ситуация, започваща с „Осанна“ и завършваща с „разпни Го“. Ситуация, в която картината на празничния Вход Господен в Йерусалим се помрачава от кръстните страдания на Сина Божии. Ситуация, в която в челен сблъсък се изправиха доверието и предателството.

Ситуация, за която си мислех, че зная всичко, но се оказа, че не зная най-същественото за нея, а именно причината  за това защо се е случила тя в човешката история… Защо не друг, а именно Спасителят на човешкия род е подложен на това изпитание – въздигнат и поруган? Защо беше приветстван с осанна и само след няколко дни без каквато и да е причина остана сам с горчивия привкус на дивото и разярено „разпни Го“? Кое може да накара венецът на Божието творение да предаде не друг, а самия Син Божии? Въпроси на пръв поглед тривиални, но в същото време екзистенциални. Въпроси чиито отговори са търсени векове наред. Въпроси, които ме карат да се замисля и да осъзная, че тази ситуация, случвайки се във времето с Христос не остава изолирана. Продължава да се мултиплицира с всеки един от нас, макар и в много по-малка степен, несравнима с тази на Спасителя. Носейки кръста си, всеки човек има своите моменти на „осанна“ и „разпни го“. Моменти, в които е изпитал радостта и удовлетворението от това да бъде издигнат на пиедестала на „осанна“ и болката и разочарованието от „разпни го“.

Банално, но в същото време странно. Две думи – „осанна“ и „разпни го“, думи които описват цялата екзистенциална история на човечеството. Най-странното обаче е, че това, което ги свързва, е доверието. Странно е и за мен, че едва сега осъзнах, че доверието е в основата на „осанна – разпни Го“.

Доверието на другите към нас и нашето доверие към тях и Бога. Доверието, което най-общо може да се обрисува като обикновен молив с гумичка. Молив, с който пишем и трием част по част от нашето доверие към всички и всичко. Молив, който в повечето случаи използваме, опирайки се единствено на себелюбието и честолюбието си. Молив, за който не си даваме сметка, че с всяко писане и триене намалява безвъзвратно.
Да се научиш да пишеш с молива на доверието е най-трудното и отговорно нещо в живота. Трудно, защото доверието е онова важно нещо, върху което изграждаме нашите убеждения и вяра, а отговорно защото губейки доверието си, ние губим част от себе си.

Да се отпуснеш и да се доверяваш на някого или нещо е най-сложната и рискована екзистенциална задача за нас. Не случайно древните римляни са казали: „Доверявай се, но гледай на кого се доверяваш“. Така е не защото доверието е сложно нещо, а защото ние го правим такова. Пишейки своето доверие, ние търсим първо себе си, триейки го, ние търсим своята сигурност. И в двата случая любовта я няма. Затова и според мен доверието, чиято основа е търсенето на сигурност, а не на любов, е причината за екзистенциалната ситуация „осанна – разпни Го“. Само по този начин бих могла да си обясня поведението на древните юдеи към Христос, които го посрещат в Йерусалим като Цар с думите „осанна“, вървят след Него в тържествена процесия и само след няколко дни Го предават с думите „разпни Го“.

Но този грях не бива да го вменяваме само на тях, защото и ние самите много често изпадаме в капана на измамното доверие. Когато се кръщаваме, ние Го посрещаме в живота си като наш Спасител и Цар с думите „осанна“, но когато дойдат първите сериозни изпитания, Го забравяме и търсим решение на проблемите си единствено в рамките на нашите възможности.

Подобни ситуации ме карат да се замисля защо и моето доверие в Бога понякога се срива? Нима някога ме е предал или пък ме е изкачвал на пиедестала на „осанна“ и след това ме е сривал с земята, както аз го правя с Него. Не, разбира се. Отговорът на въпроса ми най-вероятно се крие в моето неправилно изписване на доверието ми към Него. Изписване, в което е видно, че съм вплела и егоистичния ми стремеж за сигурност и благополучие тук и сега. Изписване, което коренно се различава от Неговото доверие към мен. Защото въпреки съмнението и непослушанието ми, Бог всеки път ми показва, че е запазил непроменено Своето доверие към мен, доверие, в чиято основа е непроменената бащина жертвоготовна любов. Онази същата, с която е създал Ева, помилва прелюбодейката и изцери жената, страдаща от кръвотечение.

В този ред на мисли смятам, че е погрешна широко разпространената максима, че любовта се крепи на доверието. Според мен не доверието трябва да определя и изгражда любовта, а обратното – любовта трябва да сътворява доверието. Защото доверието не е лист хартия, както си мислят някои, който като се намачка веднъж, никога не може да стане какъвто е бил. Когато доверието е основано на любовта, тя никога няма да позволи на този лист хартия да се появи и най-малка гънка. Тя е „дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина, всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява“ (І Кор. 13:4-7).

Затова, когато в основата на нашето доверие към Бога и хората положим любовта, а не търсенето на сигурността и изгодата, ситуации като „осанна – разпни Го“ няма да съществуват.