Божията Майка в Новия завет

Какво място заема в Новия завет Мария, Божията Майка, Пресвета Богородица? В Посланието на св. апостол Павел до Галатяни, 4-та глава четем следните думи:  „Когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението. А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: „Авва, сиреч, Отче!” (Гал. 4:4-6).

 

Мястото на Божията Майка, Мария, тук вече е определено достатъчно ясно. От този фрагмент са повлияни и думите в анафората от Литургията на св. Василий Велики, в чина, който се извършва в неделните дни на Великия пост: „Благоволи Единородный Твой Сын, сущий в недрех Тебе, Бога и Отца, быв от жены, Святыя Богородицы и Приснодевы Марии, быв под Законом, осудити грех во плоти своей. Да во Адаме умирающе оживотворятся в Самем Христе Твоем”. („Твоят Единороден Син, Който е в лоното на Тебе, Бога и Отца, роден от жена, Светата Богородица и вечнодева Мария, намиращ се под Закона, благоволи да осъди греха в плътта Си, за да се оживотворят в Самия Твой Христос хората, които умират в Адам".)

 

За същото говори и Символът на вярата, където провъзгласяваме нашата вяра, че Спасителят се въплъти „от Духа Светаго и Дева Мария”. Казано по друг начин, тези три текста говорят за едно – Божията Майка заема изключително място в делото на нашето спасение: ако не беше Мария, Христос не би дошъл на този свят така, както дойде.

 

Вероятно можем да се съгласим с онези протестантски мислители, които твърдят, че и в католическия, и в православния светоглед през Средновековието почитта към Богородица понякога измествала всичко останало. Да, действително има такъв момент в средновековното християнство. Но заедно с това, когато протестантските вероучения се отказват от почитането на Божията Майка, по този начин те изгубват усещането за реално присъствие на Христос в този свят. Ненапразно строителите на катедралата „Парижката Света Богородица” (Notre-Dame de Paris) подчертавали, че издигат този храм не в чест на Мария, а в чест на Христовото въплъщение, в чест на идването на Божия Син в този свят.

 

В езическите митологии боговете понякога се спускат от Олимп или от някакви други висоти, където пребивават, в долната земя, за да поживеят сред хората. Но езическите богове слизат в света по някакъв свой, особен начин, като едновременно присъстват и не присъстват в него. А чрез Мария Христос се роди, както се ражда всеки човек. Благодарение на нея Той стана такъв, каквито сме всички ние. От Мария Господ получи Своята плът, Своята кръв – онези тяло и кръв, които след това ни отдаде на Тайната вечеря. Затова, когато протестантите се отказват от почитането на Божията Майка, в техните представи Спасителят губи Своите плът и кръв, превръща се по-скоро в схема, в образ, отколкото в жив човек. С това е свързана и известната вероучителна хладност на протестантизма.

 

Ако отворим 2-ра глава на Евангелието от Матей, ще видим, че там пет пъти на неголямо пространство се среща изразът: „Младенеца и Майка Му”. Това е висока честота на повторенията, както биха казали лингвистите. С каква цел Божието слово повтаря този израз пет пъти? За да концентрира вниманието ни върху него, за да ни помогне да съзрем Младенеца в ръцете на Неговата Майка, като на икона. Неслучайно почти няма икона, на която Богородица да е изобразена сама, без Младенеца Христос на ръце – иконите сякаш въплъщават в багри петкратно повторения израз „Младенеца и Майка Му”.

 

Въпреки всичко, тук главното не е фактът, че почитаме и Мария, и Христос, – главното е, че едното не може да бъде откъснато от другото. Логично е, че почитането на светиите е свързано с почитта към Спасителя, с нашата вяра в Бога и в Христа; и почитта към Божията Майка също е свързана с вярата ни в Бога и вярата в Христос, въплътил се в този свят. Но тази почит не просто е свързана – тя по никакъв начин не може да бъде изтръгната от вярата в Христа, тя е неотделима от нея. И когато ние, обръщайки се в молитвата „Богородице Дево, радвай се”, повтаряме след праведна Елисавета думите от Евангелието и възкликваме: „Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба” (Лук. 1:42) – чрез прослава на Божията Майка, прославяме нейният Син. 

 

Ни най-малко не бива да противопоставяме поклонението към Христа и почитането на Богородица. И тук трябва да кажем честно: почитайки Божията Майка, средновековното християнство действително нерядко забравя за Самия Христос, откъсва почитта към Майка Му от нашата евангелска вяра. В резултат на това махалото се залюлява на другата страна и в протестантските общности напълно се отказват от почитането на Мария. За това, че протестантите избират този път са виновни не те, а ние, православните и католиците – в онези времена още недорасли да обяснят защо Църквата почита Дева Мария, наричайки я Богородица. През следващите столетия Църквата успява да аргументира тази почит чрез гласа на своите богослови. Днес често от образовани протестанти можем да чуем: „Сега протестантизмът, Лутер и неговата мисия биха били ненужни”. Следователно, за тези векове в християнството се случва нещо много важно, и в днешно време въпреки различията си – всички заедно вървим към осъзнаване на изключителното място, което Божията Майка заема в историята на човечеството и на всяка личност поотделно.

 

Кои текстове от Новия завет са посветени на Богородица? Някои хора се смущават, че всъщност на всички Богородични празници се четат евангелски откъси, разказващи не за Божията Майка, а за две жени – Марта и Мария – при които дошъл Господ. Марта се грижи за домакинството, а Мария седи до нозете Му и слуша Неговото слово. Марта моли Спасителя да призове сестра й да й помогне в нейните задачи. А Христос я укорява, като казва, че Мария „избра добрата част, която няма да й се отнеме” (Лук. 10:42).

 

Тук завършва този евангелски откъс, но Църквата добавя към него още два стиха от следващата глава: „… една жена издигна глас от народа и Му рече: „блажена е утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал”  (Лук. 11:27-28).  

 

Тази мисъл за блаженството на онези, които слушат и изпълняват, се оказва първостепенна в разказа за Марта и Мария. Мария слуша, а Марта изпълнява. Цялата беда на тази забележителна и грижовна Марта се корени в това, че тя изисква и Мария да върши същото. Вървейки по своя път, Марта отрича пътя на сестра си. А всеки от нас има свой път, и да отричаме пътя на другите е напълно безполезно. От самото начало Божията Майка обединява тези два пътя, на Марта и на Мария, и ни подтиква да не избираме само единия от тях: или слушането, или действието – а да съединим двата подхода. 

 

Оказва се, че целият този текст е посветен на служението на Богородица, въпреки че не можем да усетим това веднага. Нейното блаженство не се заключава единствено в това, че е дала на Спасителя своята плът и своята кръв, но и че тя стана образец за нашето християнско служение: слушането и действието.

 

Следващия път се срещаме с Божията Майка в началото на Евангелието от Йоан, където се разказва за сватбата в Кана Галилейска, на която са поканени и Иисусовата Майка, и Самият Той с учениците Си. По време на брачния пир Иисус претворява водата във вино – извършва чудо, което вероятно понякога ни смущава, но което, кой знае по каква причина, е твърде важно за автора на това Евангелие. Защо? За това се говори директно в последния стих на този текст: „Така Иисус тури начало на знаменията Си в Кана Галилейска и яви славата Си; и учениците Му повярваха в Него” (Йоан. 2:11). (В Синодалния превод вместо „знамения” е употребено същ. „чудеса” – бел. прев.) 

 

Всички думи в цитирания стих са ключови.

 

„Така Иисус тури начало…” „Начало” е много важен израз в библейския речник. „В начало Бог сътвори небето и земята”; „В начало беше Словото”; „Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий” (с тези думи ев. Марк започва своето повествование) и т. н. Началото – е точката на отброяване, с която започва всичко.

 

„Начало на знаменията” – именно знамения, а не чудеса. Тук се налага да повторим нещо, което вече казахме в предишните глави. Свикнали сме, че Спасителят извършва „чудеса”, защото четем Свещеното писание в Синодалния превод. Но ако четем Евангелието дори не на гръцки, а на църковнославянски или в руския превод под редакцията на епископ Касиан (Безобразов), ще видим, че думата „чудо” в текста не съществува. Там ще намерим друга дума – „знамение”: знак за Божието присъствие сред нас. По такъв начин, претворяването на водата във вино е първият от знаците за присъствието на Бога сред хората. „И яви славата Си”… „Явяването на Христа сред народа” нарече своята картина А. Иванов. Богоявление наричаме празника Кръщение Господне. Христос не просто се ражда, Той се открива, явява Себе Си на този свят – manifestat, както e казано в латинския превод. Глаголът manifestare означава именно „показвам себе си открито”, „явявам се публично”.

 

„И яви славата Си”… „Слава” е синоним на думата „Бог” в Стария завет. Бог се явява на хората. Той се явява на света чрез сиянието на Своята слава. С това сияние се сблъскваме в краткия разказ за превръщането на водата във вино на сватбата в Кана Галилейска. 

 

„И повярваха”… В Евангелието от Йоан глаголът „повярвам” е употребен над 70 пъти! Струва ни се, че никоя друга дума не е използвана по-често в него. Вярата е някакво странно, особено, абсурдно явление в историята на човечеството, но без този феномен в нашия живот няма християнство.

 

„И повярваха в Него”… Не просто повярваха, но „повярваха в Него”. Това не е вяра в нещо добро, прекрасно, разумно, а вяра в конкретен Човек на име Иисус от Назарет – ето с какво се отличава християнството от целия останал свят.

 

„И повярваха в Него учениците Му”… „Ученици” – е първото самоназвание на християните. Християнството винаги е школа, винаги е ученичество. Всички ние сме ученици на Спасителя.

 

И така, този стих, който е изграден от принципно важни, ключови думи, увенчава разказа за началото на знаменията в Кана Галилейска. Да го разгледаме по-внимателно. 

 

На сватбата не достига вино и Мария, Майката на Иисус (тук и по-нататък тя се нарича именно „майка”), Му казва за това. А Иисус й отговаря с фраза, която в Синодалния превод звучи: „… какво имаш ти с Мене, жено? Още не е дошъл часът Ми” (Йоан. 2:4). „Още не е дошъл”или „нима не е дошъл часът Ми?” – както звучи изразът в гръцкия оригинал. С други думи, Христос й казва: „Ние с тебе знаем, че Моят час дойде, че настъпи Моето време в историята. И тогава Мария произнася последните си думи в Новия завет, тя повече няма да каже нищо – нито в Евангелието от Йоан, нито в Деяния на светите апостоли, въпреки че я виждаме сред апостолите: „… каквото ви каже, сторете” (Йоан. 2:5).

 

В това се състои и учението на Мария, което тя оставя на нас, християните. Никакво друго специално богословие на Божията Майка не съществува.

 

По-нататък следват забележителните стихове: „Иисус им казва: напълнете делвите с вода. И напълниха ги догоре. Тогава им казва: налейте сега и занесете на стария сват. И занесоха” (Йоан. 2:7-8).

 

Именно към това „речено-изпълнено” ни призовава Богородица: да вършим всичко, което заръчва нейният Син.

 

„Имаше там шест каменни делви, поставени за миене по юдейския обичай…” (Йоан. 2:6). Чрез какво Бог очиства юдеите? Чрез Закона, изложен в шест книги: в първите пет книги от Писанието, известни като Петокнижие, и в Книгата на Иисус Навин. Тези шест книги на Писанието съставят Закона или Шестокнижието, както понякога ги наричат в средновековните коментари. 

 

Когато четем Евангелието, откриваме, че на практика всеки стих от него е свързан със Стария завет чрез десетки, ако не стотици нишки. Но в Стария завет всичко, което казва Бог, наистина се съдържа във вид на „вода”, и да извлечем най-значимото оттам, е много трудно. А Спасителят превръща „водата” във „вино” на Благата вест, за да можем и ние, хората от новото време, да изпием това скъпоценно вино…

 

Следователно, знамението на Иисус, когато на сватбата превръща конкретната вода в конкретно вино, освен реалния план, който виждаме като на картина, има и мистичен план: взема се „вода” от шестте книги на Закона и се претворява във „виното” на Евангелието. Както казва преп. Ефрем Сириец в една своя проповед: „Небесният жених дойде на сватба при земния жених”. И главното: това действие Христос извършва по молба на Своята Майка, тоест земното Му служение започва с това, че тя Го призовава към него. 

 

В глава 19 на Евангелието от Йоан виждаме Богородица, стояща до Иисусовия Кръст заедно с Мария Клеопова и Мария Магдалина. Тук също стои ученикът, когото  Иисус обича. 

 

„При Кръста Иисусов стояха Майка Му…” – започва този разказ (Йоан. 19:25). В латинския превод на Евангелието той звучи: Stabat juxta crucem Mater Eijus… Тези думи Якопоне от Тоди поставя в началото на своя химн „Stabat Mater dolorosa”, като добавя към Евангелието само една дума, а по-нататък продължава цитатът: „juxta crucem”. „Скърбящата Майка стоеше цялата в сълзи при Кръста, на който висеше Синът й”. Благодарение на музикантите от Средновековието и от Новото време много от нас познават този удивителен текст, изпълнен с огромна любов към Мария; текст, който подчертава именно неразривността на почитанието към Богородица и почитанието към Христос – едното се съдържа в другото, едното е безсмислено без другото. За това прекрасно говори химнът „Stabat Mater”.

 

В началото на ХІХ век В. А. Жуковски му направи забележителен превод, действително, неримуван. Той премахва сложните за превод, многократно повтарящи се латински рими, така характерни за францисканската поезия. Вече през ХХ век, сто години след Жуковски, този латински химн преведе с рими поетът символист С. М. Елис, който след това става свещеник и умира в началото на 50-те години някъде в Европа. 

 

Мария стои при Кръста. При Кръста стои и ученикът, когото Иисус обича. Божият Син ги вижда и, обръщайки се към Майка Си, казва: „Жено, ето син ти!” (Йоан. 19:26). А след това, като се обръща към ученика, казва: „Ето майка ти!” (Йоан. 19:27).

 

Не е трудно да се досетим, че ученикът, когото Христос обича – това не е само Йоан Богослов, а всеки от нас. Всеки със своите грехове, беди, проблеми, несъвършенства – това е онзи ученик, когото обича Спасителят. В лицето на Йоан Богослов, стоящ при Кръста, Иисус осиновява чрез Своята Майка всички християни. И отдава нея, Мария, като Майка на всекиго от нас. Това е удивително осиновяване – също много специален момент в Евангелието. 

 

Бях поразен как в Грузия са запазени множество средновековни икони с изображение на Кръста, до който стоят Мария и Йоан Богослов. „Ето майка ти” – е изписано върху главата на Мария, „ето син ти” – върху главата на Йоан Богослов. Средновековните грузински иконописци са усетили в дълбочина огромния мистичен смисъл на тази сцена. Йоан Богослов не просто приютява при себе си „възрастната Мария” след смъртта на нейния Син, както тълкуват тази сцена авторите на византийското житие на евангелиста Йоан, – главното е, че в лицето на Йоан Иисус осиновява Майката Божия на всички християни. 

 

Обръщайки се към Мария в молитвите си, ние възкликваме: „Богородице Дево, радвай се, Благодатна Марие, Господ е с Тебе!”; "Радвай се, Невесто Неневестна” – както се пее в акатиста. Или: „Радвай се, радост наша, опази ни от всяко зло под честния твой омофор” – както ни казва акатистът Покров на Пресвета Богородица. Или: „Радвай се, Блага Вратарнице, открехваща райските двери на верните” – думи от акатиста Иверска икона на Божията Майка. 

 

В нашите молитви, отправени към Богородица, винаги присъства изразът: „радвай се”, който на гръцки е хайре. Хайре означава „здравей”. И днес един грък, срещайки друг грък, се обръща към него с този поздрав. Само че вместо дифтонга ай, в съвременния гръцки се използва „е”: херо, херето („здравей”, „здравейте”). В научните книги, посветени на анализ на всички тези текстове, често се случва да срещнем твърдения, че Църквата използва глагола „радвай се”, без да разбира, че той означава обикновен поздрав. Както всичко написано в научната литература, на пръв поглед то звучи убедително. Но само на пръв поглед, защото Библията е преведена от иврит на гръцки не според принципа на аналогичните значения, а според принципа на дословността. Когато евреите се срещат един с друг, те не казват нищо подобно на гръцкото хайре или на нашето „здравей”. Етикетният поздрав у евреите е шалом – „мир”. Но не чрез тази дума е преведено обръщението на ангела към Мария. Ангелът не й казва: „Шалом”, той й казва: „Радвай се, благодатна!” (Лук. 1:28). И зад това „радвай се” всеки, който има поне бегла представа от Стария завет, ще разпознае не думата шалом на иврит, а думата ранни.Ранни означава именно „ликувай”, „весели се”.

 

Следователно, в библейския гръцки език зад израза хайре стои не етикетен поздрав, както в разговорния гръцки, а призив към радост, както в Проповедта на планината: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата” (Мат. 5:12), или като в 3-та глава от Книгата на пророк Софония: „Ликувай, дъще Сионова! тържествувай, Израилю! весели се и радвай се от все сърце, дъще Йерусалимова! Господ отмени присъдата над тебе, изгони врага ти! Господ, Цар Израилев, е посред тебе: повече няма да видиш зло. В оня ден ще кажат на Йерусалим: „не бой се”, и на Сион: „да не отслабват ръцете ти!” (Соф. 3:14-16). 

 

Това напомня твърде много на поздрава на архангел Гавриил. „Ликувай, дъще Сионова!” – възкликва пророк Софония. „Радвай се, благодатна” – казва на Мария ангелът от Евангелието според Лука. „Господ, Цар Израилев, е посред тебе” – говори, обръщайки се към дъщерята на Сион (т. е. към Йерусалим, столицата на Израил, а чрез това и към целокупния народ Божи) – пророкът. „Господ е с тебе!” – изрича архангелът. „Не бой се!” – възкликва пророкът. „Не бой се, Мариам” – казва ангелът на Божията Майка (Лук. 1:30).

 

Тук, в Евангелието от Лука, архангелът се обръща към Мария като към дъщеря на Сион, като към олицетворение на Божия народ. И нерядко богословите казват, че Мария е олицетворение на Църквата, икона на цялата Църква. Това не звучи неистинно, само трябва да разберем, че превръщайки се в икона на цялата Църква, тя остава конкретната Мария; обикновена девойка, която живее тихо в своя Назарет, изучава занаяти, както и всички девойки в Юдея от онова време: преде, шие, майстори… По същия начин и Иисус, превръщайки се в тоталния Христос – както казват богословите на ХХ век, Който обема в Своите ръце човечеството и изпълва с присъствието Си целия свят, не престава да бъде скромният равин от Капернаум, Когото срещаме на страниците на Евангелието.

 

Именно в това се корени някакъв особен парадокс на християнството: в него не съществуват символи, образи, алюзии – в християнството всичко е реално. Някои богослови се опитват да разделят Спасителя на историческия Иисус от Назарет и Христос на вярата, Христос на Църквата. Но точно тук е сърцевината на проблема: Иисус Христос е един, Който се явява и историческият Иисус – скромен равин от малкия град, и Христос, Който обема в ръцете Си цялото човечество; Христос, в Когото Божията пълнота обитава телесно. 

 

Когато четем гръцкия акатист на Света Богородица, там откриваме следните думи: „Радвай се, Ковчеже, позлатено от Духа”. А в латинската литания се казва: „Моли се за нас, Ковчег на Завета” (Arca foederis, ora pro nobis).

 

Тоест и латинската литания, и гръцкият акатист говорят с еднакви думи за Божията Майка като за Ковчег на Новия завет. Помним как стоеше в светилището на Йерусалимския храм ковчегът – неголям сандък, почитан от юдеите като място, в което обитава Бог. И ето, мястото на Божието пребиваване, Ковчегът на Новия завет става Мария. Действително, в Книга Изход, 40-та глава четем следното: „Тогава облакът покри скинията на събранието, и слава Господня изпълни скинията” (Изх. 40:34). А в Евангелието от Лука архангелът възвестява на Мария: „… силата на Всевишния ще те осени” (Лук. 1:35). 

 

Когато четем тези думи на гръцки, наистина си представяме облак, защото глаголът епискиадзо обозначава именно действието на облака, когато закрива със своята сянка земята. 

 

„Затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий” (Лук. 1:35). Тук изключително ясно се усеща връзката между единия и другия текст: старозаветният текст за облака, който покрива скинията и Божията слава я изпълва,  – звучи в началото на Евангелието от Лука, където ангелът казва: „Силата на Всевишния ще те осени”. 

 

В книгата на пророк Самуил, Втора книга Царства четем: „И стана и тръгна Давид и целият народ, който беше с него, от Ваал Юдин, за да пренесе оттам Божия ковчег…” (2 Царств. 6:2). А в Евангелието от Лука е казано: „И като стана Мариам през тия дни, отиде набързо в планинската страна, в град Юдин” (Лук. 1:39). 

 

Давид носи ковчега на Завета, а Мария носи в себе си Младенеца Иисус. Давид възкликва: „Кой съм аз, Господи (мой), Господи, и що е домът ми, та толкова ме възвеличи!” (2 Царств. 7:18). А Елисавета: „И откъде ми е това – да дойде при мене Майката на моя Господ?” (Лук. 1:43).

 

Почти една и съща фраза, само че в първия случай става дума за ковчега на Господа, а във втория – за Божията Майка.

 

Както знаем от Пасхалния канон, Давид танцува от радост пред ковчега на Завета: „Богоотец убо Давид пред сенным ковчегом скакаше играя”. А Йоан Предтеча проигра в утробата на майка си пред Мария, дошла в техния дом. Ковчегът Господен бил пренесен в дома на Аведар: „И стоя ковчегът Господен в къщата на гетеца Аведар три месеца…” (2 Царств. 6:11). Мария влиза в дома на Захария, както Божият ковчег в дома на Аведар. И като ковчега тя остава с Елисавета три месеца: „И остана Мариам с нея около три месеца…” (Лук. 1:56).

 

Ако вземем дори една от тези съпоставки: Втора книга Царства и Евангелието от Лука, ще стане ясно, че не само средновековните химнографи от Византия и от латинския Запад, но и евангелистът виждат в лицето на Мария Ковчег на Новия завет. Мария е Дева от Сион. Ето какво звучи в подтекста на този фрагмент от Евангелието на Лука.

 

Пророк Авакум възкликва: „… аз и тогава ще се радвам в Господа и ще се веселя в Бога на моето спасение” (Ав. 3:18). Още блаж. Йероним отбелязва, че изразът „в Бога на моето спасение” звучи като „в моя Бог Иисус”, понеже Иисус е спасение. „И рече Мариам: душата ми величае Господа, и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой” (Лук. 1:46-47). 

 

Ако тези думи бъдат преведени от гръцки на иврит, така както са се запазили в Евангелието от Лука, ще се получи: „… и духът ми се зарадва в Бога, моя Иисус”. Затова, когато наричаме Господа Иисуса Христа „Спас” или „Спасител”, ние просто превеждаме Неговото име Йешуа на руски. Но удивителното е, че всички тези старозаветни паралели са запазени именно в Евангелието от Лука, който безспорно не е знаел иврит. Следователно, Лука успява да съхрани тази информация не защото той е искал да го направи, а защото Сам Бог е пожелал това! 

 

В отговор на думите на архангела Мария възкликва: „… нека ми бъде по думата ти” (Лук. 1:38). Фразата „да ми бъде” не е точно предадена в нито един превод. Проблемът е, че в гръцкия език освен изявително, повелително и условно наклонение, съществува и optativus – желателно наклонение, което липсва в славянските езици, в латинския, в английския или във френския, също и в който и да е друг от повече или по-малко употребяваните езици.

 

В гръцкия текст на Евангелието от Лука Мария възкликва своето: „Нека ми бъде по думата ти” именно в желателно наклонение. Тя казва не просто: „Да бъде”, а „Да бъде, както радостно желая това” – генойто. Само две букви, един дифтонг – суфиксът –ой,променят напълно значението на целия текст: не просто съгласие, но съгласие, изпълнено с радост и желание. „Да ми бъде, както радостно желая това, по думата ти”. Тоест още тук, в самото начало на Евангелието от Лука, Мария прави удивителната първа крачка в своето служение. Тя не разбира много от онова, което й се случва, но не пита за нищо, приема с радост волята Божия.

 

Характерна особеност на Евангелието е чудната радост. В книгата си „Беседи на иконописеца” архимандрит Зинон споделя колко страшно и тъжно е, че идвайки в храма, там рядко можем да срещнем усмихнати лица… Това не прилича на християнство, това не прилича на православие! Именно към радостно служение ни призовава Мария, Божията Майка –  виждаме това не само в думите, които тя изрича, но и във всички евангелски текстове за нея, които невинаги е лесно да бъдат разбрани, но които на практика заемат твърде важно място в Новия завет.

 

Като наследява почитта към Мария още от апостолски времена, средновековната Църква я възхвалява като Божия Майка, макар и без да съзнава докрай защо го прави. В някакъв момент това почитание преживява криза – започва Реформацията. Църквата на ХХ век преоткрива това почитание по друг начин, на ново равнище – чрез прочитането на Евангелието от Мария. Папа Йоан Павел ІІ, избрал за свой девиз думите Totus tuus, „Целият твой”, отправени към Света Богородица, провъзгласи една от изминалите години за Година на Мария, свързвайки бъдещето на християнството с мястото, което заема тя в Църквата. 

 

Неслучайно особена благодат придобива преп. Серафим Саровски – още от годината на неговата смърт, 30-те години на ХІХ век, го почитат като светец, разкрил мястото на Божията Майка в нашата Църква: не просто ритуална почит в песнопенията и ектениите, а особено, много специално място, трудно изразимо с думи, но изключително необходимо. И всички ние трябва да преминем от подобно ритуално, традиционно почитане на Богородица, към истинска, нова, радостна почит на Божията Майка и, заставайки с нея до Кръста Христов, да приемем всеотдайно Божията воля за нас.

 

Из книгата „Над строками Нового Завета” | www.tapirr.com

 

         

Бел. прев.: Изказвам благодарност на архим. доц. д-р Павел Стефанов за превода на пасажите от Литургията на св. Василий Велики.