Светият благоверен княз Александър Невски

Великият защитник на руската земя и светото Православие княз Александър Невски се родил на 30 май 1220 г. (по някои данни –1219 г.) в град Переяславъл-Залески. Той бил вторият син на княз Ярослав Всеволодович и княгиня Теодосия Мстиславовна, в монашество Ефросиния, жена с рядък дори за онова време свят живот. Княгиня Теодосия е канонизирана от Руската православна църква.

Благоверният княз Александър Невски, пряк потомък на Владимир Мономах, имал в рода си множество славни предци: той бил внук на княз Всеволод Голямото Гнездо и княз Мстислав Юначни, правнук на Юрий Долгоруки и св. Мстислав Храбри. По майчина линия негови предци били св. Мстислав Велики и бл. Ростислав Смоленски. По-големият брат на Александър, Фьодор Ярославич, юноша с рядка душевна чистота, който се споминал в деня на собствената си сватба през 1233 г., също е канонизиран за светец (неговата невеста, младата княгиня, приела след смъртта на жениха монашеско подстрижение, е канонизирана като преп. Ефросиния Суздалска). Мощите на благоверния княз Фьодор били намерени нетленни 400 години след смъртта му, прославили се с чудеса и в момента почиват в храма ”Св. София” в Новгород.

След смъртта на по-големия си брат Александър, който навършил тогава 15 години, бил назначен за княз на Новгород от баща си, станал Велик княз Владимирско-Суздалски (по това време центърът на Руското княжество се преместил от Киев във Владимир). Хубавец, надвишаващ по ръст всички останали хора, с глас, силен като тръба, младият княз предизвиквал възхищението на околните с царствения си вид и необикновената за годините си мъдрост.

През 1239 г. св. Александър встъпил в брак, вземайки за жена дъщерята на Полоцкия княз Брячислав, сродница на св. Ефросиния Полоцка. Някои историци смятат, че княгинята имала същото име като своя съпруг – Александра. По време на венчавката бащата на Александър, княз Ярослав (с кръщелно име Фьодор) благословил младата двойка с чудотворната икона на Фьодоровската Божия Майка, която след това била винаги заедно с благоверния княз Александър като негова лична молитвена икона. Със същата икона през 1613 г. монахинята Марта, майката на Михаил Романов, благословила да царува своя син, основоположник на новата династия руски владетели.

На благоверния Александър се паднало да князува в едно много тежко за руската земя време. В края на 1237 г. Батий нападнал североизточната й част, разрушил Рязан, след което превзел Коломна, Москва, Владимир и Суздал. На 4 март 1238 г. край река Сит претърпяла поражение обединената войска на владимирско-суздалските князе. Но, не достигнали и 100 километра до Новгород, татарите се завърнали в приволжките степи.”И тамо дойти поганым возбрани некая сила Божественная – свидетелства Степенната книга – и не попусти им нимало приближитися… ко пределам Великаго Новгорода”.

През 1239 г. Батий се нахвърлил върху Южна Русия. В резултат на двегодишна ожесточена борба той превзел и разграбил Переяславъл, Чернигов, Киев, Владимир-Волински и други южноруски градове. С това завършил руският етап на войната, но монголският поход продължавал. През 1241 г., съсредоточавайки войските си в Унгария, Батий се насочил към Адриатическо море, но не успял да овладее крайбрежието. През 1242 г. татарите отстъпили обратно на изток, в долното поречие на Волга. Западна Европа била спасена.

През 1243 г. върху заграбените земи била основана нова държава – Златната Орда, простряла се от Иртиш до Дунава, със столица Сарай в долното течение на Волга. Руските князе станали васали на хана, задължени да изплащат 14 вида “ордински даждия”. Не по-малко унизителна станала процедурата на получаване на хански мандат за князуване, който бил единственото законно основание за упражняване на власт в Русия.

Руският народ приел татарското иго като наказание за греховете си и Божие вразумление. Преди татарското нашествие Русия била разтърсвана от феодални разпри и свързаните с тях въоръжени сблъсъци. Единството, монолитността на староруската държава, достигнати по време на мъдрото управление на Владимир Мономах, а след това и на най-големия му син – св. Мстислав Велики, били изгубени. “И раздася вся Русская земля” – с горчивина разказва летописецът от XII век. Грехът на оскъднялото братолюбие докарал нещастия на една процъфтяваща във всички отношения държава.

“Не послушахме Евангелието – викал към народа Владимирският епископ Серапион, – не послушахме апостола, не послушахме пророците, не послушахме великите светила… Не се разкаяхме, докле не дойде народ безмилостен по Божие допущение… Като изпитахме това, братя, да се изпълним със страх от това сурово наказание и да паднем в нозете на нашия Господ, за да не навлечем върху себе си още по-голям гняв Господен и да не ни сполети още по-голяма беда!”

Сред страшното бедствие, обхванало страната, Православната църква по воля Божия оцеляла. Татарите били достатъчно веротърпими. За това пишат летописците, историците, за това свидетелства и броят на оцелелите след татарското нашествие руски храмове. Основно правило на живота в Ордата била ”Ясата” на Чингизхан, в която освен всичко друго имало и закон, според който татарите трябвало да уважават и да се боят от всички богове, каквито и да са те. През 1267 г. митрополит Кирил успял да получи от хан Менгу-Темир документ в полза на Църквата, освобождаващ духовенството от данъци и други вземания. “Който захване да хули вярата на русите – се казва в документа – или да й се подиграва, няма да бъде извинен с нищо, а ще погине от зла смърт”. С позволението на хана митрополит Кирил основал православна епархия в самия Сарай.

Сто години след това друг светител – св. митрополит Алексий още повече засилил влиянието на Православната църква в Сарай. По негова молитва жената на хан Чанибек Тайдула се излекувала от слепотата си. Благодарната владетелка откупила и подарила на светителя парцел земя в Москва, на който в чест на това чудо бил основан Чудовият манастир, разрушен през 30-те години на XX в.

Другояче се развивали отношенията на Русия с отпадналия от вселенското Православие Запад. Всеки път, когато Рус преживявала тежки времена, когато външни или вътрешни врагове отслабвали нейната мощ, Ватиканът се опитвал да подчини Източната Църква на папата и да унищожи руската православна държавност.

През XII и XIII век цяла Западна Европа била превърната в огромен въоръжен лагер, който изпращал на изток многобройни кръстоносни армии. В началото те тръгнали срещу арабите и турците, за да освободят Светата Земя и Йерусалим, но когато се изяснила цялата трудност на тази задача, мишена на завоевателните им планове станал православният Изток.

Ужасни били злодействата на латинците при превземането на Цариград през 1204 г. Като река се леела кръвта на мирните жители, църквите били подложени на разграбване. Измежду похитените светини били Животворящият Кръст и тръненият Венец на Господа, ризата на Богородица, мощите на св. апостол Андрей Първозвани. По строга разпоредба от Рим латинските епископи трябвало незабавно да заемат гръцките църкви и да наложат навсякъде католическите обреди. За Русия била подготвена същата участ. На 9 декември 1237 г. папа Григорий IX провъзгласил кръстоносен поход срещу руските “схизматици”, обещавайки в името на Всевишния прошка на греховете на всички участници, а на падналите в боя – вечно блаженство.

Може би тъкмо затова Господ опазил северозападна Русия от татарите, за да стане тя защита на Православието от латинците. А младият новгородски княз Александър се показал по това време като същински ангел-хранител на руската земя, за чието спасение му потрябвали едновременно доблестта на воин и смирението на монах. ”Не се бойте от онези, които убиват тялото – казва Светото Писание, – бойте се от оногова, който може да погуби и душата и тялото в геената огнена”. Монголското робство, за разлика от латинското, не заплашвало с душата на народа, и затова светият княз се примирил с властта на Ордата, за да хвърли всичките сили срещу агресията на Рим.

През 1240 г. шведският крал, подбуждан от папското послание, изпратил в руските земи многобройна войска под командването на своя зет – ярл Биргер (ярл е звание, давано на висшите велможи в Швеция). Шведската армия влязла върху кораби в Нева и се разположила в устието на река Ижора. Биргер, който не се съмнявал в победата, “възгордявайки се”, изпратил да кажат на княз Александър: “Излез срещу мен, ако можеш да се съпротивляваш. Аз съм вече тук и пленявам твоята земя”. Получавайки това надменно предизвикателство, Александър заповядал на малката си дружина да се мобилизира. След като се помолил горещо в храма ”Св. София” и получил благословията на епископа, той излязъл пред народа и казал: “Братя! Не в силата е Бог, а в правдата”. И решил да тръгне срещу врага незабавно, без да чака мобилизацията на новгородците и подкрепа от баща си, вярно преценявайки, че може да победи огромната вражеска войска само чрез мълниеносна бързина и пълна внезапност. “И тръгна срещу тях с цялото си мъжество, с малцината си воини, без да дочака сбора на голяма войска и сила, но уповавайки се на Светата Троица”.

За победата помогнала помощ свише. Шведите били зорко следени от някой си Пелгусий, старейшина на езическото племе ижора. Пелгусий бил кръстен, пазел постите, живеел богоугодно и се удостоил с видение: веднъж след цяла безсънна нощ наблюдаване на лагера на врага, на разсъмване, той чул силен шум на водата, а след това видял ладия, на която стояли светите страстотерпци Борис и Глеб (синовете на светия равноапостолен княз Владимир) в алени дрехи, а гребците на ладията били “сякаш облечени с мътла”. И Борис казал: “Брате Глеб! Заповядай да гребат, та да помогнем на нашия сродник великия княз Александър Ярославич”.

Съобщението на Пелгусий било посрещнато с радост от княз Александър. Заповядвайки му да не разказва на никого за видението, той прекосил реката и се приближил тихо до шведския лагер. След това, построявайки немногобройното си воинство и призовавайки помощта на Всевишния, той смело нападнал врага, носейки се пред всички върху буйния си кон, в сияйни доспехи, суров и прекрасен, подобен на архангел Михаил, архистратига на Небесните сили.

Неочакваното нападение на безстрашните руски воини предизвикало голям смут в шведския лагер. Скоро Александър видял своя надменен враг – ярла Биргер, насочил се към него и му нанесъл с копието си тежък удар по лицето, “турил печат на лицето му”, според израза на летописеца. Малобройните съратници на светия княз показали на този ден, 15 юли 1240 г., чудеса от храброст. Само нощта спасила остатъците от шведската войска. Натоварвайки корабите с телата на загиналите, те под прикритието на мрака отплавали надолу по Нева към морето. Заради блестящата си победа в тази битка Александър, който бил по онова време само на двайсет години, бил наречен ”Невски”.

Новгородци се “отблагодарили” своя княз през зимата на същата година – изгонили го. Александър бил принуден да се пресели с жена си и майка си, с целия си двор в бащиния град Переяславъл-Залески. Враговете на Православието през това време не дремели и само след година Новгород бил сполетян от нова напаст. Този път в лицето на рицарите на Ливонския орден.

Немското настъпление към руските земи се развило още през 1240 г., когато рицарите превзели Изборск, а след това с помощта на изменници и Псков. През 1241 г. те завзели Копорие и се доближили до Новгород. Тогава новгородските власти се опомнили и отишли да молят за помощ изгнаниците в Переяславъл-Залески. И княз Александър се завърнал в Новгород с “войска отдолу”, показвайки се майстор на маневрената война. Той незабавно превзел Копорие, а в началото на 1242 г. без особен труд освободил Псков. Тогда на поход тръгнали главните сили на ордена. Тъкмо тях разгромил свети Александър по време на прочутата битка, която станала на 5 април 1242 г. върху леда на Чудското езеро и получила името ”Ледения разгром”. След това в резултат на редица успешни операции през 1245 г. Александър Невски победил литовците и ги прогонил от границите на руската земя.

След поражението латинците се опитали да действат с хитрини и лъжи. През 1251 г. папа Инокентий IV изпратил при светия княз двама свои кардинали – Галд и Гемонт с писмо, в което уверявал, че уж Александровият баща Ярослав скоро преди смъртта си обещал в Татария на посланика Плано Карпини да приеме католицизма, и само смъртта на княза (великият княз Ярослав бил отровен) му попречила да изпълни това свое намерение. Папата убеждавал Александър да премине в католицизма, рисувайки му изгодите от съюза със Запада, предлагайки за борба с татарите помощта на същите онези рицари, от които младият княз наскоро очистил руските земи.

Възмутен от това предложение и клеветата срещу покойния си баща, в ответното си писмо Александър отвърнал тъй: “… От Адама и до потопа, а от потопа до разделението на езиците и до Авраам, а от Авраам… до Август Кесар, а от началото на Август до Христовото Рождество и до Неговите Страсти и Възкресението Му, а от Възкресението и до Възнесението на небеса и до царството на Константин Велики и до Първия Вселенски Събор на светите отци, а от Първия и до Седмия Събор. Всичко туй пазим добре… ученията пазим целомъдрено… както се е проповядвало от светите апостоли Христовото Евангелие в целия свят, а подир това и преданията на светите отци на Седемте Вселенски Събори. И всичко туй ние го пазим, а от вас учение не приемаме и вашите думи не слушаме”.

Не всички князе споделяли светата ревност на Невския герой. До какви последици водят компромисите със съвестта се вижда добре от примера на съвременика на св. Александър – галицкия княз Даниил Романович, възползвал се от силите на латинския Запад, за да опази своята независимост от татарите. Под властта на Даниил била почти цялата Западна – ”Червената” Рус. За да получи помощта на Запада, той трябвало да се подчини на папската власт, и Даниил встъпил в преговори с папа Инокентий IV за съединението на църквите. Папата обещал различни милости и привилегии, дал му титлата ”Галицки крал”. Но за борба с татарите короната не стигала, а военна помощ не идвала. Княз Даниил скъсал всички отношения с папата и отстъпил на татарите. Но последиците на недалновидната му политика докарали Галиция и нейния народ до катастрофа. Не изминали и сто години след смъртта на княза, когато цялата му земя била разграбена от съседите-латинци: угрите, литовците и поляците. Западна Русия била за много векове напред откъсната от руския живот и подложена на безкрайно друговерско насилие.

В отношенията си със Златната Орда Александър Невски се придържал към мъдрата политика на своя баща. Раздробена Русия нямала сили за съпротива. Светият княз разбирал невъзможността за борба с татарите до настъпването на по-добри времена, разбирал, че само безусловното подчинение и плащане на данъците може да спаси Русия от ужасите на едно второ нашествие. Далеч не всички съвременници на Александър Невски споделяли неговата гледна точка, а това значи, че освен горчивата чаша на униженията пред татарите светият княз трябвало да изпие още една – на неразбирането от страна на своите сънародници, понякога дори близки и родни хора.

След смъртта на баща му Александър бил поканен да се яви в Ордата. Житието на светия княз казва, че след пристигането в ханската столица татарските влъхви поискали от него същото като от мъченика Михаил Черниговски – да мине “през огън и да се поклони на храста и огъня и идолите”. Готов да изтърпи всякакви унижения за благото на своята родина, Александър не сметнал обаче за възможно да извърши нещо противно на християнската си съвест. Ето защо, без да се плаши от това, че с отказа си ще си навлече ханския гняв, и готов да приеме мъченическа смърт (както се случило със светия княз Михаил Черниговски), той казал: “Аз съм християнин и не ми прилича да се покланям на творения. Покланям се на Отца и Сина и Светия Дух, Един Бог в Троица, създал небето и земята и всичко, що е в тях”. За общо учудване на присъстващите Батий, комуто доложили отговора на светия княз, го допуснал при себе си без извършването на този обред. Летописецът предава и думите на Батий: “Истина ми казаха: няма друг княз, равен на този”.

След Батий Александър заедно с брата си Андрей били принудени да пътуват до Голямата Орда – в Каракорум, при великия хан, където титлата ”велик княз Владимирски” била дадена на Андрей. Александър, макар и по-голям, получил Новгород и Киев. Велик княз той станал едва през 1252 г. По това време поради старостта на Батий Ордата била управлявана от сина му Сартак. Съвременникът на събитията, арабският историк Ал-Джауздани казва, че Сартак приел християнството. Александър Невски станал негов побратим.

През 1255 г. Батий умрял, а Сартак бил отровен от своя чичо Берке, който станал хан. В руските земи били изпратени татарски чиновници за преброяване на народа и събиране на данъци. Александър побързал в Ордата, но не успял да умилостиви хана – в рязанските, муромски, суздалски земи се появили татарски преброители, които броили жителите, за да ги обложат с поголовна дан, без да включват в списъците само духовните лица. През 1257 г. неуморният княз отново пътува до Ордата, за да предотврати ново бедствие: ханският наместник по руските дела поискал поголовно преброяване и на новгородците, които се възпротивили на това. В същото време Александър бил принуден да усмирява и новгородците.

Недоволството в руските земи растяло. Положението станало нетърпимо, когато монголските данъци били откупени от хивинските търговци-мюсюлмани, получили името ”бесермени”. Събирането на данъците се извършвало тъй, че думата “басурман” в Русия и до днес се смята за ругателна. В случай на недоизплатени данъци се налагала грабителска лихва, при невъзможност да се плати хората били отвеждани в робство, често с целите им семейства. Чашата на народното търпение се препълнила, когато към всички тегоби се добавило поругаването на вярата.

През 1262 г. във Владимир, Суздал, Переяславъл, Ростов, Ярославъл и други градове забили камбаните и по стар обичай се събрало народно събрание, на което било решено да изтребят омразните откупвачи. Решението започнало да се изпълнява, което, разбира се, предизвикало ханския гняв. В Ордата мобилизирали полкове за наказание на непокорните, когато светият княз, “за да избави християните”, отново отишъл в Сарай. Той успял да изглади благополучно конфликта – ханът простил на русите избиването на бесермените. Но да се достигне това не било толкова просто и Александър бил принуден да прекара в Ордата цялата зима, пролет и лято.

Това пътуване се оказало последно за княза. На път за дома той се разболял и останал да лежи в Теодоровския манастир на волжкия град Городец. Предчувствайки скорошната си смърт, той пожелал да приеме монашество и бил подстриган за схимник с името Алексий. На 14 ноември 1263 г., 43-тата година от земния му живот, светият княз се причастил със Св. Тайни и предал на Бога светлата си душа.

Вестта за кончината на Александър стигнала град Владимир по времето, когато народът се молел в катедралния храм за благополучното му завръщане. Блаженият митрополит Кирил, приятел и съратник на княза, възвестил със сълзи на народа: “Залезе слънцето на Руската земя!” Скоро целият столичен град останал пуст. Духовниците, болярите и народът, въпреки силния мраз, излезли към Боголюбово да посрещнат останките на любимия си владетел. Опелото се състояло на 23 ноември в катедралния храм. Съвременниците разказват, че по време на опелото починалият княз сам, като жив, протегнал ръка и приел свитъка с разрешителната молитва. Почитта към него като към светец застъпник на Русия се установила веднага след кончината му.