Върви ли?

„Кучетата си лаят, съборът си върви“. Така ще кажат някои. Четем анализи и дори може би разбираме защо е така. Само че една дума се е изгубила някъде из коректурите на литературно-интерпретативните материали. Любов, ако простите.

Откриването на Събора по предварителен сценарий независимо от отказа на няколко поместни църкви да участват, е арогантно. Това е думата. И не защото има някакви формални основания да се оспори неговата легитимност. Легитимност е едно много обтекаемо понятие в такъв контекст; “легитимността” на един събор е неговата съборност (sic), а тя пък не е обусловена от численост и териториално представителство. Не и защото съборът ще вземе решения, които няма да са задължителни за неучаствалите; защото нито ще вземе той съществени решения, нито ще са задължителни те и за участвалите. Не и, накрая, защото аргументите на тези, които няма да отидат, са докрай правилни, или поведението им – безупречно. А по една проста и конкретна причина – че техният отказ е факт.

По-важно от това как е започнал един спор е това как завършва. Според християнството в един спор побеждава този, който успее да постъпи по любов.

Ако се съгласим с теорията, че няколко поместни църкви отказват да отидат на Събора по политически причини (без да можем да видим ясно политическите дивиденти от това решение, но да приемем, че те съществуват невидимо), какъв е отговорът на останалите? Ако приемем, че Русия иска да провали Събора по политически причини, по какви причини той все пак се провежда, игнорирайки възраженията на опонентите си; да не би да е по чисто църковни? Ако е така, нека да преговорим пак защо се събира Съборът. Много хора, които критикуваха отказите от участие, се постараха да обяснят, че събирането е по-важно от работата и от решенията; че независимо от резултата, съборният процес сам по себе си манифестира църковното единство. Добре. Само че ако не се събере Съборът, а въпреки това се проведе, какво манифестира тогава?

Да го помислим така – вие сте решили да съберете семейството си на обща трапеза и сте поканили всички за приготовленията, но в един момент някой от братята ви заяви, че има проблем с вашето поведение, пък бил този проблем и съчинен от собствената му зла воля (да го видим с очите на крайно прозорливите конспиратори), и ви моли да го чуете, но вие не го чувате, и затова той реши да не дойде на това дългоочаквано семейно събиране. Та каквато и да е причината, ако все пак не дойде една част от вашето семейство на семейната историческа среща, ще седнете ли вие на трапезата да вдигате наздравици, сякаш наистина сте се събрали? Ще обяснявате ли на съседите, че те са злонамерени и ви завиждат братята ви и сестрите ви, че са лукави, защото са били тук по-рано и са ви помагали в кухнята дори, а сега не дойдоха да седнете заедно, обаче вие няма да допуснете да ви развалят удоволствието. Ще бъдете ли “прави” в този спор?

Някои църковнополитически специалисти положително биха възразили, че така да мислим е наивно; че става дума за опасните игри на коварния враг от изток… и на други врагове. Нищо лошо, че е наивно.

Християните са наивни. По един неповторим и непобедим начин. Тази наивност често предпазва от глупост.

За да не бъдем наивни, опитваме се глупаво да докажем кой е по-важен – Вселенската или Руската патриаршия, кой “Рим” е по-лош – Новият или Третият, кой на кого служи или отказва да служи. И глупаво не разбираме най-важното – че няма как да сме добри, докато доказваме, че другите са лоши. В това е “уловката” на църквата и нейните ловци на човеци. Така че – да търсим лошия в себе си, а в ближния да търсим Божия образ. Това правило не се отменя по време на събор, уважаеми братя и сестри.

В спора истинският победител е този, който покаже любов. За съжаление предсъборният спор не излъчи победител. Съборът тръгна, но остава въпросът ще стигне ли; и къде. По хоризонтала няма правилен ход за излизане от тази ситуация. Хората не намериха решение. Но невъзможното за човеците е възможно за Бога. За човеците остава да се молят.