Камъчета от Атон

Света гора има, свето поле няма – прочетох тая мисъл някъде в един великотърновски алманах преди години. Имайте предвид, че когато ви пиша аз, вие четете писанията на едно удивително лицемерно, слабохарактерно и малодушно същество. Не си посипвам главата с пепел, за да се покажа какъв съм пич, а ви се разкривам честно и откровено – нищо не става от мен. И ви съобщавам това, защото се познавам. Знам колко е слаба собствената ми воля, по какъв тънък лед вървя всеки ден, но въпреки това настоявам, че съм християнин. Не че се правя на християнин, а че съм именно такъв. Първо, защото съм приел Свето Кръщение. Второ, защото се опитвам въпреки всички препятствия да вървя по пътя, указан от Христос. И не, не вървя по тоя път, а само се стремя и само правя опити, драпам към него, но все съм извън него, има разлика. Но дори да съм заблудена овца, искам да съм Божия овца, Той все ще ме завърне в стадото Си.

Въпреки моята несъстоятелност обаче Богородица ме прие в своите градини. Там нищо не става без нейното разрешение и съгласие. И когато й погостувах три дни, спрях да се вълнувам от всички онези въпроси, които изпълват като досадни мухи въздуха около мен – кой президент с кого се е срещнал, кой престъпник е пуснат на свобода, кой отбор е победил в последния мач и какво са гласували в парламента… Всички тези шумове се губят там, стопяват се, дори две седмици по-късно те не успяват да достигнат до мен и насред тоя свят. Атон е оня свят. Атон е раят на земята. Бил ли си там, усетил ли си благодатта, наслагала се даже в камъчетата край брега и в листата на лавровите дървета, няма как после да не мислиш за тая сладост и да не продължаваш да я усещаш.

Пристигаме в Уранополи сутринта. Чакаме корабчето. Слънцето напича. Бяло море е спокойно, за първи път го виждам и се дивя колко е спокойно. Двете палуби се запълват с богобоязлив народ. Тук влагам лека ирония, но е хубаво да пътуваш с толкова много поклонници на едно място. По очите на хората личи дали са просто туристи, или знаят къде и защо отиват. Корабът се носи леко, обаче Атон не чезне далеко в мъгли, а бавно наближава към нас. Идва първият пристан – Йованица, оттук тръгва транспорт към Хилендар. Рупорите на кораба обявяват спирката – йера мони Хилендариу – света обител Хилендар. Следват йера мони Зограф, Дохиар, Ксенофонт, Пантелеймон. Тук се стоварваме и нашето приключение започва. Всяка среща с Бога е приключение. И то в духа на онези от детските приключенски книги. Ако може нещо да ти върне вдъхновението, желанието да продължиш, увереността, че Христос е до теб, това е Атон. Отиваш там и ставаш дете. Образът на Богородица Скоропослушница от Дохиар ти влива сили и надежда в душата в секундата, в която я погледнеш с благоговение, целунеш я и се поклониш на Пресветата.

Не бяхме изморени, нито недоспали. Не искахме да отпочиваме, само искахме да си поседим в близост до нея. Ако има място на планетата, където съм се почувствал спокойно и блажено, където всичките ми тревоги и въпроси са изчезнали, това е Дохиар, в притвора край Скоропослушница. Седнахме и замълчахме. Мигът беше равен на вечност. И заспахме. Унесохме се и заспахме, както си седим. Засънувахме звезди и морета. Излишни са всякакви възторзи и възклицания, ахкания и славословия, само разказвам как Пресветата ме прие на гости, как ме посрещна във владенията си. Целият Атон е място, където се усеща съвсем ясно, ярко и категорично присъствието на светиите, Богородица и Христос. И не става дума за прелестни свръхестествени и чудесни преживявания, не! Става дума за нормалното, ежедневно и спокойно усещане за Бога. Онези чудни хора това правят. Те не предизвикват чудеса и екстремни състояния на духа с молитвите си. Монасите си живеят така всеки ден. За тях молитвата е естествена като дишането и гледането. И точно това е приземяващото, укрепващото, ние външните хора сме тук за малко, идваме и си отиваме. А те остават. Прислугват ни, посрещат ни, приятели са ни в Христа, но те не са атракция за търсачи на духовни бънджи скокове. Тяхното ежедневие, делникът им свидетелства за Божието присъствие, не техният празник и не техните извънредни състояния. Те показват на света какво означава нормален живот.

За такъв живот ми копнее душата. Затова на Атон е различно. Защото ненормалното, уродливото, грозното и изкривеното е станало норма в света. И когато за миг стане нормално, хармонично, красиво и изящно, на нас, изтръпналите от светските шамари и шарении, ни се струва, че е станало чудо. А то чудото си е ежедневие, когато животът е нормален. За миг ни светне пред очите и ние, потъналите в мрака, ахваме и се удивляваме. Атон прочиства от паяжини, припомня кой си и защо си. На Атон смъртта я няма, целуваш черепа на свети Андрей, но самият светец те гледа отгоре, усмихва ти се приятелски. Не, не е привидение, повтарям и потретям. Там е, но не се взирай с грешните си очи, със сърцето си се взри. Грехът помрачава сетивата, замъглява обонянието, слуха, вкуса, допира, зрението. Молитвите на монасите и твоите молитви в отговор на техните започват полека да издухват мъглата, да изтриват стъклата, да възвръщат сензорите ти. Замирисва на дафинов лист, море и тамян.

Донесох си кръгли блестящи черни, бели и цветни камъчета. Донесох си и кристали, които отчупих направо от голяма кристална скала край пътя. За някого това може да са обикновени камъняци, може да ги разбие с геоложкото чукче и да си ги изследва, колкото го тегли. За мен обаче това са камъчета в джоба. Такива си носят децата понякога. Не става дума за талисмани. Става дума за едни хубави предмети, които ти припомнят онова за безсмъртието. Всеки път когато посегна да взема нещо от джоба си, докосвам камъчетата и ако случайно съм помислил нещо недобро за някого, ако случайно съм чул някоя глупост, ако отново съм допуснал някой от онези лепкави тъпи помисли в съзнанието си, всичко в миг се стопява. Няма го. Допирът с тия частички от Атон ме връща отново там.

Чудесата на Атон не са във въздуха. Чудесата са във формата на хора. На слаби хора с дълги бради, черни дрехи и твърд поглед. Тези чудни хора. Те са пример, че не душата служи на тялото, а обратното – душата е шефът. Тялото трябва да слуша. Душата е игумен, тя ръководи, тялото е послушник и трябва да изпълнява.

И мене, дето не знам кой съм и какъв съм, дето не знам на кой свят съм, ония крепости на Атон ме укрепиха, слава Богу. От години не бях успявал да постя през целия период преди Възкресение. Нали ви предупредих, гола вода съм. Можете с презрение да отминете всичко написано, ще сте прави. Но само това казвам – на мене, отбруления лист, подмятан наляво-надясно от всеки вятър, ми беше дадена вяра, колкото да се зарадвам. Радост е това. А един познат след като се върнах от Атон ме попита с присъщата си ехидност – кое ти се стори най-абсурдно там. Не му отговорих. Понякога не владея бързите отговори. Порових в речника, харесах си един от преводите на думата и не харесах няколко други. Нелепост, прочетох да пише, но на Атон всичко е лепо, красиво. Парадокс и нелогичност обаче ми легнаха на сърцето – та каква вяра би била вярата, ако не е парадоксална и нелогична. И се съгласих с ехидния човек – абсурдно е. Всичко е абсурдно. Ако не беше абсурдно, щеше да е такава скука, че светът би изчезнал в един миг. И затова най-абсурдно само след няколко дни дни ще се поздравяваме с абсурдните думи – Христос воскресе!