Кой е пичът?

Преди години влязохме с дядо ми Петко (Бог да го прости!) на първия етаж на ЦУМ. Дядо ми, електротехник със златни ръце, оглеждаше с безразличие лъскавите витрини, но внезапно се надвеси, невярващ на очите си, над щанд, където се продаваха ръчни часовници. Цените бяха умопомрачителни за неговите разбирания – около 1000 лева. "Има ли алъш-вериш?", обърна се той към младото момиче зад щанда. "Ами има", ухили се тя на турцизма и сливенския мек говор. Дядо ми, скандализиран, оголи китката си, тикна под носа й изтъркания си от употреба руски часовник "Слава" с платнена каишка и извиси глас като библейски пророк: "Хубаво гледай! Четирсе лева, от трийсе години го нося!", след което сърдито тръгна към изхода.

 

Последната придобивка на Пловдивска света митрополия е ръчен часовник "Vacheron Constantine" с малтийски кръст, научаваме от наблюдателната преса. Католическа магария ще да е този часовник с такива кръстове, но пък за сметка на това скъпа – според каталога на фирмата, цената на малтийската серия варира от 15 000 до около 150 000 щатски долара парчето. Всеки уважаващ себе си владика би следвало да се ориентира към модела "Malte Perpetual Calendar Chronograph" (147 000 долара), като не се уточнява по кой календар – григориански или юлиански – цъка календарът на машинката.

Горкият ми дядо! Как ли би реагирал, ако видеше часовника на ръката на пловдивския дядо владика и узнаеше приблизителната му цена? Какво ли би останало от ирационалното уважение към "божиите хора", което неговото поколение все пак питаеше към расоносците?

Who’s da man? Кой е пичът, питам се аз в една хип-хоп стилистика напоследък, провокиран от опитите за фамилиарничене с премиера Станишев от страна на отец Петър Гарена от Кърджали и последвалото му коленопреклонно извинение пред строгия пловдивски владика. Пичове от типа на Станишев явно са много вървежни пред впечатлителни натури като отеца, но, обръщайки поглед към църковния му началник, се налага да предефинираме тази сочна думичка. Смътно си спомням едни стари обяснения за етимологията на думата – по селата "пичове" са наричали определени израстъци по стъблата на доматите. "Пич" е бил и начин да назовем циганин с транзистор от недалечното минало (изпаднал тип с жалка придобивка, която се демонстрира публично като знак за несъществуващ социален статус). В тази връзка можем да открием и корените на облика на църковния пич от новото време.

Циганинът с транзистора сигурно е впечатлявал събратята си. Питам се обаче кого целят да впечатлят монаси, дали обет за нестяжание; църковни служители, обзавеждащи се с предмети на разкоша, недостъпни за 99% от пасомите им. Бабичката, дошла на литургия в пловдивския катедрален храм, едва ли е забелязала пичовското часовниче на правоправящия. Ако някой може да го забележи и оцени по достойнство, както и да изпита уважение към притежателя му, това може да бъде само човек, на когото такива часовничета са близки на душата. Някой разбирач и паралия. Някой, чието мнение се оказва по-важно за владиката от сиромашията на сънародниците му. "Скъпи Боже, гледай ме тази неделя в църквата. Ще бъда с новите си обувки", беше написало едно чистосърдечно детенце в писмото си до Бога. Не ми се вярва възрастен човек да се движи от подобни богоугодни мотиви обаче. И си мисля колко са несъвместими тези две желания – желанието да се погрижиш за въпросната баба в храма, която най-вероятно няма пари за лекарства и желанието да придобиеш часовник от поне 20 хиляди… И си спомням, за съжаление болезнено, за един друг свещенослужител – Иоан Кронщадски, който често се връщал в дома си без обувки и без връхна дреха, защото по пътя си срещал нуждаещи се…

Апетитът явно идва с яденето. Първом прочетохме за "легендарното беемве", неподвластно на правилници и закони и извикващо благоговеен трепет у пословичните със своята набожност пловдивски катаджии, после автопаркът на светата митрополия започна да набъбва с не по-малко потенциално легендарни аудита и джипове. И тук именно, около новината за тузарското часовниче, в главите ни започват да нахлуват едни мисли – за границите и мярката.

Удивително е как, когато си решил твърдо да харесваш някой човек, си винаги готов да си обясняваш слабостите му като скрити достойнства и провалите му – като недоразбрани от околните успехи. За феновете на владиката няма проява, която да не могат да включат в елегантната си схема – а именно, че човекът е толкова духовен, че всички играчки, с които се обгражда, за него всъщност нямат значение. Че това не са играчки, а необходим за служението му инструментариум. Че духовните хора са някак имунизирани срещу изкушенията на предметния лукс. Говорих с един такъв фен от женски пол наскоро – тя беше убедена, че: 1) владиката не е знаел колко струва лъскавата лимузина; 2) постоянните му пътувания из епархията налагат ползването на точно такава кола; 3) че е нямало възможност да избира марка и модел, защото просто са му подарили колата… и т. н. Сигурен съм, че и за гъзарския часовник аргументацията на тези хора би се завихрила точно в тази посока – 1) че сигурно е подарък; 2) че цъка много тихо и не пречи на прекрасните служби; 3) че за стриктното изпълнение на последованието е необходимо абсолютно точно да се следи времето…

Нямал съм възможност да се докосна до духовните качества на пловдивския владика – за добро или за лошо съдя за него предимно по медийните му изяви и по нещата, които чувам. Затова и когато си изграждам представата за него, гледам да прилагам последователно принципа на "бръснача на Окам", според който най-простото обяснение на даден феномен обикновено е най-правдивото. Сложните конструкти, които обясняват простичкото наблюдение "монах в луксозна лимузина с ултра-скъп часовник" с някакви прикрити висши духовни и управленски качества и причини, предпочитам да оставя на въоръжение на почитателите на владиката, които го познават по-отблизо, както и на Батковците, които са свикнали да поднасят лимузини с розови панделки на каките. За мен простото обяснение на феномена е най-естественото – още повече, че в светоотеческата литература се набляга повече именно на това просто обяснение, а не на някакви лимузинодицеи и луксо-апологетики. А на Батковците все пак ще използвам случая да кажа, така и така съм почнал – църквата не ви е елитна проститутка, че да й подарявате дрънкулки. Помислете върху това, ако можете.

Суетата обаче може да изиграе понякога лоши шеги. В пловдивския случай, владиката направо е бил излъган. "Ауди А8" е скъпа и прескъпа, но не е в категорията "супер лукс". Ако е мъж (да ме прощавате – пич) на място, младият дядо трябва да върне колата на този, дето му я е подарил, заедно с няколко каталога на истинските лукзозни марки – Lamborghini, Porsche, Aston Martin, Bentley, Maserati, Maybach, Rolls Royce, е, като краен вариант и Jaguar. Имиджът на Аудито не отговаря на възрастта на владиката – на хора с младежки дух като неговия не върви да се отпускат тежко на задни седалки на пенсионерски лимузини, а да палят гуми на някой спортен модел по трудните пътища към чакащите освещаване параклиси и нови храмове. В края на краищата, става въпрос за "38-годишен мъж с фигура на абитуриент и с излъчване на студент-отличник", по думите на Евелина Здравкова, авторка на фундаменталната статия "Обич за цял живот или хронология на едно доказване", публикувана в сайта на митрополията. "Както и да се тълкува, 37 37 (загадъчният номер на митрополитската кола, бел. авт.) вече е парола за катаджиите по магистралата. Спират го не за проверка, а за благословение. А за летенето на беемвето по пътищата вече се разказват легенди". Цитираният раздел на статията на Здравкова е озаглавен "Човешкото в човека с расо". Така и трябва. Друга е субстанцията, от която е изградено епископското тяло – то лети със скорости, непозволени на нас, грешните и неговите пътища не са наши пътища. Ние можем само да зяпаме благоговейно прахоляка след профучаващото му беемве.

Не ми е всъщност кой знае колко интересно в какви именно возила епископите пренасят телесата си от точка А до точка Б, нито кои са тия точки и какви компании се навъртат там. Но и марките и цените на возилата, и точките А и Б се следят внимателно от медиите и очертават цялостния облик на църковните водачи пред обществото. Затова е и въпрос на чувство за мярка да се подбират и марките, и компаниите – защото те оформят публичния образ на един свещенослужител, а този образ е част от общественото им служение, от негласната им проповед за Църквата и за Христа. При липсата на убедителна и забележима гласна и писмена проповед, ролята на негласната става особено важна. Не съм сигурен, че моделът на тази негласна проповед, според която църквата се нарежда по благосъстояние и влиятелност до държавата и бизнеса, с всичките им впечатляващи за очалгавеното простолюдие знаци на лукса, допринася с нещо за онова "Идете и научете…" Къде отиваме и на какво научаваме хората с това поведение? Какви сигнали изпращаме в и без това безразличното спрямо вярата съвременно българско общество? Че ако водим благочестив и праведен живот, можем да се надяваме един ден на новичко Ауди? Но това не беше ли основната доктрина на сектантското "еванглие на благосъстоянието", според което Господ е винаги готов да ни направи богати и влиятелни, ако си плащаме десятъка? Не беше ли някак друга основната идея в Православието? Очевидно за някои църковни водачи византийският принцип на "симфонията" напоследък придобива най-вече финансови и автомобилни измерения. Църква, мафия и държава – в щастливо и луксозно единство, с кожени салони, типтроник и подгряване на седалките. Нов внос, възможен лизинг, без забележки.

Забележки има обаче. И те касаят принципния въпрос накъде върви нашата църква. И дали новото поколение епископи – юпита, пичове, "с фигура на абитуриенти и излъчване на студенти-отличници" (Е. Здравкова), които идват на мястото на компрометираните от връзките си (психологически, мирогледни, културни и агентурни) с бившия анти-църковен режим стари владици, са наистина носители на някаква положителна промяна. Или просто една оскъдица се сменя с друга – и една лъскава лимузинна яловост е на път да смени една по-скромна и по-бедна такава? Ще трябва ли да се простим с плахите си надежди за духовно събуждане в България, на фона на лъснатите нови храмове, строените по конец свещеници с новички раса и подстригани по устав бради и вратове и (вече) добре смазаната машина "парафин-свещи-пари", която налива печалбата си в нови количества тухли, хоросан и дограми, срещу което печели възхитата на разбиращите от дограми и тухли нови бизнесмени, които пък поощряват процеса с щедри подаръци? И какво отношение има тази народна идилия и общоцърковен келешлък към загубената вяра на хората?

"Към 15 часа изненадващо батерията на мобилката угасна с 192 пропуснати обаждания", развълнувано пише Евелина Здравкова по повод Никулденските празници в Пловдив и как милата "мобилка" не успяла да насмогне на всички желаещи да поздравят владиката. Журналистката не споменава мобилката да е била легендарна като автомобилите на митрополията, но това е поправимо. За да влезе в светските хроники, митрополитът има богат (в буквалния смисъл на думата) избор – например, може да се появи пред медиите с телефон Nokia Vertu (от 10 000 долара нагоре), или пък, какво има да му мисли, един път се живее – с диамантената версия на Motorola SLVR L7 за 75 000 долара. Така се създават легендите, така се печели уважение. Жалко, че страхотният iPhone 3G на Apple (към който аз лично питая неподправено желание да притежавам) струва само към 400 долара – иначе моделчето е много по-подходящо за събиране на очите на пловдивската младеж, но, както се казва, епископството иска жертви. Пък и не младежите следва да бъдат впечатлявани, а едни други хора, с възможности… Добре облечените, ония от "правителствующия синклит".

По друг повод и в една друга линия на разсъждение чух следния аргумент в полза на топлите отношения между епископата и силните на деня. С една дума, защо виждаме честичко напоследък по софри и ешмедемета маститите представители на официалната власт, благообразните шишкави мафиоти и благочествия епископат – заедно, три в едно? Отговорът: защото това било нивото на служение на владиците. Един вид, всеки от своето си място работи в полза на Църквата. Макар и с известен блудкав вкус в устата, мога да преглътна този аргумент – наистина, ако искаш нещо да се свърши в България, неизбежно ще ти се наложи да опреш до мафиотизираната държава и институционализираната мафия. По отколешна ориенталска традиция тежките софри и споделянето на мазни свински манджи и руйни вина са в основата на деловите отношения у нас.

Само че има разлика между това да приемеш отъркването в нелицеприятните мутроподобни властови индивиди като необходимо зло в името на някакви висши църковни цели и това неистово да се стремиш да се впишеш изцяло в тяхната логика и култура, имитирайки начина им на живот и обзавеждайки се с техните играчки. Вторият тип поведение, за съжаление, отнесено към идеята за епископско достойнство, превръща носителя си в карикатура – както на епископ, така и на бизнесмен. Както находчиво отбелязал св. Василий Кесарийски, обръщайки се към един бивш сенатор, постригал се за монах, който запазил привързаността си към разкоша: "И сенаторството загуби, и монах не стана!"

Интересно, дали с нарастването на финансовите възможности на митрополиите, ще ставаме свидетели на още по-фрапиращи рецидиви от "легендарните" коли и престъпно скъпите часовници? Ако при сегашното финансово състояние протоколните владишки разходи и стилистика се движат около беемветата и последните модели на Ауди, какво ни очаква, ако неведомите църковни бюджети продължат да нарастват? Финансови скандали с висшия клир тресяха наскоро съседна Гърция и далечна Америка. Дали не е близо времето, когато някой наш владика ще реши, че е нормално да приеме като подаръци частен самолет (LearJet, между 6 и 50 милиона долара), яхта (поне 1 милион долара, ако имаме капка уважение и зачитане на епископското достойнство) – и това да ни бъде обяснено с нарасналите изисквания за бързо придвижване в рамките на епархията, за заседанията на Синода в София (това – за самолета) и за всеправославните срещи по гръцките острови (това – за яхтата)? Кой и кога ще постави границата? И не е ли тази граница поставена веднъж завинаги – в Евангелието и в наставленията на онези, чиито имена са ни винаги на езика, но рядко – в сърцата: "Ако искат на дело и с труд да изпитат монашеско звание, то трябва всичко да отхвърлят и да раздадат, та като не задържат нищо от онова, от което са се отрекли, да могат заедно с Апостола да се хвалят с глад и жажда, със студ и голота (2 Кор. 11:27)" (св. Иоан Касиан Римлянин)?

Интересно е и друго – дали у нас могат да бъдат открити някакви остатъци или следи от колективна църковна съвест? Фрагменти от способност да назовем нещата с правилните им имена, "без злоба, човешки" – повече от грижа за подхлъзналия се брат (па макар и този брат да е с расо и митра), нежели от завист и отмъстителност. Прехвърлена е мярката – в една подивяла от бедност страна някои православни епископи демонстрират недопустим за стандартите на паството си лукс и с това изкушават "ония малките", за които носят отговорност с живота си пред Бога. Заради тях за църквата се заговаря в неприемлив контекст – същият като този на мафиотите, съмнителните бизнесмени и техните политически протежета. Оскъдният църковен ресурс се употребява за лични прищевки – и всичко това е излишно, безотговорно и вредно.

Конкретният владика може би страда от страстта на сребролюбието в една от най-баналните й форми – привързаност към предмети на разкоша. А може и да не страда. Но с поведението си определено прави тази страст да изглежда приемлива за околните. Ако съм сбъркал в преценката или прекалил с острия тон – съжалявам. Този текст всъщност дори не е за него, защото неговото духовно състояние не е моя работа. Но на всички читатели, които са готови да бъдат бдителни – повече към себе си, отколкото към водачите си – за тях нямам какво да добавя на изпроводяк, освен думите на св. Юстин Попович:

"Ако не умееш да се радваш на сиромашията, брате, ако не можеш да си щастлив в сиромашията, знай, че си кан­дидат за Юда. Не питай: «да не съм аз, Господи?» Понеже несъмнено ще чуеш отговора: «да, ти рече». Мечтаеш ли за богатство, тлее ли у тебе жаждата за пари, знай, че в теб се зачева Юда. Брате и приятелю, запомни за цял живот: сребролюбието е разпнало Христа, убило е Бога. Сребролюбието от ученик Христов е сторило враг, убиец на Христа. Но не само това: то и Юда е убило. Сребролюбието има това проклето свойство — да прави човека не само Христоубиец, но и самоубиец. Отначало то убива Бога в душата на човека, а след като убие Бога в човека, то убива и самия човек".

Цитатите са по:
Сайт на Пловдивска митрополия, www.mitropolia-plovdiv.org
Св. Иоан Касиан Римлянин, "Обозрение на духовната битка", www.pravoslavieto.com
Архим. Юстин Попович, "Страшният съд над Бога", www.pravoslavie.domain.bg