Срещата

Истинската среща в нашия свят е рядка. Страхът и недоверието от другите са навсякъде. И този страх е известен още на падналия Адам. Повреден от греха през духовния си взор Адам вижда в Лицето на любещия Бог вече не Баща, а Онзи, Който ще го изобличи и накаже. Падението отдалечава, грехът донася смъртен страх. Планини от векове са минали оттогава. А пътуването към истината минава все по същия път. Примиряването с Другия човек предполага примирение с Бога. Примиряването с Бога разкрива истинския човек.

Срещата на две души е промислителна. Мъничко откровение. Ала и малко да е, не е плод само на човешката необходимост. Понеже „без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан 15:5). Душите се разбират взаимно само ако са свързани в Бога и заедно участват във вселенското богослужение. Не само онова в неделя, не само на празници. Животът покрай осветеното време продължава Литургията, живее в Срещата-Вечност и не може да спре в ежедневното.

В Литургията (по думите на о. Александър Шмеман) не просто опознаваме, а напълно разбираме реалността. Литургичната радост е и откриване на Бога, и връщане в самия себе си. И в най-малкия детайл на Светата Литургия присъства целостта на космоса и битието. Любов не може да има, ако тя не е причастна на Бога, осветена в Него, а чрез Него принадлежна на вечността и безкрайността.

В сърцевината на личността лежи възхождането (екстазът) към личността на Другия. Самата свобода е пуста и безсмислена без Другия. Какво е свободата без любов? Сигурно защото в самата дума щастие присъства идеята за участие. Щастлив е участникът в надмирната пълнота. Щастлив е и е причастен. И щом щастието не е индивидуално, а личностно и съборно, блаженството е там, където е животът в Бога.

Когато Христос се среща с хората, винаги им посочва тяхното призвание. На апостолите – да бъдат „ловци на човеци”, на Мария Магдалина – да проповядва Евангелието, на Петър – да пасе овцете от Христовото стадо… Христос, Новият Адам дава вечните имена на душите, превръща безсмисления живот в служение и срещата с Него носи второто раждане и разбуждането на безсмъртната личност, която до този момент не е намерила начин да се осъществи.

Това се случва и във висините на човешката любов. Тя е троична и райска. В рая, преди отпадането на хората от Бога, е присъствала любовта – навсякъде е във всичко.

Същността на християнската вяра не е ли приемането на Другия?! Човекът в лицето на Авраам приема някога в зората на времето Тримата Ангели (Странници) – Предобраз на Светата Троица. Среща Ги. Православната иконография пази и нарича това събитие Вехтозаветна Троица. Бог, изобразен като Три Ангела – Трима Гости.

В дните на всеки има ден, събитие, среща и повратна точка, в която има да отговори на Бога. Не само Авраам е имал щастието да приеме Тримата Странници. Христос е в другия човек, Бог е в моя брат, изпраща ми го, за да се намеря…

Другият – тайна и личност, свързана с най-дълбоките структури на „Аз-а”. Другият, както и Бог е едновременно далечен и съвсем близък. И винаги е ясно, че едва сричаме в езика, на който може да бъде разбрана душата. Но Бог не ни оставя да сричаме. Праща ни хора, подобни на нас, които не сричат, а пеят – те познават душата човешка. Бог ни праща светиите като помощници, ангели, странници. Като откровение.

Светецът е образ и Божия икона. В нея се срещат вечното и временното, божественото и човешкото. И срещата носи събитие, заедност, овечностява временния миг. Цялото Евангелие се състои от срещи, казва митрополит Антоний Сурожки: срещата на Пресвета Богородица с Елисавета, на Господ Иисус Христос със свети Йоан Предтеча, срещата с апостолите, срещата в Кана Галилейска, със самарянката, с Мария Магдалина. Срещата в Емаус, където е показана самата същност на намирането, на осияния фокус: „не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?” Горенето на сърцето и любовта правят възможна всяка жертва и подвиг. Отците-пустинници казват за срещата: който е видял своя брат, той е видял Бога.

Но срещата в нашия живот е рядка. Дали защото се боим, дали защото не се подготвяме. Дали защото посяваме себе си сред плевели и измами. Боим се от другите и човешкият ни страх мисли другия за враг и отмъстител.

А Другият – е моят другар. Светите отци описват сътворяването на жената в рая като предобраз на Пасха. Дава се на Адам дълбок сън. Сънят тук – още в първите глави на Свещеното Писание, е символ на Христовото Разпятие и смърт, казват отците на Църквата. Във времето на тази „смърт”, по време на Адамовия сън е сътворена Ева. „И създаде Господ Бог от реброто, взето то човека, жена, и я заведе при човека”. Когато се събужда, Адам вижда пред себе си своята половина, своето възкресение. Вижда другият, който му е даден от Бога и не е заплаха, а помощник.

Сега животът не съхранява никакви идеали. В света, оплетен с непробиваеми анонимни обществени контакти, сме заложници на общуване, лишено от любов. Остава само една надежда за среща и път, който не е компрометирал себе си: откриването на това „Ти”, което възкресява опустошените души. Любовта може да достигне до състояния на Духа, които създават и творят. Творчеството е едновременно и битие, и изразяване на това битие, то е съзидателно.

Срещата на творецът и сътвореното винаги е събитие. Динамично събитие: „не оставай в покой, Боже” (Пс. 82: 2). Ние творим дотолкова, доколкото участваме в творчеството на Светия Дух. С трошиците на надеждата и молитвата.

В любовта, молитвата, светостта срещата между Бога и човека, между човека и неговия ближен винаги е творческа. И може би затова изкуството изглежда по-близо до истината и Бога… Любовта и творчеството са неуязвими в своята безкрайна радост и прозрачност пред Него. Любовта и творчеството са неуязвими в искреността си. На църковнославянски искрен означава ближен, колко прекрасна дума! Бог се открива на искрения човек. Искреността и верността обезоръжават и предизвикват симпатия. Искреният човек е напълно приемащ. Отваря сърцето си без разчети и нищо не очаква в замяна. Тъкмо затова е смирен, слушащ и живее в послушание. Сърцето му е готово (Пс. 56:8) да срещне това „Ти” в лицето на Твореца, „ти” – в лицето на ближния. Вървейки в любовно послушание, искреният човек намира истинската красота във Висшия и Вечния. Послушният достига до божествената любов – непредсказуема и безстрашна.

А светът произвежда нарциси. Нарцис сега е навсякъде. Неспособен да обича, неспособен и на лично съществуване. Продължаващ себе си като безкрайно и монотонно повторение. Нарцис е щампа, ракова клетка, която се множи еднаква и безплодна. Нарцис е хула на Светия Дух, Който винаги твори новото.
Съвременният Нарцис дори не се натъква на реалността – край него има посредници, социолози, паразити, спекуланти, мениджъри, ваучери, политици… името им е легион. Всички те имат общото свойство да бъдат нереални. От този свят.

В Църквата живеем под погледа на Бога. Раждаме се, развиваме се, творим и умираме, само защото Бог гледа към нас. Гледа ни иконата на Богочовека, гледайки към нея хората от ежедневни скиталци също стават икони и населяват живота с малки Божии чудеса.

Любовта към Бога, любовта към живота, светостта, красотата могат да бъдат възприети истински само когато участваме в събитието на Срещата. Срещата-Литургия, за която човек рискува всичко. В тези секунди и часове може да се измени не само ходът на мислите, а и целия живот. Това все още е възможно. Възможна е житийната промяна. И може да се окаже, че участваме в съвременното житие на нашия ближен, с когото Бог ни е срещнал…

Всеки, способен на среща има история, път и биография. Може да се преобрази. Готов е и има какво да каже. Много важно е, че пътищата на двама, трима, четирима… изведнъж се пресичат. Паралелните линии се настигат в Тайната, Красотата и Чудото. За подобно щастие е нужен контекст и пълнота. Съществуването е събитие на връзката. Намирането на Другия, срещата не е още знакът за съществуване на личността. Съществуваме, ако отговорим на Божия глас. По примера на Единствената, която каза: „Нека ми бъде по думата ти!”.

Готово е сърцето ми, Боже, готово е сърцето ми: ще пея и ще славя.
Дигни се, славо моя, дигни се, псалтире и гусло! Ще стана рано.
Ще Те славя, Господи, между народите, ще Те възпявам между племената,
защото до небесата е голяма Твоята милост, и до облаците – Твоята истина (Псалом 56: 8-11)

Под светлината на възкръсналия Господ всичко земно се прелива и слива в небесното. Разтапят се и се сливат границите между небето и земята. Светиите идват да помогнат на по-малкия си брат, лутащ се в нарцистичния свят… Понеже без Христос не можем нито истински да живеем, нито истински да обичаме.
Искаме ли истински да обичаме човека, разбираме, че не достигат сили за това без Бога. „Без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан 15:5), нищо непреходно и спасително. Само в Него всичко е красив отговор на най-големите въпроси на човешкото сърце. Несвършваща Среща.