Защо в църквата има малко мъже

Дотолкова сме свикнали, че Руската църква е предимно църква на „белите кърпи”, че вече спряхме да се учудваме и безпокоим, че в храма наистина има малко мъже. И дори започнахме да търсим и намираме в свещената история някакви аналогии… Припомняме си особената чувствителност на женското сърце и това, че дори „коравосърдечните” апостоли се разбягаха след разпъването на Христос и се изпокриха „от страх от юдеите”, но затова пък жените мироносици… и т. н. За враговете на Църквата това е още един повод да говорят за нейната „непълноценност” и за предимно женска й природа, за това че идеалът на търпението, смирението и кротостта изобщо не е мъжки идеал. Можем до безкрайност да си обясняваме, че това не е така; че в съвременното общество най-възвишените понятия са съзнателно или неосъзнато изопачавани и че смирението, например, означава не примитивна плахост, а умение да се приема достойно това, което се случва въпреки нашата воля; че търпението не е робско унижение, а мъдрост, която умее да чака; че кротостта не е жалка безотговорност, а сила на добрата сдържаност… Всичко това, разбира се, можем и трябва да обясняваме. И все пак – в храмовете мъжете са малко. Този факт трябва да бъде осмислен.

Темата за недостатъчното участие на мъжете в живота на Църквата наскоро изплува в разговор с мой далечен кореспондент – православна рускиня, която живее в Америка. Вече споменах, че почти не осъзнаваме този проблем като проблем; но от позицията на човек, живеещ в далечна страна всичко изглежда различно. В една зараждаща се църковна национална община липсата или наличието на съвсем малко мъже е още един повод енориашите да почувстват своята слабост и безпомощност. Колкото и да си говорим, че „силата Божия се в немощ напълно проявява” (ср. 2 Кор. 12:9), тази истина никак не оправдава инертността и слабостта, маловерието и простете, израждането на нашите мъже. А нещата стоят точно така. Защото, ако в нашата „широка” страна въпросът за израждането на мъжкото начало звучи само някак хипотетично, в чуждата държава това е просто въпрос на оцеляване – деградацията на мъжете, тяхното безверие и безмерно пиянство и слабост са сигурен белег за израждането на националната община и за скорошно асимилиране. А това е убедителен пример за нас, какво ни очаква в близко бъдеще, ако нищо не се промени. Какво да се прави – за да се предвижи една идея в този свят, са необходими чисто мъжка енергичност, съобразителност и смелост, и горко ни, ако жените бъдат принудени да проявяват всичките тези качества.

Моята позната от Америка насочи вниманието ми към това, че в никоя друга църква няма такова страшно изкривяване по посока на „женското присъствие”. Тук дори не става дума за многобройните протестантски общини, а за православни църкви, които принадлежат към друга юрисдикция. Самият аз си спомням, че например в гръцките храмове мъжете, дори и да са по-малко от жените, разликата е много по-незначителна. А участието на мъжете в живота на Църквата е най-активно и плодотворно. И нали точно така трябва да бъде! Та нали съзнателното и активно служение на Бога в „публичното”, тъй да се каже, измерение е преди всичко мъжка работа? Така трябва да бъде и изглежда, така е било винаги.

Ролята на жената в църковния живот винаги е била огромна, но тази роля наистина е спомагателна, при това – в най-добрия и най-възвишения смисъл на думата. Тази роля е помощ и даже жертвена помощ, а е трудно дори да си представим нещо по-възвишено от гледна точка на истинското християнство. И това е естествено. Помните ли какво пише в Светото Писание за сътворението на жената? „Да му сътворим помощник” (Бит.2:18). Колко е хубаво, наистина! С каква дълбочина и мъдрост са изпълнени тези думи!

Но щом говорим за положението на жените в Църквата, във връзка с нашата главна тема бих искал да кажа това, за което по-рано не се осмелявах да говоря. Твърде деликатен е този въпрос.
Заради недостига точно на мъжкото служение в Църквата в последно време се появява проблемът на женската властност, и това дори е прекалено голяма властност, „свръхмерна”. Тази женска властност е именно пряко следствие от недостига на мъжка активност в живота на Църквата и тази „провокирана властност” на жените, ако може така да се изразим, не носи никаква полза нито на самите жени, нито на църковния живот като цяло.

Впрочем, в името на справедливостта, трябва да кажем, че този проблем – женската властност в Църквата – съвсем не е строго национален и е актуален не само за нашето време. Ето какво казва за това още през V век великият св. Йоан Златоуст. Предвиждам вероятен хор от възмутени гласове след този цитат, но какво да се прави; както казват: претенциите – не към мен.

„Божественият закон отдалечава жените от свещенослужение, – пише св. Йоан, – а те се стараят да нахлуят в него. Но тъй като сами по себе си нямат власт, то правят всичко чрез другите и си присвояват такава сила, че дори по свой произвол избират и отхвърлят свещеници. Пословицата „от краката за главата” се осъществява тук на практика. Подчинените ръководят началниците, но поне да бяха мъже. А на жените не им е позволено дори да поучават. Какво говоря – да поучават? Св. Апостол Павел им забранява изобщо да говорят в Църквата. Аз чух от един човек, че уж те са допуснати до такава дързост, че дори си позволяват да смъмрят предстоятели на Църкви и се отнасят към тях по-строго, отколкото господарите се отнасят към своите слуги”.

Но сега не говорим за женската властност изобщо, а именно в контекста на онзи „вакуум” на мъжкото служение в Църквата, който в голяма степен провокира проявата на тази властност. И вината за това е отново наша, на мъжете. Освен това, не е трудно да забележим, че това се случва и в ежедневието, където жените са принудени да „мъкнат” това, което пренебрегват нашите внезапно и повсеместно изнемощели мъже. Бива си го този проблем!

Но защо точно в руската Църква са малко мъжете? Дори ми стана интересно, каква е била статистиката преди революцията, защото първото, което идва на ума при търсене на причините за този проблем е нашата близка атеистична епоха. Тук вече не изглежда много пресилена аналогията с разпятието на Христос и с учениците, които се разбягали „от страх”, и с жените, които останали верни. Но може би трябва да добавим тази поправка, която е твърде съществена – че мнозинството не са се разбягали, а просто са били унищожени – като най-активно и следователно най-опасно начало, по мнението на властите. Но все пак е любопитно да се разбере дореволюционната статистика, за да разберем веднъж завинаги дали проблемът за ограниченото присъствие на мъжете в църковния живот е следствие от революцията или си е нещо наше, „исконно руско”. Ако е последното, нещата са много по-сложни; тогава причините трябва да се търсят не във външни обстоятелства, били те и трагични, но все пак временни, а в дълбините на характера на руския мъж. Съгласете се, това е много по-сложно.

Търсенето на документи по този въпрос обаче не се увенча с успех.

Струва ми се, че не е възможно обективно да се оцени в процентно съотношение участието на мъжете и на жените в дореволюционния енорийски живот, защото всички кръстени мъже и жени изобщо са се водили като енориаши на един или друг храм; но аз не успях да намеря изследвания на реалния живот на енорията с анализ на степента на участието в него на мъжете и жените.

Обаче съвременната статистика признава големия процент жени в храмовете и тяхното голямо участие в църковните дела. Тя отнася този факт към по-силната емоционалност на жените, към тяхната по-голяма склонност към вярата, докато повечето мъже са настроени по-скептично и мислят рационално. Е, какво пък, тогава трябва да признаем, че нашите руски мъже са най-рационалните на света. Само че е странно защо тази рационалност не носи онези феноменални плодове в разумната организация на живота, които логично би трябвало да носи. Напротив, виждаме, че напълно нерационалното и себеразрушаващо поведение е тъжна и повсеместна норма на нашия живот.

Струва ми се, че все пак решаваща роля за отношението на съвременните мъже към Църквата има възпитанието. То е или напълно атеистично, или пък се основава на представата, че най-важно е „Бог да бъде в душата ти”. Т.е. в най-добрия случай това е „нецърковната” религия на нравствеността, на съответствието с основните правила на „човешкия” морал. И това се смята за достатъчно. Уви, от това състояние се излиза и се стига до пълноценен християнски живот обикновено само в резултат на някакво сериозно разтърсване. И тук може би трябва да вземем под внимание онзи най-разпространен тип мъжки характер, който може да се нарече “консервативен”, независимо дали е добър или лош.

Нашите мъже съвсем не са склонни да променят своя живот, какъвто и да е той. И ако в случаите на правата вяра това качество способства за утвърждаване във вярност, то при състояние на „самоволна” заблуда консервативността на нашите мъже се превръща в трудно преодолима преграда по пътя към преобразяване и промяна на техния живот към по-добро. Понякога направо си го казват: „Никога не съм ходил на църква, защо сега да започна да ходя?”. И дори се гордеят с тази „вярност” към собствения си начин на живот, бил той и безбожен – все едно, че е някакво достойнство. Какво да се прави, такъв е нашият руски характер в неговия обобщен израз.

Има само един изход – да говорим, да обясняваме, да призоваваме – ако не чувствата, то поне разума; да се молим Господ да ги просвети. И да се стремим поне в децата да възпитаме основите на правилния светоглед, основите на правата вяра. С надеждата, че те ще израснат с твърдо осъзнаване, че църковният живот е необходимо условие за пълноценен, здрав и добър живот. | www.pravoslavie.ru

Превод: Евгения Николчева