Сексуалност и брачно целомъдрие

Въпросът за човешката сексуалност никога не е получавал изчерпателно тълкуване и едва ли някога ще го получи. Обуславящ фактор за изменчивата линия на тълкуване в тази насока е трансцендентният характер на Едемското царство. Според някои Отци на Църквата причина за разделението между половете е грехопадението.¹ Такава хипотеза не звучи убедително. Преди грехопадението човекът бил сътворен като мъж и жена, а брачното единение очевидно е имало съизволението и благослова Божий: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро.”

Редица изявления на Отците на Църквата са чисто педагогически по своя характер. Ориген казва: „Считаме брачния живот за полезен, защото такава мисъл стимулира стремежа към съвършенство.” Оттук до крайната степен на одухотвореност – ангелизма – остава само една крачка и Ориген си позволява неблагоразумието да я направи. Плътта е живо препятствие, но едва ли има нужда от твърде радикален подход.

Евангелието не посочва „етическа система”. Нестандартното, новаторското в евангелските позиции идва от липсата на морални принципи – абсолютната стойност на Царството Божие и любовта към Царя стои над всичко. Принципът на „великата добродетелност” получава съответна почит, но човекът трябва да е изпълнен преди всичко с любов към добродетелното, олицетворявано в образа на живота, на Бога – екзистенциална позиция, обясняваща парадоксите в Евангелието. Именно поради тази причина „блудницата” не е „предадена на Сатаната” (педагогиката на св. апостол Павел), а е помилвана, „защото много обикнала” – в съответния контекст това ще рече, че е усетила силата на опрощението и проявила огромна любов към Бога. Св. ап. Павел – като пастир на душите – ни наставлява да стоим далеч от водещите безнравствен живот, а Христос – Господарят на душите – се обръща именно към тези хора в някои от най-вдъхновените си слова.

Сложен характер има скритият смисъл в текста, споменаващ „евнусите за Господа”, защото призивът към абсолютното е валиден с еднаква сила и за брачните, и за безбрачните. Св. Йоан Златоуст ни учи: „Когато Христос изисква да следваме тесния път, Той няма предвид само монасите, а всички хора… Следователно и монахът, и светският човек трябва да се стремят към еднаква висота…”.

Известният израз „нечестивите няма да влязат в Царството Божие” обикновено се тълкува като заклеймяване на прелюбодейството. Но според Евангелието богатите също няма да влязат в Царството Божие. Най-голямото нечестие явно е липсата на състрадание към ближния. Подчертан остава контрастът между Божията милост спрямо плътския грях и суровото възмездие за съгрешенията на духа.

„Личният съвет” на св. апостол Павел по повод брака, нескритата укорителност спрямо жените, е с поглед към Второто Пришествие – всяка привързаност към нещата от този свят е осъдена, защото времето е кратко. Желанието да се пригоди към жена си раздвоява мъжа и го отдалечава от службата му на Бога. Св. апостол Павел иска от истинската вдовица да прави онова, което е „угодно пред Бога” (1 Тим. 5:5, 10), а именно – „да се надява на Бога и пребъдва в моления и молитви”, но нима това не е съвършено постижимо и от омъжената жена?

Строгият аскетизъм – с цялата му неприязненост към сетивното – третира плътта, Ероса и греха като идентични. Съборната Църква никога не е възприемала такава позиция. По въпросите за скверността Трулският Събор на Църквата (Петошести, 692 г.) отбелязва, че злото живее в нечистите, плътски помисли, в представата за духа като „своеволен в своята опитност и желания” – това на свой ред довежда до аскетичния принцип за „въздържание на окото” и очистване на духа. По времето на Първия вселенски събор (Никея, 325 г.) представителите на крайния аскетизъм настояват за целибат на свещениците под предлог, че литургичните последования, извършването на тайнството на Светата Евхаристия са несъвместими с брачния живот. В крайна сметка решението на Събора за утвърждаване и канонизиране на свещеническия брак идва благодарение на св. Пафнутий – монах и строг аскет. Гангърският Събор (ок. 340 г.) остро осъжда (в Правило 4-то) всяко презрително отношение спрямо съпружеските връзки, защото „бракът сам по себе си е достоен и чист” – така е оправдана непорочността на брака. Св. Амфилохий, епископ на Икония (ум. 394), е изразител на типичната православна позиция: и бракът, и девството са достойни и почтени, защото са равнопоставени пред Бога.

В зората на християнството е било наложително езическата плът на човечеството да достигне своите образци на въздигнатост и благородство чрез силата на девството. Формирането и укрепването на църковното съзнание протичало под стимулиращото действие на еретичните вълни. Днес подходите към осмисляне на истината са далеч по-богати и универсализирани, но въпреки това – бавни.

Трябва да се има предвид, че настоящите размишления не са насочени само и единствено към брака. Вследствие на негласно битуващото осъждане съпружеските връзки тежат като бреме на съвестта. Прочутият израз „inter feces et urinam nascimur”² надхвърля – по доста тягостен и опростенчески начин – смисъла на един Старозаветен текст: „Ето, в беззаконие съм заченат, и в грях ме роди майка ми”. Пред лицето на този израз често забравяме, че става дума за текстове, създадени преди Въплъщението; непрекъснатото им повтаряне изкривява евангелската концепция за плътта и греха. Оттук идва и крайно примитивният образ на сексуалността в съвременните богословски теории. Повече от видно е как вследствие на това редица брачни двойки живеят без чувство за пълноценност.

И все пак бъдещето на света зависи от намирането на благоприятно за човека решение. Не „въпреки брака”, а благодарение пълноценната реализация на брака партньорите стават съпричастни на свръхестествената, свята същност на тяхното единение. Достигането на реална пълнота в любовта не се вмества нито в исторически, нито в литературни образи. Съпружеската общност разкрива тайната си само и единствено пред Бога, пред никой друг. Без да се подмамваме от заблудата на неуместни сравнения, трябва внимателно да вникнем в премъдрото учение на Св. Йоан Златоуст: „съвършените съпрузи не стоят по-ниско от монасите”, „те са в състояние да покажат далеч по-високи добродетели от монасите”. Но дали ще сключи брак, или ще стане монах, няма спор, че и в двата случая човек се нагърбва с тежестта на абсолютния риск.

Съвременният мит за сексуалността

„Сексът заради секса”, утвърден от буржоазния манталитет, отдавна е култивирал безнравствеността в узаконеното брачно партньорство. След фалшивата Викторианска благопристойност от ХІХ век, общото падение, демистификацията на сексуалното табу в крайна сметка завършва с безпрецедентна еротична свобода. Общественият живот става жертва на тежка, мъчителна мания по сексуалното. Дори в кръговете на специалисти вече се говори не за любов или за Ерос, а за сексуалност. Пред очите ни се надига опасна стихия. Думите на св. Исаак Сирин стават все по-актуални: „Светът е като безнравствена жена – привлича мъжете и тяхната почит, защото живеят с копнеж по красотата й.”

Извадена на показ под светлината на прожектори, представяна върху екрани и плакати, от някогашната мистерия е останал само предизвикателният, вулгарен секс, разголената плът, захвърлена на пошлото, преходно любопитство. Всепроникващата загуба на понятието за святост принизява, обезличава любовта – свежда я до нивото на прост физиологичен акт на облекчаване. Безрадостната скука на ежедневието е пронизвана от спазматични изблици, сякаш става дума за моментни реакции на насекоми, подложени на електрошок. Човекът прави любов, без да изпитва нито любов, нито радост, нито дори удоволствие: карикатурен еротизъм – достъпен за всеки, лишен от дух и изящество. В крайна сметка обаче систематичната, неспирна деградация води до крайно опасен спад на еротичния плам и жизненост – над притъпените сетива надвисва опасността от преждевременно остаряване и импотентност.³ Колективният еротизъм, разложението на принципите, масовата загуба на интерес са дълбоко смущаващи явления и психиатрите вече говорят за странна „десексуализация” на човечеството. Свръхнаселената земя и нейните жители ще намерят нужното разрешение чрез механизмите на самата природа – изпадането в импотентност ще бъде отплата за човешкото осквернение. Подчинявайки себе си на плътта, човекът рискува да бъде повален от изтощение на собствената си живителна мощ, защото тя принадлежи на духа.

В обобщен психоаналитичен план пансексуализмът бележи края на великите страсти. Еднакво омерзени са и носителите на либералната волност, и пренебрегнатите пуритани с враждебното им отношение към плътското. Съвременното еротично съглашение издига принципите на сексуалното. Девството – най-красивият „бисер в короната на мъченика”, някогашна благата ценност – е превърнато в тежко бреме. Тази непочтителност към девството – стигаща чак до унизителното определение „патологично” – и есхатологичната му роля утежнява систематичната деградация на партньорите в условията на съвременната еманципация. „Триумфиращият секс” е обект на нова, безрадостна религия, която не можем да сравним дори с древен религиозен фетишизъм, защото последният не е бил чужд на свещеното и тайнственото; в своята безсъдържателност и профанизъм този секс отблъсква покварените си последователи, достигнали дъното на своята немощ.

Съвременните женски романи са симптоматично явление на тази арогантност, която ни подлага на разголване така естествено и демократично – тя не знае ни тайнство, ни одеяние. В наше време и жената, и младото момиче не бягат от масовата тегота, а се оставят да бъдат повлечени от нея и търпят болката на измъчената любов. Жертва на разложението е не плътта, а духът. Това завършва с пристъп на погнуса и пълна безпътица – на власт е бездушната плът, но тя не може да служи за опора. Съкрушителното признание, скрито в думата „досада”, личи на всяка страница от тази бездарна, повърхностна литература. Подтекстово прозира скритата връзка на удовлетворението със смъртта. Само по себе си удовлетворението ражда единствено погнуса.⁴ Според Шопенхауер човек е принуден да избира между досадата и страданието. Досадата е пъклено явление – живият образ на ада – заради цялата си безсъдържателност и безизходност. Именно по тази причина в една молитва за страдащите, отправяна към Св. Дева, тя е наречена „избавителка от греховното униние”. С други думи, унинието е грях; то тръгва от досадата и се превръща в отчаяние и леност⁵ – смъртни грехове според аскетите.

Прекъснем ли връзката между любовта и духовното, от нея остават само тела без душа и тя носи вътрешно опустошение. Понятието „заради мен” вече звучи „заради моето удоволствие” и се превръща в индикатор на крайно примитивен, деформиран манталитет. Но рано или късно всеки нихилизъм стига до саморазпадане заради пагубния въпрос: „Къде е смисълът?” При сексуалния нихилизъм този въпрос е звучи: „Ами после?” Малоумните и маниаците се множат – крайно печално е да приемаме за норма тяхната представа само защото ни превъзхождат по брой. Еднотипната баналност ще накара дори Ерос да застине в прозявка на отегчение.⁶

В този крайно мъжки свят женските дарби са изгубили своята роля – жената добива все по-мъжки нрав. В такъв свят отдалечаването от Бога расте, защото е загубен образът на Майката-Богородица. В такъв свят раждането на Бога е невъзможно. Симптоматичен за тази атмосфера е откритият прием на кръвосмешението, хомосексуалността и развращаването на деца.

Колкото по-тъмна е нощта, толкова по-ярко светят звездите. Мрачният фон помага за по-ясното дефиниране на истински, безсмъртни ценности. Днес става съвършено ясно, че девството не бива да бъде само повод за огорчения, защото това е дар – дар на човека от Бога. Благодарствената жертва е човешката любов, която също е дар, но дар за Бога. Балансираният аскетизъм ни помага да разберем, че животът на тялото и душата – и при целибат, и при брачен съюз – е духовно изкуство. В основата на тези две форми на съвършен християнски хуманизъм лежи целомъдрието, обърнато към Съдния ден.

Бракът обаче все още има твърде архаичен образ – показателна е липсата на прототип за съпружески живот! Крайно недостатъчен за целта е примерът на брака между Мария и Йосиф. Въздържанието от секс потиска ероса, но не го преобразява. В името на своето благочестие брачните двойки до ден днешен са принудени да разчитат на личната си разсъдливост и съобразителност…

Контрацептивите и проблемът за ограничаване на раждаемостта

В епохата на Отците проблемът за ограничаване на раждаемостта е бил съвършено непознат. Не съществуват канони в тази насока. Сборниците с правила за покаяние вече не са изцяло приложими – още повече, че не споменават нищо по проблема.⁷ Позоваването на Старозаветни текстове (например случая с Онан, Бит. 38:9-10) ще ни доведе до груба богословска грешка, защото излизаме извън контекста на тогавашната епоха с нейните представи за свещено и за табу, за Закона и за очакването на Месията. Затова е редно в основата да положим светоотеческия дух, а не отживяло времето си конкретно учение.

Човек е длъжен да отбягва всяко сближаване с упадъчната нравственост. Същата бдителност трябва да поддържаме и да избягваме всяка позиция, която отрича човешката отговорност и твърде лекомислено се осланя само на Божия промисъл. Такъв тип подход няма нищо общо с истинската вяра. Бог ни е дарил с разум, със свободата на съзнателен избор и поведение, а този дар ни възлага духовното задължение да поемаме цялата отговорност за последствията.

Следвайки своя дълбоко присъщ есхатологичен дух, Православието ни учи, че истинските учители на историята са светците – църквата не бива да формулира, организира и контролира преходното. Тя представлява богочовешкото съзнание за света. Нейна цел е евангелското покаяние – нейна надежда е да претвори човека в ново същество, да му дари от своята благодат. Църквата прогонва демоничните сили и брани Дверите на живота. Тя различава духовете и насочва по пътя на истинското очистване. Не е нейна задача да дефинира правилата на социалния живот и да предписва форми на панацея. Нито пък й се полага да става източник на готови отговори, заместващи личната свобода и отговорност на всеки човек. Тя отдава безкрайна почит към достойнството на човека – носител на образа Божий, удостоен да бъде свещеник на Всевишния. Дарява го с огромно доверие, защото очаква от него да взима собствени решения в рамките на свещената вяра и благочестие.

Утвърждавайки интимния характер на брака, православието винаги ще брани достойнството на зрелите партньори. Църквата – в лицето на владици и свещеници – никога няма да върне човек, потърсил нейния съвет, но този съвет ще бъде винаги личен и индивидуален, надскачащ рамките на общите порядки, извън етиката на „всеобщото благо” и закона.

Свещеник В. Палачковски – в своя статия върху понятието за грях през погледа на православното богословие – отбелязва за контрацептивните методи следното: „В стандартната практика на руската църква свещениците – от едната дискретност – никога не задават въпроси по този проблем… Според изповедниците цялата сфера на връзките между двама съпрузи е особено интимна и не може да бъде подлагана на анализ от страна на свещеника… Понастоящем никой никъде не задава такива въпроси – както вече споменахме, сферата на интимните брачни отношения не е обект на внимание за православните изповедници, защото последните не желаят да навлизат в проблемите на брачната интимност, чрез която единната съпружеска плът достига своята завършеност и която не позволява намесата на трети; без значение, че третият носи духовнически сан и намесата му се свежда само до въпроси.”

Цитираното мнение е ясен и точен израз на православното отношение. Основна в случая е особената сериозност, с която духовниците приемат и идеята за божия образ на вярващите, и тайнството, което увенчава брачния съюз и го превръща в „домашна църква”. Човекът е свещен в ролята си на Цар, Свещеник и Пророк. Това негово достойнство не е нито измислица, нито абстрактно определение. Става дума за конкретно призвание, което изисква изключителна зрялост за намирането на собствени решения и подходи в съответствие със свободния избор на зрелия индивид. И собственото съзнание, и Божият взор са неизменна сила в хода на цялата човешка съдба. Няма място за намесата на трета страна. Брачната любов не е инструмент – тя е висша форма на краен продукт, източник на свещено благочестие. Абсолютно неуместно е налагането на модели на отношение между наставник и ученик. Думите на св. апостол Павел: „Това тайнство е велико” потвърждават, че именно чрез брачната любов партньорите навлизат в своята истинска житейска зрялост.

По-важен обаче е въпросът за духовната зрялост и тук православният дух е безкомпромисен. Брачната двойка поема по пътя на зрелостта и тя намира свой специфичен израз на всеки етап от хода на съвместния живот – тази специфика обаче е несъвместима с универсални формули и ограничения в името на „общото благо”. Въздържанието в брака, подплатено от пълноценен живот в Църквата, култивира нужния опит да се прави избор и оценка на положението, съответстващи на духовната зрялост на партньорите и хармоничното им израстване в благодатта. Църквата предлага само основополагаща система от критерии. Тя не налага ограничения – нейна задача е да освобождава човека от всяка форма на робуване и да го превърне в свободен жител на Царството. Оставим ли настрана социалната и биологична цел на възпроизвеждането, решенията стават плод на magnus amor (великата любов) – с цялата й гъвкавост и благодатно предводителство.

В редица семейства страхът от забременяване предизвиква истински ужас и застрашава цялата брачна хармония. Непредвиденото, неканеното дете разстройва всяка по-крехка и неустойчива връзка. Към това се прибавя и ужасяващата мисъл за общата свръхнаселеност. Официалното учение губи своята пригодност, щом не предлага друга цел и осмисляне на сексуалния акт, освен възпроизвеждането; догматичните принципи се оказват безплодни за целта. А благородството на вярващата двойка се гради именно върху способността да намира в сексуалното нещо повече от обикновен животински акт на възпроизвеждане.

Това довежда до неизбежния въпрос: възможно ли е – сред набора от календарни изчисления на плодните дни и ред други контрацептивни похвати – човек честно и почтено да открие най-ефективния и най-сигурния сред тях? Разграничението между завършен и незавършен акт е грубо материалистичен похват. Правилата, формулирани от целибати, докарват двойките до безкрайни комбинации от методи и ги принуждават да търсят трикове за заобикаляне и измъкване от буквата на официалната доктрина. Неслучайно законът ги приема като „несъвършени” и „безотговорни”, своеволни представители на зрялата възраст. Трябва откровено да признаем, че ако приемем календарния метод на Огино-Кнаус или метода на естественото въздържание на Шмулдер, границата между позволено и непозволено, между „естествено” и „неестествено” се размива, избледнява и изчезва. Хинду техниката в Упанишада и късносанскритските религиозни писания, известни като „вайроли мудра”, представят изкуство „съпружеска прегръдка”, което – макар и изненадващо – може да бъде причислено като категория на моралната теология. Ясно е обаче, че такава хитрина няма да ни заблуди.⁸ „Обезопасяването” на акта посредством календарни изчисления или контролиране на волята е във всяко отношение далеч от естественото, освен ако не го приемем за чиста игра на думи. Психогенните контрацептиви са плод на софистика, лишена и от духовност, и от зрялост. Пред наличието на строга санкция всяко решение ще бъде или временно, или измамно. Щом е наложено, а не доброволно пожелано и прилагано, дори въздържанието придобива фалшив духовен характер, защото става наситено с противоречия и унищожава хармоничния баланс.

Според една теория на моралното богословие, даже стремежът за ограничаване на раждаемостта да е правилен, методът за изпълнение може да се окаже незаконен, ако е несъвместим с „естеството”. Но коя е точната мярка? Календарният метод на Огино съответства на закона, ала тук подвеждащият фактор е именно законът. Проблемът не опира до самите методи, а до духа в прилагането на тези методи. Хитруването дава на съвестта фалшиво успокоение, но ранява любовта.

Възпроизвеждането по собствено желание е по-достойно от сляпото оставяне в ръцете на инцидентното, където резултатът е най-често непредвиден и нежелан. Щом приемаме безболезненото раждане, няма причини да не приемем прилагането на временна стерилност – ако едно раждане поставя сериозни проблеми, ако изпълва живота ни със страдания и мъчителен страх, тогава любовта рискува да загине. Никой няма право да принуждава жена да роди. Възпроизвеждането трябва да бъде добре обмислен продукт на свободни личности, подготвили себе си чрез молитва. Изключително важно е наличието на свободна алтернатива, за да бъде едно дете безусловно прието. Пред лицето на избора между несъзнателно „плодене” и принудително въздържание, решението не бива по никакъв начин да се превръща в заплаха за съпружеското единение. При животните оплождането става чрез инстинктивни реакции (разгонване) и цялата им сексуалност се свежда до изолиран момент, назначен от природата. При човека обаче редът е съвършено различен и принизяването на ероса до естествено възпроизвеждане му придава животинска природа. Човешката любов издига физиологичното до висотата на благодатна духовна взаимност и внася богат дял в пълнотата на живота чрез хармонизиращата си функция. Любовта включва възпроизвеждане, но то нито определя същността й, нито я изчерпва – човекът сам трябва да взима решение със суверенната си свобода и съвест, изправен пред лицето на Бога и тайнството на любовта.

Няма спор, че препоръчването на контрацептивни техники не бива да става с лека ръка – най-достойните решения са плод на сериозен духовен опит. Издигането до такава опитност става постепенно и човек я прилага независимо и свободно. Брачните партньори са „субекти” с взаимно уважение към качествата си на зрели, отговорни индивиди – те имат пълна свобода да избират и собствената си съдба, и изкуството за поддържане на взаимната си любов.

Вярното решение няма да дойде нито лесно, нито бързо, нито гладко. Безболезнените форми на раждане не отнемат нищо от благодатния дар на изкуплението; не ни спестяват рисковете от загуба на живот, нито са препятствие за смирението пред духовното страдание. В часа на съзряването си любовта надскача строгите правила, похвати и предписания, наложени отвън, и достига съдбовна фаза – вярна на своето призвание, тя неминуемо се изправя пред висотата на разпънатата любов.

* * *
Крайно светският характер на държавата подхранва лаицизъм, характерен със скритата си атеистичност – човекът е само едно усъвършенствано животно, направлявано от техники и рецепти. Съвършенство от този тип води до невроза, до дълбока липса на вътрешна хармония. Човекът ще намери решение само чрез религиозно светоусещане, заложено върху святостта на живота, което подпомага пълноценен размисъл върху духовната връзка между половете и не налага ограничения върху свободата. И зрелият човек, и човечеството като цяло трябва ясно да възприемат съзнанието за силата и тайнството на целомъдрието. Духовната нагласа на целомъдрието изглажда препятствията в живота на човека – такъв човек на подбира любов, той живее в любов с „непринудена свръхестественост”.

Тръгне ли да търси човек позволения, правила и похвати, това показва неговата незрялост да ги постигне сам. Понятието „моралност” тук е неуместно, защото думата ни е за човешката индивидуалност, неповторима и уникална по своята същност. Липсата на зрялост поражда удовлетворение от априорната етика – незрелият човек не надраства стадното чувство и за него не е проблем да открива адекватни напътствия под такава форма. Но на висотата на зрялата човешка индивидуалност не съществуват наложени предписания за любовта. Няма морални норми за любовта. Нейните правила и духовни стандарти живеят там, където тържествуват свободата и просветлението, защото любовта им дава живот и на свой ред укрепва чрез тяхната сила. Педагогиката отстъпва пред прага на тайнството, чрез което любовта оживява и повежда човека към вечността. Според евангелските принципи Законът изчерпва своята сила, когато бъде спазен и изпълнен докрай. В съпружеското служение любовта се движи по ръба на пропастта, но заедно с това достига висотите на живота, издигащи човека към Царството Божие. | сп. Мирна, бр. 15 [поръчай]

Превод: Анжела Петрова

Бележки

¹ Св. Йоан Дамаскин синтезира възгледите на св. Григорий Нисийски и св. Максим Изповедник. В своята антропология св. Григорий Нисийски поддържа идеята за свръхдуховност и свежда човешкия живот до ангелско съществуване, до чистия дух („De hominis opificio”, гл. 7). Св. Йоан Златоуст, в периода на зрелите си години, непримиримо отрича тази теория и възстановява с изкусна вещина доктринния баланс.
² Този израз напомня за „Кройцеровата соната” на Толстой и безмилостното му отхвърляне на всяка мистична същност на плътта.
³ Разголването, откриването на плътта, води до неочаквана реакция и обяснява модерната практика на стриптийза; ограбената чувственост има желанието това да продължи до безкрай – постепенното разголване на първоначално покритата плът. Не голотата, а онова, което е скрито под одеянията, възбужда съвременния човек, дълбоко увреден в своята природа. В непряк смисъл именно потребността от „одеяние” е вид отмъстителна реакция спрямо доведената до крайност поквара.
⁴ Срв. Габриел Марсел „Etre et avoir”; Алберто Моравия „La noia”.
⁵ Аскетически термин, обозначаващ крайна форма на духовна немощ. Досадата разбулва характера на живота.
⁶ Срв. Синклер Люис „Babbit” (Ню Йорк, 1922). „L`annee derniere a Marienbad” разкрива отегчението, заложено в същността на еротизма.
⁷ Редом с правилата на юдейския номизъм (стриктно придържане към Закона) съществува и друга, коренно различна традиция, отричаща и осъждаща всяка идея за вродена нечистота. Примери за това ще намерите в „Дидаскалия” – VІ, в Апостолските правила – VІ, в съборните послания на Св. Атанасий – по много категоричен начин, в правилата на Втория Трулски събор (Петошести), в Атинската „Синтагма” – ІV и още много други.
⁸ Институтът „Динам” на Пол Шансон предлага „техника за усъвършенстване на рефлексите, позволяваща половият контакт да бъде удължаван и завършван, без да се стига до еякулация”. Инициативата се представя за „католическа” и е логическо последствие от конкретна позиция в пастирското богословие. За да прекрати „измамите спрямо природата” човек подмамва рефлекторната си система и остава чист пред буквата на закона. В действителност обаче се получава не просто измама спрямо природата, а истинско извращаване на духа.