Етически проблеми на сексологията и сексопатологията

„Продължителното неприемане на човешката сексуалност и разбирането й като „нещо непристойно” пише сексопатологът К. Имелински – са забавяли изучаването на тази сфера от човешкия живот, а също така са довели до появата на многобройни погрешни възгледи, предразсъдъци и фиктивни съждения”.¹

Преходът от „неприемането” и „угнетяването” на сексуалността към нейното „освобождаване” не е само условие за възникването и съществуването на сексопатологията, но и едно от нейните теоретични основания. Основният принцип на съвременната сексология – принципът на индивидуалните различия – се базира върху признаването на относителността на „нормативните” граници на сексуалното поведение. Въз основа на голям фактически материал, Алфред Кинзи, когото наричат Колумб на сексологията, констатира съществуването на най-широк диапазон от индивидуални прояви на човешката сексуалност. „Вариативният размах на крайните прояви на сексуалност се определя от цифрата 1:45 000”.² Това означава, че „нормалното развитие на човека се характеризира в частност от многообразието на индивидуални начини за постигане на сексуално наслаждение, при което пътищата за него са разнообразни не само относно проявите, но и относно влиянието на многочислени фактори, които не винаги се осъзнават от човека”.³

За съвременната сексология, която се основава на „освободената сексуалност”, е характерно въвеждането на нови терапевтични методики. Сред тях е използването в качеството им на средства за лечение на някои сексуални разстройства, „които заместват (извънбрачните) партньори”. В дадения случай проблемът за избора между здравия пациент и спазването на етическите норми не се решава в полза на последните.

Условието за „работа” с тези и други методики на сексологията е преодоляването на традиционните етически норми както на нивото на индивидуалното съзнание на лекаря, така и на нивото на индивидуалното съзнание на пациента, а също и на нивото на общественото съзнание. Наистина, в рамките на съвременната сексология, лекарят, който се намира в границите на традиционния нормативен модел, нерядко сам става източник на ятрогенни (предизвикани от самото лечение, бел. ред.) травми; пациентът с нетипична сексуалност и типични морални представи е обречен на невротични разстройства; нетърпимостта на общественото мнение към отклоненията в сексуалното поведение възпроизвежда система от забрани и увеличава страданията, свързани със сексуалността.

Сексолозите стигат до извода, че е необходимо формирането на ново „сексуално съзнание”, осигуряващо на човека „максимум наслаждения и по-дълбоки и разнообразни преживявания, които обогатяват неговата личност” и укрепват неговата „връзка” с другия човек.4 „В сферата на интересите на сексологията – констатира К. Имелински – влизат не само проблемите, свързани със здравето на човека, но и проблемите, които се отнасят към начина и смисъла на неговия живот”.⁵

Сексолозите Д. Л. Бортянски, В. В. Крищал и Г. В. Смирнов споделят идеята на западните изследователи за въвеждането в обръщение на понятието „сексуално здраве”, което, заедно с другите параметри, включва в себе си такива като „свобода от страха, чувството за срам и вина, лъжливи представи и други психологически фактори, подавящи сексуалната реакция и нарушаващи сексуалните взаимоотношения”.⁶

Състоянието на съвременната сексология свидетелства, че на нивото на медицинската практика въпросът за нормата и патологията на човешката сексуалност е свързан непосредствено с морално-мирогледния контекст на културата. Като преодолява неговата съпротива, медицинското знание се опитва да промени смисъла на човешката сексуалност.

Последните международни документи свидетелстват за това, че сексологията напредва успешно в тази посока. Така например още през 1965 г. и през 1975 г. една от единиците на психическите разстройства на Международната класификация на болестите на 8-та и 9-та Поправки се е определяла с понятието „полови извращения”, към които са били отнесени хомосексуализмът, фетишизмът, трансвестизмът, еротоманията и др. В тези документи понятието „полови извращения” е отразявало морално-правовия негативизъм, който е бил историческа норма за християнската европейска култура чак до 80-те години на ХХ век. Ценностно-мирогледните промени в съвременната култура са довели до признанието на „еретически видове сексуалност”. В 10-та Поправка на Международната класификация на болестите през 1993 г. понятието „полови извращения” отсъства, а вместо него се появяват термините „полово предпочитание”, „сексуална ориентация” и др. Тези изменения водят до съществени структурни промени не само в самото медицинско знание. Преориентацията на „нормативните модели” неизбежно намира своето отражение в общественото съзнание, като при това трансформира не само нравите и модата, но дори закона и правото. Някои изследователи предполагат, че „настъпва ерата на био-властта, когато царството на нормите ще измести царството на закона”. Иронията на метаморфозите с човешката сексуалност „се състои в това – предполага М. Фуко – че ни заставят да повярваме, че става дума за нашето освобождение”.⁷

Въпросът за освобождаването на сексуалността не може да се разглежда само като медицински проблем. Сексуалността е една от физиологичните системи за осигуряване на човешката жизненост. Но нейната разлика от другите жизнеосигуряващи функции – храносмилателната, сърдечно-съдовата дейност, дихателния апарат и т. н. – се състои в това, че тя е непосредствено вплетена в моралните отношения на практически всяко общество. Нещо повече, между сексуалността и моралът съществува тясна връзка и взаимозависимост, от която в значителна степен зависи както нравственото, психическото и физиологическото здраве на човека, така и благополучието на културата като цяло. З. Фройд предполага, че „обществото не познава по-страшна заплаха за своята култура, от освобождаването на сексуалното влечение”.⁸ Моралът винаги е стоял на страж на това освобождаване, като е изпълнявал напълно определена функция в системата на саморегулация на културата. За това свидетелства многовековният опит на човечеството както на нивото на морално-философското и медико-психологическото знание, така и на нивото на колизиите на социалното развитие.

История на въпроса

Европейската история е преживяла две сексуални революции, тоест два значително дълги периода на преоценка на човешката сексуалност и на сексуалните отношения.
Първият се отнася към епохата на разпада на Римската империя и формирането на християнската култура, а вторият – към втората половина на ХХ век.

Изследователите на античността отбелязват, като една от нейните особености, проникването на половия елемент във всички сфери на живота (култът на фалос, специфичните полови божества, свободните прояви на полови елементи в обществения живот, литературата, изкуството). Едно от своеобразията на античната култура се съдържа в „наивността на разврата”. „По отношение на числото и изостреността на различните видове полови сношения, древният свят в нищо не е отстъпвал на новото време или дори, може би, го е превъзхождал. Това се вижда по изключително обширния и диференциран до дребнавост еротичен речник на гръцкия и латинския езици, послужил като основание за всички еротични речници на съвременните културни езици…”⁹

И. Блох оценява половите извращения при гърците и римляните като „всеобщи антропологични явления – тоест такива, които се срещат навсякъде и във всички времена, независимо от културата и дегенерирането.”¹⁰ В същото време, той и други изследователи на античността говорят за крайната интензивност на фактора на половата разпуснатост и извратеност в късния Рим. „Хората – свидетелства Полибий в „История” – са изпаднали в голямо блудство, любостежание и разкош, и не са се женили, а ако и да са се женили, то не са искали да възпитават родилите се деца”.¹¹ Юстин пише за обичая да се изхвърлят деца: „Да се изхвърлят деца е лошо още и затова, защото обикновено ги събират развратени хора и ги отглеждат (както момичета, така и момчета) единствено заради своите сексуални развлечения. Много римляни държат цели стада такива деца”.¹² Наличието на голям брой мъже-любовници се е считало за слава на жените, а целомъдрието и добродетелта са се оценявали като доказателство за тяхната уродливост. Изследователите на античността неведнъж са стигали до извода, че кризата и гибелта на тази култура са били тясно свързани с духовно-нравственото израждане, което не на последно място се е определяло от типа сексуални отношения.

 „Към нещастието на античната цивилизация – пише Г. К. Честъртън – за огромното мнозинство от древните, не е имало нищо на мистичния път, освен слепите природни сили – такива като пола, ръста, смъртта… Древните отделили половия живот като прост и невинен, и в светлината на простите неща всички загубили невинност. Половият живот не бива да се приравнява към такива прости занимания, като съня или яденето. Когато полът престава да бъде слуга, той мигновено става деспот. По тази или друга причина той заема особено, с нищо несравнимо, място в човешкото естество; на никого още не се е отдало да мине без ограничение и очистване на своя полов живот”. Като характеризира това време, той справедливо твърди, че „християнството се е появило в света, за да го изцери и че то е лекувало с единствения възможен начин – аскезата”.¹³ Това изцеление е било първата сексуална революция в европейската история. В изследването „Половият живот на човечеството” Г. Милер констатира: „Направо е поразително колко много е направила Църквата през този период, за да сложи в ред половия живот, а чрез това – за оздравяването на обществения организъм… Именно тук болестта на вековете се е намирала по-дълбоко от всичко и е била все по-упорита”.¹⁴

Християнството принципно променя смисъла на сексуалността. Като вечно живо „животно в човека” (Платон), тя става проява на „единомъдрието и целомъдрието” на съпрузите. В тайнството на брака сексуалността се освещава и се превръща в свидетелство на любовта, в „реално влизане в сферата на безкрайното битие”, „в противоотрова на смъртта”.15

Съдържанието на сексуалната революция, която християнството осъществява в течение на няколко столетия, се съдържа и в утвърждаване принципа на моногамията, и в одухотворяване на отношението между мъжа и жената, и в утвърждаване на аскетизма като форма на духовна свобода на човека.

Европейската цивилизация преживява втората сексуална революция, по-точно контрареволюция, в средата на ХХ век. За нейно символично начало може да се счита излизането на бял свят на списанието „Плейбой” през 1953 г. Днес вече може да се говори за нейните реални последици. Това са по-ранното начало на половия живот, увеличаване числото на половите партньори, нарастване броя на разводите, легализацията на хомосексуализма, нарастващата епидемия на СПИН, разпространяването на венерически заболявания и съсипващата бездуховност. За нея е характерен негативизмът по отношение на християнските морални ценности и обръщането към езичеството като еталон за разбиране на сексуалността. „Езичеството оправдава всички варианти на сексуална любов и еротични наслади” – лайтмотив на съвременната сексология.¹⁶

За съвременния сексуален либерализъм е характерна не само реставрацията на езическия смисъл на сексуалността като наслада, но и новото разбиране на сексуалността като средство за поддържане на здравето, с отделяне на сексуалната функция като самостоятелен предмет на изследване на медицинското знание.

В края на ХІХ – началото на ХХ век медицината събира, описва и систематизира случаи на патологична сексуалност, все още без да се отделя от общопризнатите морални ценности. Типични в това отношение са изследванията на френския психиатър Б. Баля „Еротично умопомрачение”. В традиционната психопатология разбирането на болестта се основава върху това, че съответстващото на социалните норми поведение се определя като здраво и нормално, докато поведението, което се отклонява от тях, е свидетелство за психическо разстройство. Към началото на ХХ век дейността на Рихард фон Кравт-Ебинг (1840-1902), на Магнус Хирфелд (1868-1935), Йохан Блох (1872-1922), Хелок Елис (1859-1939) формира сексопатологията, която става основание на сексуалния либерализъм.

Принципно значение в този период имат изследванията на З. Фройд, но неговата роля във формирането на сексуалния либерализъм е противоречива. От една страна, той е авторитет на „пансексуализма”, тоест на свеждането на всяка любов (любовта-приятелство, любовта към идеите, към човечеството като цяло и т. н.) до сексуална основа, а от друга – е налице връзката на неговото изследване с традиционните морални възгледи. За пример може да послужи неговото известно опровержение на общоприетата теория за половото влечение. Според нея то се появява само в зряла възраст и се изразява в непреодолимата притегателност на противоположните полове, чиято цел е продължаването на рода (чрез полово съединение). От гледна точка на З. Фройд тази теория е „поетична приказка”. Вместо нея, той създава сексуална теория, в основата на която лежи новото разбиране за сексуалността, свързано с принципното разграничаване на сексуалността и продължаването на рода. Сексуалността е проява не на инстинкта за продължаване на рода, а на либидото, тоест на силата, която влияе върху човешкия живот от момента на неговото раждане до неговата смърт. С други думи, сексуалността не е състояние, а процес на формиране на човешкото същество, което предполага за всеки индивид преход от чувството на „удоволствие от функционирането на органите” в децата към разумно отношение спрямо функцията за продължаването на рода. „Преди да започне да служи за продължаването на рода по начин наречен нормален, функцията на либидото претърпява продължително развитие”.¹⁷

Според Фройд, психическото здраве на човека в значителна степен се определя от това, как ще се осъществи този процес и доколко всички негови фази ще бъдат своевременно преодолени. „Затова – пише той – искам направо да кажа, че за всеки отделен сексуален стремеж считам за възможно такова развитие, при което отделните негови компоненти остават на много ранни степени на развитие тогава, когато на други им се удава да достигнат крайната цел”.¹⁸ По такъв начин нарушаването на ритъма и етапността на този процес става причина за психоневрологични патологии.

Ако човешкият живот се разглежда като динамична, формираща се цялост и като исторически процес, то логично е да се направи извода, че християнството, което освещава сексуалността само като начин за продължаване на рода, е очевидно реализация на нормата в движението от състоянието на първобитната орда към света на висока общочовешка култура, аналогично на това, как подчиняването на сензомоторната сексуалност на функцията за продължаването на рода е нормален завършек на формирането на личността. „Подчиняването на всички сексуални частни влечения на примата на генеталията – пише Фройд – и заедно с това подчиняването на сексуалността на функцията на продължаването на рода става повратен пункт от развитието”.¹⁹ Той счита сексуалните цели, които не преследват раждането на дете, за отклонения, които, в своя едноизмерен вариант, водят до патологии, изискващи лечение. В тази позиция на Фройд се съдържа особеността на неговите възгледи и неговата принципна разлика от съвременните сексуални радикали, които не могат да му простят клиничния подход към хомосексуализма.

В края на ХХ век сексопатологията и сексологията принципно отделят етико-социалните норми и сексуалното поведение на човека. Като резултат от това разделение е възникнало понятието „сексуална дивиация”, което означава „всяко отклонение от нормите в сексуалното поведение, независимо от неговата проява и характер, степен на изразеност и етиология”.²⁰ Цел на лечението на сексуалната дивиация става „не освобождението от, а освобождаването за дивиантната сексуалност”.²¹ В границите на такива подходи, етико-социалните норми се разглеждат като патогенен фактор, който стеснява дивиацията и който води до неврози и сексуални дисфункции. Освен това, все повече се утвърждава тенденцията към превръщането на самата сексопатология в сексология тъй като „класификацията на сексуалните дивиации въобще не противоречи на болестите, а е систематика на различните възможности на сексуално поведение”.²²

Според предложената от К. Имелински класификация, всички сексуални дивиации се разделят на две групи. Първата група са сексуалните отклонения, разделени по обект и начин на реализация на влеченията. Втората група са самите патологични сексуални отклонения, към които се отнасят всички причислени по-горе, но в „прогресиращи и импулсивни форми”.²³

Методът на К. Имелински е свързан с отказа от ценностите на традиционния морал, което превръща многобройните видове сексуални патологии в норма. Подобни принципи са типични за съвременната сексология и сексопатология. Не бива да се пропуска, че много от тях противоречат на ориентациите на влиятелните направления в медицинската психология, психотерапия и психиатрия. В Тевистокските лекции К. Г. Юнг обръща внимание върху това, че ценностите на културата „са важна психологическа функция. Затова, за да се получи цялостна картина на света, е крайно необходимо да се отчита ценностният аспект. В противен случай, вие изпадате в беда”.²⁴ По-нататък, логотерапията – едно от влиятелните направления на съвременната психотерапия – определя смисловото измерение на личността като вроден мотивационен елемент на нейното поведение и развитие. При това, „смисълът не е субективен”, тоест той не може да бъде сведен до измеренията на биологическите или психологическите характеристики на човека. Естествено, затова, „принципът на насладата” не може да бъде цел, ценност и „смисъл”. Ако това стане (което се случва в съвременната сексология), то той започва да изпълнява разрушаващо психиката действие. „Саморазрушаващото свойство на стремежа към наслаждение лежи в основата на много сексуални неврози”.²⁵

Да се върнем към авторитета на аналитичната психология – към К. Г. Юнг. „Лекарят винаги трябва да помни, че със своята отличителна психология болестта е просто нарушаване на нормалните процеси, а въобще не е entia per se (самостоятелна същност). Similia similibus curantur (подобното лекува подобните) – това е забележителна истина на старата медицина, и като всяка голяма истина, тя лесно може да се окаже най-голямата заблуда. Медицинската психология трябва да внимава сама да не приеме патологична форма”.²⁶

За съжаление, тази опасност дебне съвременните сексологични теории. Предупреждението за възможни последици на новите методики за медико-психологическо въздействие върху човека е една от задачите на биомедицинската етика. | сп. Мирна, бр. 15 [поръчай]

Откъс от книгата “Съвременната медицина и Православието”
Превел от руски: Свилен Тутеков

Бележки

1. Имелинский, К., Сексология и сексопатология, М. 1986, с.11
2. Сексопатология. Справочник под ред. на проф. Васильченко, Г. С., М. Медицина, 1990, с. 8
3. Имелинский, К. пос. съч., с. 265
4. пак там, с. 156
5. пак там, с. 14
6. Буртянский, Д. Л., Кришталь, В. В., Смирнов, Г. В., Медицинская сексология, Саратов, 1990, с. 4
7. Рыклин, М., „Мишель Фуко: сексуальность и власть”, Логос, № 5, 1994, с. 203
8. Фрейд, З., Введение в психоанализ. Лекции, М., 1989, с. 12
9. Блох, И., История проституции, СПБ, 1994, с. 256-258
10. Пак там
11. Цит. по Миллер, Г., Половая жизнь человечества, СПБ, 1909, с. 130
12. Цит. по Бычков, В. В., Эстетика поздней античности ІІ-ІІІ вв., М. 1981, с. 77
13. Честертон, Г. К., Франциск Ассизский „Вопросы философии”, № 1, 1989, с. 87-88
14. Миллер, Г., пос. съч., с. 271
15. Лосский, В. Н., Очерк мистического богословия Восточной Церкви. Догматическое богословие., М. 1991, с. 247
16. Исаев, Д. Д., Гомосексуализм в Древней Греции, „Обозрение психиатрии и медицинской психологии им. В. М. Бехтерева”, № 4, 1992, с. 149
17. Фройд, З., пос. съч., с. 216
18. Пак там, с. 217
19. Пак там, с. 203
20. Имелинский, К., пос. съч., с. 265
21. Пак там, с. 281
22. Пак там, с. 278
23. Пак там, с. 293
24. Юнг, К. Г., Тэвистокские лекции. Аналитическая психология: ее теория и практика, Киев, 1995, с. 0
25. Франк, В., Человек в поисках смысла, М. 1990, с. 55
26 Юнг, К. Г., пос. съч., с. 3