Как израснах с две майки: несподелените разсъждения на едно дете

Виж също: Как израснах с две майки: срещу силите на злото >>>

 

Децата на еднополовите двойки са деца с тежка съдба – казвам го, защото знам това от опит. Не бива в никакъв случай да допускаме те да се изпълват с чувство за срам и вина, когато ги наляга потискащото усещане, че са по-различни от останалите.

 

Периодът между 1973 и 1990, преди смъртта на моята скъпа майка, беше времето, когато растях заедно с нея и нейната любовна партньорка от същия пол. Те имаха собствени жилища, но прекарваха уикендите почти винаги заедно, взимайки със себе си и мен, като използваха за жилище една каравана, скътана дискретно на специален паркинг за каравани на около 50 минути път от града, в който живеехме. Тъй като бях най-малък от децата на моята биологична майка, аз се оказах единственото от тях, което не успя да познае бащинска грижа в своето детство.

 

Когато децата на семейната партньорка на майка ми напуснаха дома си, за да продължат своето образование, тя се премести да живее в нашето жилище в града. Майка ми почина на 53-годишна възраст и малко преди смъртта й аз за кратък период живях заедно с двете. Бях на 19. С други думи, аз бях единственото от техните деца, отгледано в подобна среда – под грижите на „гей родители”, както това е познато днес.

 

Не се съмнявайте, че да израснеш с гей родители е нещо мъчително, и то не само поради предразсъдъците на околните. Хората, с които общувахме, на практика не си даваха особено ясна сметка за ситуацията в дома ни. Отстрани за повечето от тях бях едно кадърно, кораво дете, завършило средното си образование с отличен успех.

 

Вътре в себе си обаче аз се чувствах объркан. У човек остава някакво крайно странно усещане, когато вижда как домашната му среда се отличава така драстично от всичко познато и как в нея са безогледно потъпкани трайно утвърдени, базисни физически взаимовръзки. Нямах психически или други увреждания. Просто живеех в дом, който беше толкова странен, че се чувствах белязан с някакво незаличимо социално клеймо.

 

В домовете си моите връстници се запознаваха с всички неписани правила на доброто поведение и подходящите форми на общуване; те знаеха какво е уместно да кажеш в една или друга ситуация, и какво – не; те усвояваха всички традиционни механизми, заложени в природата на общуване между мъжа и жената.

 

При все че повечето ми връстници растяха в семейства на разведени родители, те въпреки това наблюдаваха хетеросексуални модели на поведение. Когато искаха да станат твърди и непоколебими, те имаха примери за подражание в образи на мъже, а за обноски на учтивост и деликатност получаваха подходящи примери от страна на жени. Всичко това са стереотипи, вярно, но стереотипите се оказват нещо особено ценно, когато дойде време да напуснеш караваната на своята майка лесбийка и тръгнеш да изкарваш прехраната си в един свят, в който съзнанието на всеки човек, включително и на гейовете, е изпълнено с трайно заложени стереотипи.

 

Липсваше ми мъжки пример за подражание, а майка ми и нейната семейна партньорка нямаха нищо общо с традиционния образ на родителска двойка. В резултат на всичко това аз израснах не особено общителен и контактен, тъй като у мен нямаше увереност, липсваше ми вътрешен усет за хората. Ето защо се сприятелявах рядко, пък и трудно задържах приятели. Гейовете, израснали в традиционна семейна среда, навярно се сблъскват с тежки преживявания поради своята сексуална ориентация, но когато нещата стигнат до социалната адаптация с нейните необозрими пространства – там, където на преден план стои не сексуалната ориентация, а знанието как да подхождаш в различни ситуации, как да общуваш, как да поддържаш връзки с околните, – тогава проличава предимството на всичко онова, което те са научили у дома. Много гейове изобщо не си дават сметка какво голямо щастие е да бъдеш отгледан в традиционна семейна среда.

 

Моята домашна среда беше далеч от всичко традиционно и общоприето. Социолозите трудно биха могли да дефинират дълбокото вътрешно страдание, което изпитвах от това. Бях и раздразнителен, и рязък – след време поведението ми започна да изглежда странно дори в очите на гейове и бисексуални, които понякога трудно ме понасяха. Хетеросексуалните също ме възприемаха като доста странен човек.

 

Усещането, че си по-различен, е угнетително. И до ден днешен приятелите ми не са много на брой и нерядко ми се струва, че не ги разбирам докрай, защото в общуването съществуват редица безсловесни елементи, чрез които човек дава израз на мъжкото или женското начало в живота му, вложено у него от природата, и всички тези неща са известни дори на гейовете, които обаче са отраснали в традиционни семейства. Въпреки че съм трудолюбив и схватлив човек, аз трудно се приспособявам към професионалната си среда, защото колегите ме смятат за крайно ексцентричен човек. 

 

И във връзка със сексуалните отношения гейовете, отраснали в традиционни семейства, са имали предимството да наблюдават сполучливи форми на ухажване. Аз нямах идея как да подхождам, за да се харесам на момичетата. Когато напуснах караваната на моите майки, веднага ми лепнаха етикета на човек с превзети маниери от женски тип, странен стил на обличане, фъфлещ начин на говорене и своенравно поведение. Нищо чудно, че след завършване на гимназията все още не познавах какво е интимна любов, защото никога не бях имал приятелка – бях посещавал само откриването на четири училищни тържества, влизайки в ролята на наивния шегаджия пред момичета, които търсеха някой да ги превози с колата си. 

 

Когато станах студент, не пропусках да посочвам всяка „гейовщина”, която забелязвах у някого, и състудентите ми от LGBT-групата¹ в колежа ме обсипаха с нападки, че съм чиста проба хомосексуалист. Взех да им обяснявам, че съм бисексуален, но те раздрънкаха, че лъжа и че очевидно още не съм готов да открия истинския си образ на гей. През 1990г. настъпи смъртта на майка ми – това ме уплаши, превърна се в тежък шок за мен и аз напуснах колежа, но после попаднах в среди, които не виждам как другояче да определя, освен като подземния свят на гейовете. Там имах действително кошмарни преживявания.

 

Едва когато станах на 28-години, най-неочаквано се сближих с една жена, и то по стечение на абсолютно непредвидени обстоятелства, вследствие на което всички останаха безкрайно изненадани, в това число и самият аз. Определям себе си като „бисексуален”, защото ако тръгна да обяснявам как след тридесет години живот на гей, накрая се оказах „нормален”, ще трябва да изпиша стотици страници. Не ми се ще пак да се занимавам с разни гей-активисти, които само дебнат как да хванат на прицел и да подмамят към себе си някой от бившите гейове, „замаскираните случаи” или „себеподобните”.

 

Макар че цялата ми биография е тясно свързана с обсъждане на гей-проблемите, първият човек, който се обърна към мен, за да изрази благодарност за изложената от мен позиция във връзка с проблемите на LGBT-обществата, беше Марк Ренеръс – на 17 юли 2012 г. той ми изпрати първия си имейл. Не бях от участниците в неговото всеобхватно проучване, но в един уебсайт той беше забелязал мой коментар по тези въпроси и решил да проведе по-подробна кореспонденция с мен.

 

Вече бях навършил 41 години и абсолютно никой дотогава, най-малко пък – гей активистите, не бе пожелал да говоря откровено за сложния начин, по който гей реалността беше оплела целия ми живот. Така или иначе, Марк Ренеръс е човек, който заслужава огромна благодарност, а гей обществото трябва да му бъде признателно, вместо да се мъчи да му затваря устата. 

 

В своето проучване Ренеръс е посочил имената на 248 пълнолетни деца на родители с еднополови сексуални партньори. Той е предоставил на тези деца възможност да дадат своите откровени оценки, вече през призмата на зрелостта, и те проявяват особено критично отношение към идеята за равнопоставеност на еднополовите бракове. Още повече, че резултатите от изследването са базирани на нещо много важно в живота: трезвата оценка за нещата. Мъчително е за децата, когато растат с усещането, че са по-други от останалите, и тези мъчителни чувства създават рискове децата да станат трудно приспособими и да си търсят свои начини за утеха в алкохола или в друг тип опасни практики. Всеки от тези 248 разказа представя реална човешка съдба, и то безкрайно заплетена съдба.

 

Подобно на моята, всички тези 248 човешки истории трябва да бъдат споделени. Гей движението полага всевъзможни усилия никой да не научава за тези съдби. Но в случая за мен далеч по-важна е не тяхната цифра, а съдържанието им (особено днес, когато имам професорска титла по английска литература), а Ренеръс действително е попаднал на цяла съкровищница от подобни разкази.

 

И така, защо е този принцип на мълчанието от страна на LGBT-лидерите? Ще изложа моята лична гледна точка по въпроса. Почитам паметта на майка ми, но говоря без заобикалки, когато описвам колко мъчително е да израснеш в гей семейство. По-ранните проучвания са се спирали на деца, които все още са под опеката на своите гей-родители, т.е. когато децата все още не са имали свободата да говорят откровено, било от чисто детска привързаност към родителя, било от стеснителност или от страх да не загубят дневната си дажба. Мен години наред ме пердашеха, в най-буквални смисъл, всеки път, когато се опитвах да говоря откровено за това.

 

Последният регистриран опит да бъдат обвити в мълчание подобни съдби (и такъв тип информация) като моята е направен от страна на Дарън Е. Шеркат, професор по социология към Университета на Южен Илиноис в Карбъндейл, който даде интервю за Том Бартлет, публикувано в „Хроника на висшето образование” – там той казва, цитирам, че проучването на Ренеръс е „пълна глупост”. Статията на Бартлет продължава така:

 

 

Шеркат заявява, че дори само това твърдение е било причина публикацията „да не се допуска по никакъв начин” на страниците на списанието.

 

Цялата критика на Шеркат по отношение проучването на Ренеръс представлява сбор от глуповати измислици. При все че Шеркат използва понятието „LGBT” в своето интервю пред Бартлет, той поставя на по-привилегировано място лесбийките (L) и гейовете (G), а към бисексуалните (B) се отнася с крайно пренебрежение.

 

Откъде идват децата на LGBT-родителите? Щом родителите са 100-процентни гейове или лесбийки, значи децата по всяка вероятност са плод на сурогатно майчинство, изкуствено оплождане или пък осиновяване. Тези случаи обаче са един крайно малък процент от общия брой LGBT-родители – ако вземете, да речем, произволен набор от няколко десетки хиляди възрастни, подобните примери сред тях ще се броят на пръсти.

 

По-голямата част от LGBT-родителите са такива като мен, а в известен смисъл и като моята майка”, т.е. „бисексуални”, или пренебрегваните от категория „В”. Ние създаваме деца, тъй като сме имали хетеросексуални връзки. Но ако човек се сдобие с дете от противоположния пол и редом с това изпитва влечение към представители от същия пол, тогава възникват множество усложнения в съвместния живот. Шеркат определя тези усложнения като вредоносни, защото погубвали автентичния модел на хомосексуалната родителска двойка.

 

Бих отбелязал, че у децата, отглеждани от еднополови двойки, се развива естествено желанието да научат повече за хомосексуалното, да изпробват какво е то на практика, без обаче това да им отнема усещането за привличане към противоположния пол. Ето защо е голяма вероятността те да попаднат в категорията на бисексуалните, както това стана с мен, което ще рече, че когато израснат, децата на LGBT-родителите, обикновено попадат сред онези представители от вредоносен тип, както ги определят социолозите, които освен това твърдят, че защитават правата на техните родители.

 

Може би на бисексуалните се гледа с известна завист и омраза от страна на 100-процентните гейове. Бисексуалните са причина да бъде поставен под съмнение популяризираният образ на LGBT-родителите: ние все пак разполагаме с избор дали да живеем като гейове, или като нормални хора, и на практика имаме възможност да решаваме каква да бъде половата среда на семейството, в което ще отглеждаме децата си. Макар че някои гейове виждат в бисексуалността нещо като по-удобна позиция, истината е, че бисексуалните родители носят много по-тежък товар на плещите си. За разлика от хомосексуалните, ние не се отмятаме от решенията си с оправданието, че към това ни е тласнала вътрешната ни природа. Ние сме длъжни да проявяваме отговорност в поведението си като родители и цял живот да помним делата си със срам, чувство на съжаление и критично отношение.

 

Нашите деца не се ползват със специални привилегии. При все че съм бисексуален, аз не мога да захвърля майката на моето дете като някакъв употребен и вече ненужен инкубатор. Моята задача беше да помагам на съпругата си през трудните месеци на бременността, както и в след родилния период, за да се възстанови напълно. Когато на някое работно място тя попадне по ударите на полова дискриминация, трябва да проявя разбиране и търпение. Освен това не бива да пренебрегвам нейните сексуални потребности. Когато станах баща, изоставих хомосексуалното си минало и си дадох дума, че до края на дните си никога няма да изоставя своята съпруга, нито да си позволя интимна връзка с друг човек, било то мъж или жена. Поех този ангажимент, за да предпазя децата си от мъчителни, пагубни преживявания дори и след като израснат. Станеш ли родител, моралните принципи добиват реален смисъл и сила чрез грижите за твоите деца и тогава ти изоставяш своите егоистични интереси… Завинаги.

 

Изказването на Шеркат относно труда на Ренеръс показва абсолютното незачитане на емоционалните и сексуални усилия, които бисексуалните родители полагат в името на своите деца. Бисексуалните родители трябва да изпълняват твърдо задълженията си на родители, въпреки че редом с това им се налага да се борят с поривите си към еднополови връзки. Емоционалните излияния, документирани в изследването на Ренеръс, доказват каква трудна задача е това. Но тя не е нещо зловредно за мен, тъй като така аз не забравям какъв тежък товар нося – тя е моят двигател да се съобразявам първо и преди всичко не с моите сексуални желания, а изцяло с потребностите на децата ми. 

 

В друга своя глуповата нападка Шеркат споменава консервативната идеология. Много хора са пренебрегвали споделяното от мен с няколко прости думи: „Ти си просто консерватор.” Да, такъв съм. Как се получи това? Избрах десни убеждения, защото съм живял именно в онези покварени, маргинализирани и измъчени среди, които левите така активно поощряват: аз съм бисексуален интелектуалец с латиноамерикански произход, отгледан от лесбийка, който в своите младежки години е живял в пълна мизерия в покрайнините на Ню Йорк Сити. Имам достатъчно разум, за да забележа, че в подобни условия либералната социална политика на практика не е от полза за хората. Особено пагубна е либералната позиция, според която сексуалният избор не бива да бъде обект на никакви критики. В гей-средите в Бронкс, където ме наемаха като чистач на апартаменти, аз се нагледах на немалко примери на мъже, умиращи от СПИН, така че за мен няма съмнение, че противопоставянето на сексуалните извращения е базисна задача за хуманните общества. Сексуалните страсти са вредни не само поради разпространяваните чрез тях вирусни заболявания, но също и поради факта, че те правят човека беззащитен, тласкат го към хора, не изпитващи любов към него, карат го да скърби по други, които се отказват от привързаността си към него, оставя го да живее в безизходност с такива, към които не изпитва чувства, но е тясно свързан с тях поради житейските обстоятелства. Това са все неща, които левите не разбират. Тази е причината да имам консервативни убеждения.

 

Да, точно така, аз съм консерватор и подкрепям изнесената от Ренеръс информация. А дали пък разкритията на Ренеръс не са изложение на всичко онова в годините назад, което на практика е главна причина да подкрепям консервативната позиция? Нека Шеркат отчете и това.

 

След четиридесет и една години живот като по-инакъв човек, днес аз виждам нещо крайно драматично и уместно в естествения стремеж на експертите и активистите от гей средите да премахват моя профил от всички „информационни материали”, тъй като, както доктор Шеркат ги определя, те са „пълна глупост”. Това се разиграва вече 25 години. Независимо от всички твърдения за обединяване на представителите на LGBT-обществото, бисексуалните представители остават пренебрегнати поради учени от типа на Шеркат. Въпреки твърденията, че са „съмнително” движение, активистите от тези съмнителни среди умеят освен всичко останало да се организират в социални кръгове от нормални, професионално подготвени хора, които знаят как да посрещат гости чрез прелестни тържества, да провеждат интересни беседи и да бъдат непринудени участници в културни инициативи.

 

Изказвам благодарност на Марк Ренеръс. За мен неговият труд не само не е „пълна глупост” – той е изключително ценен и достоверен, защото недвусмислено разкрива всичко онова, което движението на гей активистите всячески се старае да потули или да заличи. Без значение дали хомосексуалността е личен избор, или нещо вродено, без значение дали гей браковете ще бъдат узаконени, или не, тежко е да живееш с усещането, че си по-различен; това е психическо натоварване, преграда към откриването на истински приятели, пречка за успешна професионална реализация и нерядко отвежда човека по безумните пътеки на самоутешението под формата на алкохолизъм, наркотици, хазарт, антисоциално поведение и сексуални извращения. Децата на еднополовите двойки са деца с тежка съдба – казвам го, защото знам това от опит. Не бива в никакъв случай да допускаме те да се изпълват с чувство за срам и вина, когато ги наляга потискащото усещане, че са по-други от останалите.

Благодаря ти, Марк Ренеръс, че прояви желание да ги чуеш.

 

Робърт Лопес е доцент по английска литература в Калифорнийския държавен университет – Нортридж. Той е автор на множество повести и публикации, написани през 90-те години и началото на нашия век. | www.thepublicdicsourse.com

 

¹ LGBT: Абревиатура за lesbian, gay, bisexual and transgender (лесбийски, гейов, бисексуален, транссексуален), която е влязла в употреба към средата на 80-те на ХХ в., когато нараства броят на обществените формации на хора с нетрадиционна сексуална ориентация – Б.пр.