Как израснах с две майки: срещу силите на злото

Виж също: Как израснах с две майки: несподелените разсъждения на едно дете >>>

Наскоро един свещеник ми каза нещо, което само допреди една година нямаше да приема на сериозно. Той ми каза така: „Вие водите борба със силите на злото.” Каза ми го по повод участието ми в движението за защита правото на всяко дете да расте в семейство с майка и баща.

Цял живот съм се отбранявал от предразсъдъци. Детството ми премина под знака на римокатолическата вяра в образа й на „теология на освобождението”, изповядвана от моята майка-лесбийка и проповядвана от разни бунтовнически свещеници, участващи във въоръжените борби в Централна Америка. През дванадесетте години обучение в училището в северните квартали на Ню Йорк, въпреки всичките прояви на расизъм около нас, ми се откри изключително многообразие от култури. Точно година след издаването на книгата на Алън Блум «The Closing of the American Mind» („Блокирането на американската мисъл”) аз постъпих в един от най-добрите либерални университети в Америка. В онези дни само някои от по-възрастните хора си дава сметка, че в крайна сметка пълното разкрепостяване на мисълта ще се превърне в морална слепота.

Няма защо да пояснявам, че през целия си живот, чак до края на 2012 не съм имал поводи да разсъждавам за доброто и злото.

Преди година обаче, в статия в списанието «Public Discourse», имах възможността да дам безпристрастна оценка на общественото движение, което защитава лесбийството, педерастията, бисексуалността и травеститството (LGBT). Трудно някой може да каже, че познава това движение и неговите проблеми така добре като мен: от най-ранно детство съм отгледан от лесбийки и до смъртта на моята майка аз все още се чувствах бисексуален.

Моята статия в «Public Discourse» от 6-ти август 2012 г., със заглавие „Как израснах с две майки” няма нищо общо с религиозното осъждане на хомосексуализма. Тъкмо обратното, това е откровено представяне на впечатленията, които едно дете натрупва, отраствайки в средите на развращаваща либерална утопия. Въпреки моята любов към майка ми, не мога да отрека, че напускайки баща ми и влизайки в съжителство с жена, тя ми причини дълбоки, незаличими рани, които съм носил през цялото си детство.

Идеолозите на хомосексуализма трудно можеха с нещо да ме опровергаят и накрая не им остана нищо друго, освен да бълват оскърбления по мой адрес. Бях написал самата истина, така че колкото и да се ровеха в миналото ми, нямаше какво да постигнат. Нямах тайни в личния си живот и на тях все не им се удаваше да извадят „на бял свят” някакъв компромат за мен, за да разрушат репутацията ми, както постъпваха със своите противници. Грешник съм като всички останали, но в лицемерие трудно можеха да ме обвинят, защото аз вече прилагах в живота си всички онези уроци, които бях придобил в тежкото си детство.

Когато разбрах, че ще ставам баща, си дадох дума, че никога няма да подложа детето си на това, което сам съм преживял. Няма да повторя грешката на баща ми, който ме е изоставил в ранното ми детство. Няма да повторя грешката на майка ми, която ме заплете в цялата тази хомосексуална бъркотия, довела до толкова безпомощност в живота ми след нейната смърт.

Добре знам какво ще рече майка-лесбийка, разведени родители и живот на сирак. Знам също така какво са родителите-хомосексуалисти. И знам, че няма оправдание за никой, който лишава дете от баща или майка заради някакво си модерно начинание под названието „еднополово родителство”, или по-ясно казано – който злоупотребява с дете заради собствените си интереси.

С моята съпруга създадохме семейство, за да можем заедно да отгледаме своята дъщеричка, тъй като повече от всички знам, че това е най-важното, което трябва да й дам. Милиони години еволюция – освен хилядите години развитие на цивилизацията – са утвърдили за човешкото същество необходимостта от израстване под опеката на мъж и жена, които са в тясна морална и сексуална взаимовръзка. И аз си дадох сметка, че решението да поставиш детето и съпругата си над хомосексуалната политика не бива да бъде само мое дело. Това е нравствен императив и аз се почувствах длъжен той да стане достояние и на другите, и то най-вече защото хомосексуалното движение тласка хората именно към обратното: да поставят сексуалната идеология над дълга си за любов към своите деца, без значение какъв е техният произход.

Цяла година след това моят живот беше обект на множество сътресения. Хомосексуалистите не постигнаха успех в безкрайните си опити да предизвикат отстраняването ми от работата и затова накрая поставиха името ми в специален списък „Журналистическа отговорност”, в графата с други техни опоненти от подобен тип, като прекратиха достъпа ми до масовите медийни издания. След това бях погълнат във вихъра на ред съдебни и политически битки: срещу решението на Върховния съд за отмяна на Акта за защита на семейството и за разрешаване на еднополови „бракове” в Калифорния, срещу еднополовите „бракове” в Минесота, Франция и Англия, също и във връзка със забраната за осиновяване на деца от хомосексуалисти, наложена от Руската Дума. В продължение на двайсет години аз полагах усилия да бъда писател, пък в крайна сметка се прославих като скандален персонаж от типа Джери Спрингър (популярен водещ на едноименно тв-шоу в САЩ, бел. ред.).

Търсеха да чуят някоя гадост за мен от устата на мои родственици и колеги. Изнамериха отнякъде един от най-старите писани от мен романи и ме направиха на пух и прах, обявявайки ме за най-бездарния писател на всички времена. В нашия лагер в Париж впръскаха сълзотворен газ, в Брюксел ни нападнаха с полицейски кордон, а в Минесота ме определиха като „гнусен”. Писаха жалби, измисляха протести, лееха неописуема злоба и ненавист.

Не ме защити нито един либерал. Защитиха ме единствено християните.

Когато влязох в политиката, грешен и невеж, в началото аз много се опасявах да не ме помислят за вярващ. Кой знае защо си представях, че ако не споменавам Бога (и съответно – не мисля за Него), тогава атеистичните, либерални среди ще обърнат повече внимание на думите ми и ще положат някакви усилия да бъдат спазени правата на най-беззащитните и уязвимите – децата… Когато във Франция се проведе движението за правата на децата, достигнало близо милион участници, аз вървях по улиците на Париж заедно с лидерите му, отправяйки призиви към света да даде на всяко дете правото да си има майка и баща, в противовес на крясъците на хомосексуалистите, които искаха да им бъде позволено притежанието на деца.

Лидерите на френското движение в защита на семейството «Manif pour Tous» („Демонстрация за всички”) се постараха да прекратят използването на религиозни символи. И те като мен си представяха, че всякакви асоциации с християнството ще бъдат във вреда на движението. Тази атеистична автоцензура ги доведе до провал. Социалистическото правителство на президента Франсоа Оланд не обърна никакво внимание на протестите, узакони осиновяването на деца от страна на хомосексуалисти и – въпреки всички предишни обещания, че Франция никога няма да допусне това – въведе проект за снабдяване на лесбийките с консервирана сперма. Сега предстои въвеждането на финансирано от държавата сурогатно майчинство за педерасти.

Моето нежелание да се показвам като вярващ, да говоря за Бога, да виждам реалното зло зад активността на нашите противници беше следствие не от сила на разсъдъка, а от слабост на волята. За да се сражаваме с врага, трябва добре да знаем с кого се сражаваме, да си даваме сметка за онзи древен змей, за който се говори в Писанието. Думите в Еклесиаст, че няма нищо ново под слънцето, са към всички нас. Длъжни сме да ги помним.

Подобен е смисълът, който откриваме и във въпроса на Бога към измъчения Иов: „Такава ли е твоята мишца, както на Бога? И можеш ли като Него да загърмиш с глас?” (срв.Иов.40:4). Да, нашите врагове са по-силни от нас, но не и от Бога. И само ако призовем Него, можем да задържим Америка да не рухне в пропастта, към която я тласкат либералите на Обама.

Като наблюдавам как „еднополовите родители” стремително обикалят из всички страни по света, аз си давам сметка колко прав е бил онзи свещеник. В Еклесиаст отдавна ни е дадено пророчество за това, а думите на Бога към Иов и днес звучат все така актуално, както и преди. Ние водим борба срещу силите на злото.

Политическият хомосексуализъм няма да ни остави на мира, докато пренебрегваме главното послание на Христос. Той ни е заповядал да живеем не според похотите и желанията на плътта, а според Неговия закон на любовта. Бог позволил Синът Му да бъде разпнат, за да ни освободи от робството на греха. А това по никакъв начин не се съвместява с претенциите и оправданията на хомосексуалистите, че имат правото да се самоопределят според физиологичната си извратеност и да обезсмъртяват себе си чрез купуване на деца. Примиряването с идеологията на хомосексуализма – това е предателство на Бога, самонаказание да останем навеки без най-великата любов, Неговата любов.

„Ненавистта, с която се сблъсквате – обясни ми онзи свещеник, – е болка. Хората крещят от болка, защото са погълнати от силите на злото.”

Възможно ли е постигането на вярно решение без Бога? Без различаване на доброто и злото? Без смелостта да се изправиш срещу злото? Аз съм намерил своите отговори на тези въпроси, но смятам, че всеки трябва да си отговори на тях сам. | www.pravmir.ru

Виж също: Как израснах с две майки: несподелените разсъждения на едно дете >>>