Ролята на жените в Църквата

Представяме ви лекция, изнесена през 2004 г. от Александра Янкович. Тя е клиничен психолог, философ и политик, ученичка на известния сръбски психиатър и православен мислител Владета Йеротич.

Почти всеки ден можем да прочетем или да чуем в новините по телевизията, когато се говори за Църквата, че тя е традиционно „мъжки” ориентирана, което предполага, че всички важни решения се вземат от мъжете свещенослужители, а жените служат само като декор, като съпътстващ интелект, задължен да проявява послушание и покорство, и безпрекословно да приемат заповедите, дадени им от църковните авторитети.

Онези, които хранят негативно отношение към Църквата, виждат в нея само загрижени, престарели, или пък фанатизирани млади, забрадени жени, с дълги поли и без грам грим по лицето.

Активният предразсъдък спрямо Църквата вече предполага изразяването на протест заради отмяната на правото на жените на аборт. А в своята най-развита форма на богоборство, крайните феминистки групи и техните привърженици – мъже, изпитващи необходимост да водят война с Църквата – не виждат като обществен проблем нито безработицата, нито тежката икономическа ситуация, нито разпадането на ценностната система, а само предполагаемия факт, че Православната църква е консервативна и жените не могат да стават свещеници, забранен им е и достъпът до Света гора. Онези, които не се бунтуват срещу това, че няма жени миньори, остро се бунтуват против това, че няма жени свещеници. Онези, които не могат да получат виза за нито една страна, подписала Шенгенското споразумение, усърдно се опитват да изработят визи за „Хилендар“ за жени.

Смея да кажа, че само в Църквата истинските феминисти са максималисти, които се стремят към най-висша толерантност и равноправие – равноправието в любовта. Откъде зная това? От личен опит!

Ще направя едно признание или публична изповед, свързана именно с темата.

Самата аз съм възпитана в дух на равноправие и еманципация, в семейство, в което са преобладавали жените, с баща, който нямаше нищо общо с образа на доминиращия глава на семейство, а напротив – много се радваше на раждането на момичета и гледаше на нас като на мислещи и пълноценни същества.

В контекста на семейството, по времето, в което съм расла, беше популярен и моделът на свободомислещите, независими жени-бунтарки, своеобразен пънк вариант на жената-амазонка.

Като се добави към това и фактът, че съм учила психология, т. нар. Женски факултет, в т. нар. свободомислещ Философски факултет, става ясно, че съм имала всички предпоставки да стана истинска феминистка. Да изминеш пътя от идеята, че не само съм достатъчно умна, но и много по-умна от голям брой мъже, които според общовалидните критерии в обществото са провъзгласени за истински интелектуалци, до идеята за това, че на независимата жена изобщо не е необходим мъж, а понякога и убеждението, че не е необходим и втори родител за раждане на детето, което тя решава да има. Позицията на моя критичен ум стана още по-изострена поради слушането на лекции по психотерапия. Наистина, появи се възможността да се позволи на мъжа да бъде другият родител, преди всичко защото всички изследвания показват, че за нормалното развитие на детето все пак са необходими и двамата родители.

Моят бунт се свеждаше до постоянно състезание с мъжете, особено в традиционно мъжките професии, така че ходех на тренировки сякаш се подготвях за нинджа, системно изказвах провокативни мнения (за да мога да надговоря и победя повечето събеседници мъже) и дори се занимавах с политика, което по онова време изискваше и физическа, и психическа сила (тичане по улиците с мъже полицаи, отговаряне на унизителните и сладострастни коментари на мъжете депутати на парламентарната трибуна и извън нея).

По онова време, въпреки че съм кръстена и възпитана в религиозно семейство, в което Православието се ценеше високо, именно поради свободата не можех да намеря себе си в Църквата – както поради естествения бунт срещу каквато и да било дисциплина, така и поради лошия имидж (аз, като пънкарка, с халки и шипове, между жените и мъжете със съкрушен и понякога, по моя преценка, дори депресивен вид!).

Ходех на църква, когато чувствах нужда (което и днес нерядко чувам от много номинални християни), мислейки, че това е всичко, което Църквата ми предлага. Посланията и другите изказвания на нашите епископи не възприемах със същата острота, както думите на други видни интелектуалци, а преди всичко със страхопочитание.

И така, начинът, по който преживявах Църквата, беше подобен на този, по който я преживяват много критици на църковния живот – Църквата е важна институция, музей, културно-историческа забележителност, носител на народността и т. н. Не свързвах своето кръщение с това да бъдеш член на Църквата. Като феминистка се борех и се бунтувах, търсейки своето равноправно (или дори доминиращо) място на жена навсякъде, с изключение на Църквата!

Пребиваването ми на различни лекции по психология и политология по света, особено в Америка, където модният лозунг: „Уважавайте жените, за да победите!”, въведен от тогавашния президент Клинтън, имаше за резултат разкриването на сексуалния тормоз на работното място и въвеждането на женски лобита – това пребиваване доведе дотам още по-здраво да се утвърдя в увереността, че принадлежа към фактически по-силния пол, който само трябва да докаже това със своята активност.

Но когато безплодният бунт доведе до горчиво слизане на земята, когато ме остави и бесът, че жените не постъпват като по-умни и отговорни същества, когато разбрах, че никаква обществена позиция, власт или признание не могат да изпълнят със смисъл живота на временните и тленни същества, си спомних за Църквата. И станах жена в Църквата!

По мъчителен и болезнен начин разбрах, че всъщност всичко е толкова просто и че съществуват само две неща – живот и смърт [1].

Макар и в живота да не сме равноправни, смъртта е това, което ни прави по-равноправни от когато и да било, това, пред което са еднакво безсилни и жените, и мъжете! Едва сега разбрах, че всички мои бунтове, състезания и търсения на смисъл и принадлежност към някоя елитна организация са били само производни на страха от смъртта, на който нито една група, мрежа или организация не е могла да ми предложи задоволителен отговор.

С изключение на Църквата. Църквата, която тогава, като човек, кръстен преди десетилетия, за пръв път преживявах като жива, като Тайнство и като единствената общност, която гарантира победа над смъртта! Навсякъде можете да намерите развлечения, интелигентни единомишленици, заинтересовани колеги, партньори за дуел, за скандал или за размяна на позитивни емоции, но аз търсех гаранция за вечен живот.

И както обикновено става, когато си спомните за смъртта, и самият живот става качествено различен. Любовта, която побеждава смъртта, се вселява в живота и ви помага да видите по друг начин и себе си, и света.

Въодушевлението от откриването на Църквата имаше за резултат моето дисциплиниране, което за пръв път не схващах като подчинение и компромис от страна на жената. Както казва нашият Патриарх [2], дисциплината е необходима, особено на уморените и отчаяните.

Естествено, предишните крайности в отсъствието на дисциплина доведоха до крайности в църковната дисциплина и аз навлязох в т. нар. „зилотска” фаза – със забрадка, дълга пола, сериозно до смърт изражение на лицето, усилено мисионерство, критика на всички и всичко, което още не е открило Църквата и не се е дисциплинирало. С течение на времето, с участието в Литургията и т. нар. литургичен катехизис, тази агресивност постепенно започна да отслабва, като резултат от основната тревожност, защото ужасно се страхувах да не объркам нещо там, където бях открила Вечността.

С придобиването на по-висока степен на свобода (точно тогава излизах от погрешното преживяване на Бога като Съдия, Полицай, Законодател), започнах да се чувствам като у дома, между свои, и то точно аз – такава, каквато съм. С дълъг език, с неприятен нрав, егоцентрична, по женски суетна, но с огромно желание да стана истинска жена в Църквата. Последва сваляне на забрадката и църковната „униформа”, защото ми изглеждаше лицемерно да имитирам благочестие пред Бога, а извън Църквата нито да се обличам така, нито да се отнасям така към себе си и към другите.

Това беше по-леката част.

По-трудно е това, което, както вярвам, представлява проблем за много от миряните – за Божия народ независимо от пола. Кои и какви са моите таланти, как да ги приведа в хармония и как изобщо да накарам да се прояви даденият ми от Бога потенциал, и това да не бъде нито прекален конформизъм, нито прекалено бунтарство?!

Въпреки че все още имам повече въпроси, отколкото отговори, ще споделя с вас отговорите, илюстриращи тезата, с която започнах – тезата за това, че християните, като максималисти, са и най-големите феминисти!

Църковното, библейско и евангелско разбиране за жената не само не дискриминира нейния капацитет и свобода, но й придава такова достойнство, каквото не е идвало наум и на най-свободното феминистко въображение!

В библейската история жената е наречена „помощник на човека” [3]: тя стои до мъжа, равноправна е на мъжа в любовта, в боголикостта, в шансовете от Божи образ да се развие в Божие подобие.

Както Бог в едно лице не би бил Любов, но моделът, образецът на Любовта се открива в Бога като Троица, така и човешкото същество, бидейки затворен в себе си индивид, не би могло да бъде Негов образ.

Един до друг, един срещу друг – в това е самосъществуването на мъжа и жената, защото човешкото същество изконно е брачно същество. Или, както казва Павел Евдокимов, човекът е над различието между мъжа и жената. Дори може да се каже, че според Божия замисъл това са два вида човек, така неразделни, че едното човешко същество, взето и разглеждано поотделно, само за себе си, не е човек в пълнота. В съществото, отделено от своето допълнение, присъства само половината от човека.

Митът за мъжа-жребец и обратният мит – за жената-амазонка, не са нищо друго, освен задънена улица. Макар и днес да са много популярни книгите, в които се говори за това, че жените са от Венера, а мъжете – от Марс, бихме могли да зададем въпроса: нима не са всички Господни? Мъжът и жената са двоица – двама и един едновременно, което надхвърля общоизвестната днес констатация за съществуването на женска и мъжка част на личността (анима и анимус).

И мъжът, и жената имат свое автентично и специфично призвание по общия път на израстването до святост, която не е полово обусловена! Свети апостол Павел се обръща със „светии” не само към мъжете. Той говори на целия Божи народ. Той не се обръща и само към представителите на клира, следователно – към мъжете, а смята всеки човек за свещеник. Всички ние сме призвани да служим на Бога, да бъдем свещеници; богословието не е привилегия само на хората в расо, но и задача на всеки член на Църквата. Свети Юстин казва: „Човекът е богослужение, а светът – богоявление!”.

Следователно това, че в Църквата съществуват различни дарове, служения и действия, не изключва истината за Единия Дух, както апостолската приемственост не изключва необходимостта от апостолство сред миряните.

Старозаветното отношение с установените норми всъщност е подготовка за единствената и най-важна норма на Новия Завет – Любовта. От Ева, която преди падението се е наричала „помощник на човека” през многото свети жени в Стария Завет стигаме до пълнотата и съвършенството в Новата Ева – Пресвета Богородица.

Павел Евдокимов говори за майчинското свещенство на жената, твърдейки, че гениалността на жената се проявява именно във вярата. Преданието нарича Дева Мария новата Ева. Тя е извършила това, което първата Ева не е успяла – да бъде жена и образец на отношението към Бога за цялото човечество независимо от пола.

Ако в основата на Църквата стои послушанието, при което всяка прилика с това, което във всекидневния светски живот се нарича послушност, покорност и подчинение, е случайна, тогава Богородица е станала образец на това послушание от Любов, давайки живот на Друг, и изпълвайки и осмисляйки своя живот в Него!

Чрез Нея разпознаваме, че приемането на Христос, копнежът Той да пребивава в самите нас, е цел и пълнота на живота на всеки от нас и на целокупната любов.

Богородица също не е била формален представител на клира, и въпреки това е осъществила призива за свещенство и е останала наша Владичица във вечни векове!

Що се отнася до мен, ако на нея не й е пречело това, че няма епитрахил, на мен също не ми пречи, но копнея, поне в някаква степен, да развия смирение и любов, подобно на Пресветата Дева. Впрочем, възражението за отсъствието на жени свещеници често идва от мъжете или от жените, които не разбират, че Църквата не е някаква политическа организация, нито централен комитет, който приема задължителни декрети, а Тайнство на Царството, в което няма разделение между мъже и жени, между клир и миряни.

На критиците на Църквата, под формата на застъпничество за правата на жените, освен липсата на жени свещеници (изглежда и това би трябвало да се направи според някаква квота, както е в политиката!) най-много пречи изтъкването на ролята на жената майка. И пак, вместо дарът на майчинството да се смята за израз на най-високо доверие и любов от страна на Самия Господ, той се свежда до непоносими за съвременната делова жена задължения към потомството. Успешните жени се оплакват, че им е трудно да съгласуват останалите си дарби с дара на майчинството. По-агресивните от тях на драго сърце биха застанали пред Господа с искането за в бъдеще да даде дара на раждането и на мъжете!

Съществената грешка не е в констатацията, че е трудно да съгласуваме различните дарове. Впрочем, на когото повече е дадено, от него и повече ще се иска! Погрешно е дарът на майчинството и майчинското свещенство, независимо дали жената реално може да роди, или не, да се възприема като нещо, което ограничава нейната свобода и развитие.

В хедонистичния свят, който ни заобикаля, се акцентира върху свободата на избор, която често не е истинската свобода на човека, тоест свобода от собствените страсти, а свобода против човека и неговата боголикост.

Сдруженията за защита на свободата на гражданите и правата на жените правилно забелязват, че живеем в несвобода, но техният бунт води до външна революция и пропаганда, вместо до преобразяване и израстване. Но няма такава революция, която ще направи от човека бог по благодат, защото единственият истински революционер и феминист е човекът със свят живот.

Вместо да тълкуват дара на майчинството, за който смея да кажа, че неслучайно е поверен на жените (защото, щом за Бога всичко е възможно, то е било възможно да го повери и на мъжете), като привилегия, като постоянен стимул за упражняване в любовта, някои жени всъщност го заравят в земята, търсейки свобода и любов на погрешни места, с погрешни хора, в погрешно време.

Акцентът не е в това дали жената физически е станала или може да стане майка. Важното е дали тя притежава дара на майчинството, потенциал, чрез майчинското отношение, което предполага Жертва от Любов, защото няма Любов без Жертва и Кръст, да развива и умножава истинската и свята Любов, която единствена побеждава смъртта.

Смисълът на любовта не е в това да се раждат деца. Любовта няма нужда от никакво оправдание: любовта не е добра само защото дава живот, а дава живот именно защото е добра! – казва отец Александър Шмеман.

Следователно, ако ролята на Божия народ е да бъде свят род и царствено свещенство в Църквата на Живия Бог, тогава и нашата задача, независимо дали сме мъже или жени, (уважавайки факта, че Бог именно поради това ни е сътворил мъже или жени), е с доверие към Бога да служим преди всичко на спасението на другия – нашия ближен.

Нямаме право да не използваме възможностите, които Бог ни дава във всеки отделен случай, все едно дали става дума за радост или нещастие, нито да проецираме собственото си недоверие върху Бога, поради това, че постоянно ще намираме такива, които ще ни пречат да осъществим своята свобода.

А ако трябва да се състезаваме, нека това да бъде състезание в служението и любовта!

А на жените чрез дара на майчинството е даден шанс по-естествено и леко да разберат, че жертвата от любов носи радост, че красотата не е в егоцентричното опознаване на своята неповторима индивидуалност, а в прекрачването от своя космос в макрокосмоса на другото, единствено и неповторимо Божие творение! I www.saborna-crkva.com.

 

Превод от сръбски: Татяна Филева
Бележки 

1. Александра Янкович изгубва единствената си дъщеря при трагичен инцидент. Това силно повлиява върху по-нататъшното º възприемане на вярата и Църквата. – Бел. прев.
2. Патриарх Павле (1914-2009). Лекцията е изнесена преди 2009 г. – Бел. прев.
3. Бит. 2:18. В оригинала: „човечица”, т. е. „жена човек”. – Бел. прев.

 

Из брой 5/2013 на списание СВЕТ