Право на честност

 Тежка глупост, остра амнезия или нещо по-сериозно ще да е налегнало православната ни общност, щом седмица след оповестяването на първите от началото на прехода конкретни данни за принадлежност на български епископ към структурите на бившата Държавна сигурност, реакциите на същата тази общност се свеждат до два вида: мълчаливо ослушване и мъдри цитати, въртящи се около откровението, че всички сме грешни.

Парадокс: до публикуването на картончето на „агент Мишо” писането и говоренето на тази тема беше къде-къде по-интензивно – както от страна на десните православни интелектуалци от кръга на ДСБ (в разбираемия за тях антикомунистически лустрационен ключ), така и от страна на самите епископи на БПЦ, които честичко се произнасяха в смисъл, че който е вършил зулуми, значи, трябва да си понесе отговорността, макар че то не било едно и също да топиш своите си и да работиш за Родината… и т.н. Името на старозагорския митрополит отекна в публичното пространство – и заглъхна без какъвто и да е реален отзвук в медиите – православни или светски. Сякаш църковните ни хора внезапно онемяха, или пък – което би било още по-тъжно и срамно – приеха вътрешно позицията на Сергей Станишев и Румен Петков от БСП, които усмихнато и пренебрежително заявиха: „Че кой нормален човек се вълнува от досиетата?” (Станишев) и „За 2-3 поколения тази тема е чужда” (Петков). Повярвахме ли, че ако случайно ни вълнува темата за досиетата, сме или ненормални, или безнадеждно остарели? Ако това е така, нека поздравим комунистите за поредната им победа на тихия фронт. Този път тишината на тихия фронт се осигурява от нас самите.

Тук не става въпрос за личната вина на митрополита, добавил още едно име към кръщелното си и към онова, получено при пострижението си (Георги – Галактион – Мишо). Не е необходимо да осъждаш или да искаш възмездие – в момента цялата агентурна помия пред очите ни потъва в земята като плисната копаня връз сушава почва и рискът вече не е да осъдим несправедливо един „достоен архиерей”, да „насъскаме” православните срещу един може би невинен човек (изразите са все от изказвания във форуми) – а чисто и просто да забравим. Да погледнем разсеяно настрани, подмрънквайки за самоуспокоение евангелски цитати. Да „простим”, преди да сме разбрали за какво точно става въпрос – ей така, бланкетно. Без покаяние, и дори без обяснение от другата страна. Нека обаче не бъркаме прошката с бягството от отговорност. Защото нашата позиция по случая „Мишо” изисква поемане на отговорност – не абстрактна, а лична, а това е доста по-трудно от подбелването на очи към небето и цитирането на съответния удобен пасаж от Евангелието. Защото има и неудобни пасажи.

Преди да цитираме каквото и да било, не е ли по-добре да си изясним за какво точно става въпрос? Какво е това „Държавна сигурност”, що е то „агент” и какво отношение е имала тогавашната власт към Църквата? Може би е ставало въпрос наистина за сигурността на нашите граждани срещу нечии мерзки домогвания и агентите са просто едни достойни хора, които са си вършили самоотвержено достойната работа? Може би всъщност задачите на хора като „Мишо” са били да пазят църквата? Може би, вместо да клеймим митрополита и да се „насъскваме” срещу него, следва да му благодарим, похвалим и наградим?

Отговорите на всички тези въпроси оставям на личната съвест на всеки от вас. Няма да ви обременявам с повече лични разсъждения нито на тема „морал”, нито на тема „канони, покаяние и прошка”. Ще ми се само да прелистим заедно няколко документа – всички до един достъпни отдавна в интернет – които могат да ни помогнат да си представим идейната и фактическата ситуация от времето, когато тогавашният протосингел, а сега митрополит, е бил вербуван. Нека се опитаме да разберем, преди да – ако изобщо – о(т)съдим.

Идейната основа

Идеологическата основа за вербуването на членове на клира като агенти на ДС е комунистическата идеология и по-специално философският материализъм и атеизъм. От гледна точка на режима, религията е „опиум за народа”, а институциите на всички вероизповедания са по дефиниция враждебни спрямо комунизма образувания, тъй като са основани на неприемлив за комунистите мироглед. И докато в някои комунистически страни, включително България, управляващите са преценили, че пълна и окончателна физическа разправа с вярващите групи от населението би била (външно)политически и социално неприемлива, в други страни комунистите са били по-радикални. В Албания например религиозното вярване (не дори принадлежността към йерархията, а самият личен акт на вяра) е било чисто и просто криминализирано, църковните структури и организации – разтурени, а храмовете – разрушени, в други „по-меки” режими на разправата с Църквата се е гледало в един по-дългосрочен и стратегически порядък. Но нека не си правим илюзии – в крайна сметка, всеки един комунистически режим е бил същностно непримиримо враждебен спрямо Христовата Църква и разрушаването й винаги е било една от целите му.

От наличните документи е видно, че за Комунистическата партия от самото й идване на власт на 9 септември 1944 г., Православната църква е „едно от главните реакционни гнезда, на която с основание възлагат големи надежди нашите вътрешни и външни врагове в борбата им срещу народната власт.”¹ Интересно е, че още тогава комунистите използват термина „демократизация” спрямо Църквата, като под този несвойствен за тях термин разбират превръщането й в съюзник за собствената им вътрешно- и външнополитическа дейност, а преодоляването на съпротивата на „реакционните елементи” в Синода всъщност означава преодоляването на реакцията на определени църковници спрямо репресивния режим на Сталин в Съветския съюз и политиката на родната Компартия. В същия ранен документ (от 1949 г.) са изброени изчерпателно „греховете” на Църквата спрямо новата власт – и именно затова той е ценен, защото задава параметрите на идейното противопоставяне и стратегията за подчиняване на църквата за години напред.

Какво е неприемливо за комунистите на този ранен етап; с какво точно им пречи църквата? Ако преведем текста на писмото на нормален език, получава се следното: 1) критичното отношение към съветския режим и БКП; 2) международните контакти по църковна линия; 3) опитите за независима от централната власт собствена дейност и политика; 4) неутрализирането на отечественофронтовското влияние в рамките на самата църква; 5) запазването и отстояването на част от общественото пространство, в което надеждата за връщане към нетоталитарен строй остава жива. В документа се набелязват и конкретните стъпки, които разкриват методиката на желания от комунистите пълен контрол върху църквата: те се свеждат до директно кадруване (поставяне на удобни на властта клирици на властови позиции), репресивни мерки спрямо непокорните и поставяне на основите на агентурна мрежа в църковните среди².

Нека не си правим илюзии. Смисълът на агентурния апарат в Църквата никога не е бил свързан с отстояване на някакви национални интереси, противно на риториката на сегашните социалисти и (за съжаление) на техните църковни подгласници. Може би в други области (резидентите в чужбина, промишлен и военен шпионаж, контраразузнаване и т.н.) подобни интереси биха могли да бъдат разпознати и донякъде оправдани. Но що се отнася до църквата, целта на вербовките винаги е била една и съща – възпрепятстване на присъщите на църквата мисия и проповед; изобщо – на присъствието и ролята й в живота на обществото.

Агентът като най-висша категория таен сътрудник

Категориите тайни сътрудници можем да научим от една заповед на министъра на вътрешните работи от 1989 г.³ Според тази категоризация „агент” е „основна категория секретен сътрудник, който притежава необходимите субективни качества и обективни възможности за решаване на конкретни задачи по разкриването, предотвратяването и пресичането подривните действия на външния противник и враждебно-престъпните елементи”. Основна задача на „агент Мишо” е била да „прониква и разкрива замислите, плановете и дейността на … религиозните и други ведомства и институции”, както и да „разкрива, предотвратява и пресича опитите на противника да подрива морално-политическото единство на народа на … религиозна и друга основа…” – поне такива задачи следват пряко от цитирания (наистина, по-късен, но изцяло в духа на целия период) документ и от мястото на тогавашния врачански протосингел в йерархията на църквата.

Интересни са обаче други два пасажа от документа. Според първия, изборът на агент става след обстойна проверка за пригодност и много внимателен анализ на личните качества на „кандидата”. Според втория – вербовката никога не е самоцелна: „При вербуването на агенти строго да се спазва принципът за целесъобразност и необходимост. С вербовката винаги да се преследва определена цел, постигането на която не е възможно с другите налични средства. Безцелните и ненужните вербовки да се считат като политически и оперативно вредни, а от виновните служители да се търси строга отговорност.”⁴ Тоест, теорията, че агентурното минало често се е свеждало до една принудително подписана декларация без никакви последствия, изглежда съшита с бели конци – случайните вербовки просто са забранени⁵; агентът става агент, за да свърши определена конкретна работа, а не просто за да се води на отчет. От следващите пасажи, описващи технологията на вербовката, можем да предположим, че вербуването на митрополита е станало на едно от следните основания: „идейно-политическа, зависимост, материална или друга заинтересованост.” Основен метод при вербовката е убеждението, принудата е крайна мярка. Вербуваните минават през няколко етапа, в които трябва да докажат пригодността си – оперативен контакт, възлагане на оперативни поръчения. Сред тези поръчения навярно са били и т.нар. „профилактични мероприятия”, за чието съдържание можем само да гадаем, но които лично на мен ми звучат зловещо. Сред основните задачи на агента е и вербуването на нови агенти.

Напоследък много се спекулира около подписването на декларация за сътрудничество – че сам по себе си такъв подпис не означавал непременно, че сътрудникът е бил активен в последствие. Важно е да се отбележи, че подписването на декларация „по принцип (се е взимало) от агентите, вербувани на основата на зависимост, материална и друга заинтересованост и от агенти, на които още в началото на сътрудничеството се възлагат особено важни задачи”, а за останалите такава декларация не се е изисквала. На базата на този принцип, е логично да си зададем въпроса – от какъв характер е била зависимостта или заинтересоваността на агент Мишо, или пък какви са били „особено важните задачи”, които са изисквали неговите услуги?

Още документи

За отговор на последния въпрос за щастие разполагаме с два документа непосредствено от периода на вербовката на митрополит Галактион (през 1981 г.): Отчет за агентурно-оперативната работа по линия на духовенството на Шесто управление на МВР от 1981 г.⁶ и още един такъв отчет от 1983 г.⁷, за съжаление непълен.

В първия отчет кап. Котов, автор на документа, очертава „проблемните области”. Властта е обезпокоена от „опитите да се използва религията като средство за задържане разпространението на научно-материалистическия мироглед”, възможността „духовенството и вярващите да станат „политическа опозиция на социалистическия строй”, както и „опасността” да се подобри материалната и финансовата база на църквите. Както виждаме, от времето на Югов и Г. Димитров опасенията на комунистическия режим спрямо църквата са същите. Няма промяна по отношение на разбирането за „националния интерес” – все още е валидна раннокомунистическата презумпция, че църквата и вярващите са врагове на господстващия строй.

Макар че основната част от документа е посветена на католическото духовенство и протестантските църкви, в един от пасажите четем следния доволен коментар: „По линия на православното духовенство разполагаме със значително количество агенти, които са с много добри възможности” – за разлика от самокритичното признание за католическата църква, където „новопридобитата агентура е със слаби възможности”. За следващата 1982 г. капитан Котов планира следното: „Усилията ни през следващата година трябва да се насочат към вербовка на един или двама резиденти и изграждане на резидентурни групи⁸ в Духовната академия и Светия Синод. Следва да се придобият повече агенти от средите на свещениците, с възможности за работа в задграничните епархии на БПЦ”. През отчетния период в резултат от агентурната работа са били „профилактирани” 8 души от средите на православното духовенство, в координация с Комитета по въпросите на БПЦ и религиозните култове, като са били „ликвидирани значителен брой негативни явления или процеси”.

Въпроси за размисъл

Преди да нагазим в моралните измерения на случая „агент Мишо”; преди да заговорим за прошки, покаяния, пазене на църковния имидж, уважение към архиереите и прочие важни църковни теми, ми се струва наложително да си отговорим на следните предварителни въпроси:

1. „Безцелна” ли е била вербовката на митрополит Галактион? И ако не – какви цели и задачи са му били поставени от неговите оперативни ръководители П. Хайтов и А. Славчев?
2. Защо графата „Снемане от действащия оперативен отчет” срещу неговото име е празна? Значи ли това, че митрополитът продължава агентурната си дейност и сега и в какво точно се изразява тя?
3. Как конкретно се съчетават целите на Комунистическата партия спрямо Църквата (формулирани в поредица нейни документи) със заеманата от митрополит Галактион длъжност в църковната йерархия?
4. На каква основа е била осъществена вербовката на митрополит Галактион – заради идейна съпричастност с целите на Комунистическата партия по отношение на Църквта, заради материална или друга заинтересованост, от някаква зависимост или по принуда?
5. Има ли митрополит Галактион личен принос за положителната оценка на Шесто управление на МВР на резултатите от агентурната му работа сред духовенството през 1981 и 1983 г. и участвал ли е в планираните за 1982 дейности по вербуване на нови агенти сред Светия Синод, Духовната академия и свещенството?
6. Участвал ли е митрополитът в „профилактични мероприятия” спрямо православни духовници и в какво точно са се изразявали те?