Неделя на митаря и фарисея. Евангелието за истинския и неистинския богомолец

Лук. 18:10-17

Един човек отишъл в гората, за да избере дърво за строителен материал. И видял две дървета едно до друго. Едното било гладко и стройно, но с изгнила сърцевина, а другото – грапаво и неугледно на вид, но със здрава сърцевина. Човекът въздъхнал и си казал: „Каква полза имам от това гладко и стройно дърво, като е изгнило отвътре и не става за нищо? А другото, макар и грапаво и неугледно, поне е здраво отвътре. Ще го взема, ще го поизгладя, и то ще ми послужи за нещо хубаво вкъщи.“  И без да мисли дълго, избрал грапавото дърво.

Така и Бог ще избере за Свой дом между двама души не онзи, който външно изглежда праведен, а този, чието сърце е изпълнено със здравата Божия правда.

Не са мили на Бога горделивците, чиито очи винаги са отправени към небето, а сърцето им е изпълнено със земните страсти, а смирените и кротките, чиито очи са наведени към земята, а сърцето им е изпълнено с небето. Творецът обича повече хората, които изброяват пред Него своите грехове, отколкото добрите си дела. Защото Бог е Лекар, Който се приближава към постелята на всеки от нас и пита: „Какво те боли?“. Мъдър е онзи човек, който използва присъствието на лекаря и му изказва своите болки и цялата си немощ, а неразумен е онзи, който, скривайки своите болки и немощи, се хвали на лекаря със своето здраве. Като че лекарят посещава хората заради здравето, а не заради болестта! „Зло е да грешим, казва мъдрият Златоуст, но тук ни се дава помощ; но да грешим и да не говорим за това, е най-голямото зло, защото така не ни се дава помощ”.

Затова да бъдем мъдри, и когато стоим на молитва пред Бога, да мислим, че сме застанали пред най-добрия и най-милостивия Лекар, Който със загриженост и любов пита всеки от нас: какво те боли? Никак да не се бавим, а да изкажем своите болки, своите рани, своите грехове.

На това ни учи и Господ Иисус с притчата за митаря и фарисея в днешното Евангелие. В Евангелието се казва, че Господ е казал притчата на онези, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите. Нима и ти не принадлежиш към онези, към които Господ е отправил тази притча? Не се бунтувай, а изповядай своята болест, засрами се от нея и приеми лекарството, което ти предлага най-добрият и най-милостив Лекар.

В една болница имало много болни. Някои лежали в треска и с нетърпение чакали да дойде лекарят; други се разхождали, мислейки се за здрави, и не искали да видят лекаря. Една сутрин лекарят влязъл да посети болните. С него влязъл и негов приятел. Приятелят на лекаря видял болните, които били в треска, и се смилил над тях.

– Има ли лек за тях? – попитал той лекаря.

А лекарят му прошепнал на ухото:

– За тези, които лежат в треска, има лек, а за онези, които се разхождат, няма… те боледуват от неизлечима болест.

Приятелят на лекаря силно се зачудил. Изумили го две неща: тайните на човешките болести и измамността на човешките очи.

Сега си представи, че ние лежим болни в тази световна болница. Болестта на всички нас се нарича с едно име – неправда. Тази дума обхваща всички страсти, всички пороци, всички грехове – тоест всички слабости и немощи на нашата душа, на нашето сърце и нашия ум. Някои болни са в началото на болестта, други са в най-високата й точка, а трети вече оздравяват. Но свойството на тази болест на вътрешния човек е такова, че само тези, които оздравяват, осъзнават страшната болест, от която са боледували. Най-болните най-малко осъзнават своята болест. И лудият човек никога няма да каже за себе си, че е луд. Тези, които са в началото на неправдата, известно време чувстват срам поради своята болест, но повтарящите се грехове бързо ги довеждат до навика да грешат, а навикът – до опиянение и унес от неправдата, при което душата вече не чувства нито себе си, нито своята болест. А сега си представи, че лекарят влиза в болницата и пита: какво ви боли? Онези, които са в началото на болестта, от срам няма да смеят да признаят своята болест, а ще кажат: нищо! Онези, които са сериозно болни, дори ще се обидят от такъв въпрос, и не само няма да кажат: нищо не ни боли, но и ще започнат да се хвалят със своето здраве. И само онези, които оздравяват, с въздишка ще отговорят на лекаря: всичко, всичко ни боли! Смили се над нас и ни помогни! „Ако се страхуваш от изповядване на своите грехове, то погледни адския огън, който само изповедта може да угаси” (Тертулиан: За покаянието, І, с. 12).

И така, размисли за всичко това, изслушай Христовата притча и сам прецени доколко е отправена към тебе. Ако с учудване кажеш: тази притча не се отнася за мен, това значи, че си в началото на болестта, която се нарича неправда. Ако пък с негодувание кажеш: аз съм праведен, това се отнася за онези грешници около мен – тогава значи, че си в пика на тази болест. А ако покайно се удряш в гърдите и отговаряш: наистина, болен съм и търся лекар – това значи, че си стъпил на пътя на оздравяването. Тогава не се бой, ще оздравееш.

Двама души влязоха в храма да се помолят: единият – фарисей, а другият – митар. Двама човека, двама грешници, с тази разлика, че фарисеят не признавал себе си за грешник. Фарисеят принадлежал към най-уважаваната класа в тогавашното общество, а митарят – към най-презираната.

Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам. Фарисеят стоял на най-високото място в храма, до самия олтар, според обичая на всички фарисеи да заемат първите места. Че фарисеят е стоял на най-високото място, се вижда от по-нататъшното описание, в което се казва, че митарят стоял надалеч. Гордостта на фарисея и увереността в собствената праведност, тоест в своето духовно здраве, е толкова голяма, че той не търси първото място само пред хората, но и пред Бога, и го търси не само на гощавките, но и на молитва. Само това е достатъчно, за да покаже тежката оголеност на фарисея от неправдата и неговата окаменялост в неправдата.

Защо се казва: молеше се в себе си, а не на глас? Защото Бог по-внимателно слуша какво Му говори сърцето, отколкото езикът. Онова, което човек мисли и чувства, когато се моли на Бога – то е по-важно за Бога, отколкото изказаното с език. Езикът може и да излъже, но сърцето не лъже, а показва човека такъв, какъвто е: черен или бял.

Боже, благодаря Ти1, че не съм като другите човеци.

Така се решава да говори в църквата пред лицето на Бога един грешен човек! Какво е църквата, ако не място за среща на болния с Лекаря? Болните от греха идват, за да изповядат своята болест на Бога, да потърсят лекарство и здраве от Този, Който е истинският Изцелител на всички човешки мъки и Подател на всяко добро. Отиват ли здравите в болницата, за да се похвалят на лекаря със своето здраве? Но този фарисей не е дошъл в църквата като здрав и цял по душа, за да се похвали със своето здраве, а като тежко заболял от неправда, който, увлечен от болестта, вече не чувства своята болест. Веднъж посетих една клиника за душевноболни и лекарят ме доведе пред решетките на най-тежко болния луд.

– Как се чувстваш? – попитах го аз.

Той веднага отговори:

– Как мога да се чувствам с тези луди около мен?!

Ето, така говори и фарисеят: Боже, хваля Те за това, че не съм като останалите хора! В действителност той не хвали Бога, защото иска да припише на Него заслугата за това, че не е като останалите хора. Не, но думите „Боже, хваля Те…“ не са нищо друго, освен фраза, която да накара Бог да изслуша похвалата, отправена от фарисея към самия себе си. Защото от всичко, което е казал, той с нищо не хвали Бога; напротив, хули Го, хулейки останалите Божии творения. Той не благодари на Бога за нищо, защото всичко, което е казал за себе си, е изтъкнал като своя собствена заслуга, придобита без Божията помощ. Той не иска да каже, че не е грабител, неправедник, прелюбодеец или митар, затова защото Бог го е запазил със Своята сила и Своята милост да не бъде. Ни най-малко, но той е такъв, защото сам по себе си е толкова изключителен и ценен, че няма равен в света. И освен, че е толкова изключителен и ценен, фарисеят прави усилия и жертви да се задържи на тази голяма висота над всички останали хора. Именно: той пости два пъти в седмицата и дава десятък от всичко, което придобива. Ах, колко лек път за спасение е избрал за себе си фарисеят, по-лек и от най-лекия път на погибелта! От всички заповеди, които Бог е дал на народа чрез Моисей, той избрал само двете най-леки. Но и тези две не изпълнява в действителност. Защото Бог е дал тези две заповеди не защото хората трябва заради Него да постят два пъти в седмицата и да дават десятък. Това изобщо не е необходимо на Бога. Нито е дал тези заповеди на хората, за да бъдат изпълнявани самоцелно, но – както всички останали заповеди – да родят плод на смирение и любов пред Бога и хората; с една дума, да съгреят, да смекчат и да просветлят човешкото сърце. Впрочем фарисеят изпълнява тези две заповеди напразно. Той пости и дава десятък, но мрази и презира хората и се гордее пред Бога. И така остава като безплодно дърво. Плодът не е в поста, а в сърцето; плодът не е само в една заповед, а в сърцето. Всички заповеди и всички закони служат на сърцето: стоплят сърцето, очистват сърцето, осветяват сърцето, поливат го, ограждат го, плевят го, насяват го – само за да може плодът в нивата на сърцето да поникне, да порасне и съзрее. Всички добродетели са средство, а не цел, метод, а не плод. Целта е в сърцето и плодът е в сърцето.

И така, фарисеят със своята молитва не постигнал онова, което искал; той показал не красотата, а уродливостта на своята душа, открил пред Лекаря не своето здраве, а своята болест. А Христос именно това искал да покаже с тази притча, и то не само у този фарисей, но и в цялото съсловие на фарисеите, които тогава господствали над еврейския народ. Но с тази притча Господ е искал да открие и изобличи изопаченото благочестие и лъжливото фарисейство и у всички поколения християни, а също и в нашето поколение.

Нима и днес между нас няма хора, които се молят на Бога така, както се молел този фарисей? Нима няма много такива, които започват своята молитва с оплакване и хула срещу своите съседи, и завършват с похвала към самите себе си? Нима няма много такива, които стоят пред Бога като кредитор пред длъжник? Нима и много от вас не казват: Боже, аз постя, ходя на църква, плащам данък на държавата, давам принос на църквата, аз не съм като другите хора, като грабителите и лъжесвидетелите, като безбожниците и прелюбодейците, които ми причиниха зло. Какво правиш Ти, Боже? Защо тях не умъртвиш, а мен да наградиш за всичко това, което правя за Тебе? Нима не виждаш, Боже, чистотата на моето сърце и здравето на моята душа? Но знай, че „нито Бог може да те измами, нито ти можеш да измамиш Бога” (Изречение на Блажения Максим). Негови са и следните изречения: „Всеки се кръсти, но не всеки се моли”. „Фарисей е този, който по брада е Авраам, а по дела Хам”).

Така говорят фарисеите. А Бог слуша и ги отпуска вкъщи с празни ръце, като им казва: не ви познавам като такива. И на Страшния съд ще им каже: не ви познавам. Защото Бог разпознава Своите приятели не по език, а по сърце; и цени смокинята не по листата, а по плода.

А ето как трябва да се моли истинският молитвеник: А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да повдигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! Стоеше надалеч! Истинският молитвеник не се бута напред, не се стреми към първите места в църквата. За какво му е това? Бог го вижда и в дъното на църквата така, както би го виждал и в средата. Истинският молитвеник винаги е истински покайник. „Покаянието на човека е празник за Бога”, казва свети Ефрем Сириец. Стоеше надалеч. Той чувства своето нищожество пред Бога и целият се изпълва със смирение пред Божието величие. Св. Йоан Кръстител, най-големият между родените от жени, се страхувал от близостта на Христос и казвал: не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му (Лук. 3:16)! Жената-грешница умила Христовите нозе, намокряйки ги със сълзите си. Следователно, истинският молитвеник е дълбоко смирен и целият радостен, ако Бог го допусне и при нозете Си.

Не смееше дори да повдигне очи към небето. Защо да не повдигне очите си към небето? Очите са огледало на душата. В очите се чете грехът на душата. Не виждате ли как всеки ден, когато човек извърши грях, навежда очи пред хората? Как грешникът да не наведе очи пред Всевишния Бог? Ето, всеки грях, извършен спрямо хората, е извършен и спрямо Бога; и няма грях на земята, който да няма отношение към Бога. Истинският молитвеник съзнава това, и освен със смирение, е изпълнен и със срам пред Бога. Затова и се казва: и не смееше дори да повдигне очи към небето.

Но се удряше в гърдите. Защо се удря в гърдите? За да покаже с това, че тялото е повод за греха на човека. Телесното желание подтиква човека към най-тежките грехове. Ненаситността ражда похот; похотта ражда гняв, а гневът убийство. Грижата за тялото отдалечава човека от Бога, прави душата бедна и убива божественото достойнство на човека. Затова митарят удря тялото си, стоейки на молитва, и така бие виновника за своя грях, за своето унижение и своя срам пред Бога. Но защо се удря именно в гърдите, а не по главата или по ръцете? Защото в гърдите е сърцето; а сърцето е източник и на греха, и на добродетелта. Сам Господ е казал: Което излиза от човека, то осквернява човека. Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие, лукавства, коварство, разпътство, богохулство, гордост, безумство. Всичко това зло отвътре излиза и осквернява човека (Марк. 7:20-23). Ето защо митарят удря сърцето си.

И казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! Той не изброява нито добрите, нито лошите си дела. Бог знае всичко. И Бог не иска изброяване, а съкрушено покаяние за всичко. Боже, бъди милостив към мене грешника! С тези думи е казано всичко. Ти, Боже, си Лекар, а аз – болен. Ти едничък можеш да ме излекуваш и на Тебе Едничкия принадлежа. Ти си Лекар и Твоята милост е лекарство. Като казал: Боже, бъди милостив към мене, грешника, покайникът сякаш казал: Лекарю, дай лекарство на мен, болния! Никой в света не може да ме излекува, освен Тебе, Боже. Пред Тебе, пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших (Пс. 50:6). Хората, колкото и да са праведни, не могат да ми помогнат с нищо, ако Ти не ми помогнеш. Нищо няма да ми помогне: нито моят пост, нито даването на десятък, нито всичките ми добри дела, ако Твоята милост не покрие като мехлем моите рани. Човешката похвала не лекува раните ми; само ги прави още по-тежки. Ти, Ти едничък знаеш моята болест; и Ти едничък имаш лекарство. При никого другиго не си струва да ходя, никого не си струва да моля. Ако Ти ме отхвърлиш, целият свят не може да ме спре да не падна в пропаст. Ти, Ти едничък, Господи, можеш, ако искаш. Боже, прости ми и ме спаси! Боже, бъди милостив към мене, грешника!

Какво казва Господ Иисус в отговор на такава молитва? Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня. На кого казва това Господ? На всички вас, които мислите за себе си, че сте праведни. Митарят, а не фарисеят, си отиде у дома оправдан. Смиреният изповедник на своите грехове, а не гордият самохвалец, си отиде у дома оправдан. Срамежливият покайник се оправда, а не безочливият и надменен горделивец. Лекарят се смили и изцели болния, който призна своята болест и потърси лекарство, а отпусна с празни ръце онзи, който дойде при Лекаря, за да се похвали със своето здраве. И Господ завършва Своята чудна притча със следното поучение: понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат. Кой сам се превъзнася и кой сам се смирява? Никой не може да се повдигне дори и на косъм, ако Бог не го въздигне. Но тук се подразбира този, който мисли, че се издига с това, че тича към първите места и пред хората, и пред Бога; този, който се хвали със своите дела, който се гордее пред Бога, и който с хулене и презиране унижава другите хора, за да изглежда по-велик. По всички тези начини, по които мисли, че издига себе си, той в действителност унижава себе си. Защото колкото по-голям е в своите очи, и дори в очите на хората, толкова по-малък е в очите на Бога. Такъв и Бог ще унижи и един ден ще му даде да почувства това унижение: „Докато човек не придобие смирение, не получава и награда за своите дела. Наградата се дава не за делата, а за смирението” (Св. Исаак Сириец, Слово 34). А кой унижава самия себе си? Не онзи, който прави себе си по-малък, отколкото е, а този, който вижда своята унизеност от греха. Наистина, човек не може, дори и да иска, да унижи себе си повече, отколкото го унижава грехът. И Господ не иска от нас друго самоунижаване, освен единствено усещането и признаването на собствената ни греховна унизеност. А човекът, който почувства и признае низкото положение, в която го е повалил грехът, не може да слезе по-надолу. Св. Макарий Велики казва: „Смиреният никога не пада. Къде да падне този, който стои по-ниско от всички? Високоумието е голямо унижение; а смирението е голяма висота, чест и достойнство” (Бес. 19).

С една дума: издига се този, който постъпва като митаря. Първият е неизлечимо болен, който не вижда своята болест; а вторият е болен, който оздравява, защото е видял своята болест, дошъл е при Лекаря и се възползвал от лекарството. Първият е като гладко и високо дърво с изгнила сърцевина, което не служи за нищо на стопанина, а вторият е като грапаво и неугледно на вид дърво, което стопанинът взема, използва го за дървен материал и го внася в своя дом.

Нека Господ се смили над всички покаяли се грешници и да изцели от болестта на греха всички онези, които Му се молят със страх и трепет, славейки Го като милостив Отец, Единороден Син и Пресвети Дух – Единосъщна и Неразделна Троица, сега и винаги, и във вечни векове. Амин. I www.svetosavlje.org

 

Превод: Татяна Филева