Книга Иов

Сред другите книги на Стария Завет „Книга Иов“ е загадка – и философска, и историческа. В рамките на този предговор за нас е важна философската загадка и затова първо ще обясним много кратко нещата, които се отнасят към историята, за да предупредим читателя за тях.

Отдавна се спори по това какво в книгата спада към първоначалния текст, а какво е вмъкнато впоследствие. Както и следва да се очаква, мненията на учените не съвпадат; но общо взето се признава, че към интерполациите (ако те изобщо са налице) спадат прологът, епилогът и може би речта на младия човек, който възразява на приятелите на Иов в края на книгата.

Не съм вещ в тези въпроси. И все пак, към какъвто и извод да стигне читателят, той трябва да помни една истина. Когато става дума за древни творби, не мислете, че те са станали по-лоши, ако са се създавали постепенно. Возможно е „Книга Иов“ да не е била създадена отведнъж, както не е създадено отведнъж и Уестминстърското абатство. Ала хората, които са създавали древните поеми (както и онези, които са строили абатството), не са придавали особено значение нито на точното датиране, нито на точното авторство; това значение им се приписва от почти безумния индивидуализъм на новото време.

Да отложим за известно време случая Иов — той е обременен с религиозни спорове — и да вземем например „Илиадата“. Мнозина днес споделят едно наистина модерно мнение: Омировите творби са написани не от Омир, а от някой друг, негов съименник. По същия начин мнозина смятат, че Моисей не е Моисей, а някой друг с това име. Но това, което трябва да помним и да имаме предвид, е нещо съвсем друго: дори и някакви хора да са вмъквали нещо в „Илиадата“, това съвсем не е толкова страшно като вмъкванията в някоя съвременна поема.

Епосът на племето е бил, собствено, и дело на племето, както и местното светилище. Вярвайте, ако искате, че прологът, епилогът и монологът на Елиуй са вмъкнати по-късно. Но само недейте да мислите, че тези вмъквания са също толкова явно и чуждо тяло, колкото и вмъкванията в някое творение на днешен индивидуалист. Не ги приемайте тъй, както бихте приели някоя глава от Джордж Мередит, ако се окаже изведнъж, че тя е написана от друг, или половин действие от драма на Ибсен, ако се окаже, че то му е било пробутано ловко от Уилям Арчър.

Помнете, че древният свят, създал тези поеми, е пазел вярно преданието, традицията. Бащата е можел да остави поемата си на сина, за да я завърши, подобно на парче обработваема земя. Може би „Илиадата“ е била създадена от един човек, а може би и от стотина души. Ала помнете: по онова време в тези стотина души е имало повече единство, отколкото днес има в един човек. Тогава градът е бил като един човек. Днес човекът е като град, обхванат от гражданска война.

И тъй, без да навлизаме в научни спорове за единството, ние имаме пълното право да кажем, че книгата е единна, както са единни всички велики стари творения, както е единна Кентърбърийската катедрала.

Нещо подобно може да се каже и за философската загадка на книгата. В известен смисъл „Книга Иов“ наистина се различава от книгите, включени в канона на Стария Завет. Ала и тук ще се сгрешат онези, които започнат да подчертават различността й. Ще сгрешат онези, които решат, че Старият Завет е просто една сбирщина от книги без система и цел.

Не знам дали причината за това е духовната истина, националната традиция или просто вещият подбор, но Старият Завет показва очебийно единство. Ако не доловиш това единство, няма да го разбереш, както няма да разбереш нито една пиеса на Шекспир, ако не познаваш философските му възгледи. Да четеш Стария Завет, без да долавяш единството му, е също толкова нелепо, както и да четеш „Хамлет“, смятайки го за хроника на истински събития от живота на древен датски принц.

Такъв читател просто няма да разбере, че Хамлет се колебае в съответствие със замисъла на автора; той ще каже: „Колко дълго и нескопосно убива врага си този принц!“ И все пак именно това твърдят критиците на Библията, които всъщност сляпо й се покланят. Те не разбират нейното особено звучене и същина, нейната главна мисъл, гласяща, че всички ние сме оръдия на Божията воля.

Например, хората, които се възмущават от жестокостта или лукавството на израилските съдии и пророци, са движени от мисъл, която няма никакво отношение към въпроса. Те са християни; те вкарват в една дохристиянска епоха чисто християнската представа за светостта, според която Бог обикновено си служи с много добри хора. Тази представа е по-дълбока, по-дръзновена и прекрасна от старозаветната: тя означава, че невинността е толкова могъща, че в края на краищата именно тя твори и пресъздава света.

Но старозаветната мисъл е по-проста, по-разбираема и по-близка до здравия разум: силата си е сила, хитростта си е хитрост, мирският успех си е мирски успех, а Бог ги използва за Своите цели тъй, както използва силите на природата. Той използва мощта на човека, както е използвал мощта на мамута, без да се замисля много-много за това дали този мамут е добър. Аз наистина не мога да разбера: нима простодушният скептик, който чете за лукавството на Иаков, смята, че описалият всичко това (който и да е той) не се досеща, за разлика от нас, че Иаков постъпва твърде зле?

Не, представите за честта не са се променили толкова силно! Работата е там, че този скептик, както и почти всички днешни скептици, е християнин. Струва му се, че патриархът трябва да бъде образец, че Иаков е нещо като светия; ако е така, то аз, разбира се, ще се учудя по-малко на неговото учудване. Но това не е духът на Стария Завет. Неговите герои не са Божии деца, а роби, огромни страховити роби, подобни на източните джинове, служили на Аладин.

Главната идея на по-голямата част от Стария Завет е самотата на Бога. Господ е не само главният герой на тези книги. Той е единственият им герой. В сравнение с ясността на Неговата цел намеренията на всички останали са тъпи и автоматични като на животни; редом с Неговата осезаемост всички синове на плътта са като сенки. Отново и отново чуваме: „Аз тъпках жлеба Сам, и никой от народите не беше с Мене“ [Ис 63:3]. Всички патриарси и пророци са просто Негови сечива, Негово оръжие, защото Господ е воин. Иисус Навин е за Него бойна секира, Моисей — измерителен уред, Самсон — само меч, Исайя — само тръба.

Светците са подобни на Бога, те са сякаш Негови миниатюрни статуи. Човекът на Стария Завет прилича на Бога не повече, отколкото трионът или чукът приличат на дърводелеца. Ето го ключа към старозаветното Писание, ето главната му черта. Разбира се, там има и много истински хумор, и високи чувства, и силни характери — те винаги са в изобилие в една велика древна словесност. И все пак не това е най-важното; най-важното е, че Бог не просто е по-силен от човека, не просто по-непостижим от човека — Той е безкрайно по-осезаем, Той е до такава степен по-мъдър от нас, че до Него ние изглеждаме замъглени, глупави, нелепи, като някакви животни, които само се раждат и мрат.

„Той е Оня, Който седи над кръга на земята, и живеещите по нея са като скакалци пред Него“ [Ис 40:22]. Може да се каже и тъй: Старият Завет подчертава толкова настойчиво личностността на Бога, че хората са едва ли не безлични за него. Ако нещо не е замислено от Неговия гигантски разум, то сякаш и не съществува; то е неустойчиво, пусто. „Ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата…“ [Пс. 126:1]

С една дума, Старият Завет просто ликува от нищожността на човека пред Божия замисъл. „Книга Иов“ се различава само по това, че именно в нея възниква въпросът: добре де, но какъв е този замисъл? Струва ли си той жалката човешка участ? Разбира се, ние лесно бихме жертвали нашата нищожна човешка воля заради воля, коята е и по-мъдра, и по-милостива. Ала наистина ли е по-мъдра и по-милостива? Нека Господ да използва Своите оръдия; нека ги чупи! Но какво всъщност прави Той, за какво ги чупи? Този въпрос ни кара да приемаме загадката на „Книга Иов“ като философска загадка.

Не бихме могли да изразим значението на „Книга Иов“, ако кажем, че това е най-вълнуващата древна книга. По-скоро би трябвало да кажем, че това е най-вълнуващата съвременна книга. Разбира се, и едното, и другото съждение е непълно, защото и дълбоката вяра, и дълбокото неверие са винаги и древни, и нови; ако философията не е вечна, тя не е философия.

Любимата фраза на нашето време: „Това е моето мнение, но може би не съм прав“ е изключително, учудващо глупава. Ако смяташ така, значи твоето мнение не е твое. Любимата ни фраза: „Всеки си има свой мироглед; този мироглед си е мой, той е подходящ за мене“ е признак на слабоумие. Възгледът за света се създава не за да бъде подходящ за човека; той се създава, за да бъде подходящ за света. Частната вяра е също толкова немислима, колкото и частното слънце или частната луна.

Първата от радостите, които „Книга Иов“ дарява на разума, е осъзнаването на нейната цел: цялата книга е пропита от стремежа да разберем реалното положение на нещата, да научим какво е, а не какво ни се струва. Ако я бяха писали днешни автори, Иов и неговите събеседници щяха да се спогодят прекрасно, отдавайки разногласията си на „разликата в темпераментите“, и утешавайки се с това, че приятелите на Иов са „оптимисти“, а самият Иов — „песимист“, и щяха да си живеят кротко и мирно, както си живеят до известен момент всички, които са се примирили с неправдата.

Но ако думата „песимист“ изобщо означава нещо, Иов не е никакъв песимист. Дори само той е способен да оспори всички днешни брътвежи за всевластието на темперамента. Каква ти мрачност при Иов! Ако жаждата за щастие и готовността да бъдеш щастлив се наричат оптимизъм, то той е оптимист, обиден оптимист. Той иска от света оправдания не за да ги опровергае, а за да ги приеме. Той иска от Бога обяснения, но съвсем не такива, каквито Хемдън е искал от Чарлз I, а такива, каквито иска съпругата от своя любим и почитан съпруг.

Той се препира с Твореца, защото се гордее с Него. Той дори се кара с Него, но не се съмнява, че „противникът“ му си има оправдания, неразбираеми за него. Колко прекрасно е кощунството на думите: „О, ако някой ме бе изслушал! Ето моето желание (…) нека да направи запис моят ищец!“ На него и на ум не му идва, че записът на ищеца може да бъде неблагоприятен. Той иска да бъде убеден, сиреч смята, че Бог може да го убеди. Ще повторя пак: ако думата „оптимист“ означава поне нещо (в което не съм сигурен), то Иов е оптимист. Той разтърсва основите на земята и нанася безумни удари на небето, той поразява звездите — но не за да ги накара да замлъкнат, а за да ги накара да заговорят.

Нещо подобно можем да кажем и за казионните оптимисти, утешители. Ако думата „песимист“ изобщо означава нещо (аз и в това не съм сигурен), то ние по-скоро би следвало да ги смятаме за песимисти. И наистина, те вярват искрено не в това, че Господ е благ, а в това, че Той е много силен, и затова е по-безопасно да Го наричаме благ. Бих се отклонил от истината и човещината, ако ги причисля към привържениците на еволюцията; но има нещо в тях, което ги сродява с убежденията на тези бодри учени.

Те упорито повтарят, че всичко в мирозданието си има свой смисъл, сякаш изобщо може да има нещо добро в това, че много лоши неща си тежат на мястото. Ще видим, че в най-добрите, върховите стихове на книгата Господ обръща именно този аргумент надолу с главата.

Когато вече към края внезапно се появява Бог, възниква една неочаквана, дивна тема, и тъкмо тя придава на книгата нейното несравнимо величие. През цялото време всичките герои, особено Иов, са поставяли въпроси относно Бога. При някой по-слаб поет Бог би отговорил — по един или друг начин — на тези въпроси. Но тук Той Сам поставя въпроси относно Себе Си. В тази драма на скепсиса главният скептик е Господ. Той прави именно това, което са правели винаги великите бранители на вярата — това, да речем, което е правел Сократ: обръща рационализма срещу самия него. Той сякаш ни казва, че ако ще проблематизираме божественото, то Той ще надмине и в това отношение всичко, което би могъл да измисли човекът.

Воден от най-изтънчен художествен усет, авторът кара Бога да се съгласи и да приеме известно равенство с противника. Той иска двубоят да бъде равен и честен: „Препаши сега кръста си като мъж: Аз ще те питам, а ти Ми отговаряй“ [Иов 38:3].

Всемогъщият показва велико, дръзновено смирение. Той иска да бъде съден; Той моли само за онова, за което моли всеки ответник — за правото да задава въпроси на ищеца. Нещо повече, Той задълбочава още повече сходството със съда: собствено първият въпрос, който Той задава на Иов, е тъкмо този, който би задал един истински ответник. Той пита Иов кой е той. А Иов, който е умен човек, се замисля и стига до извода, че не знае това.

Ето първото, което трябва да се отбележи в словата Господни, най-добрите глави на книгата. Целият човешки скепсис е надхвърлен и оспорен от един по-висш скепсис. Същия метод е бил прилаган понякога и от блестящи, и от посредствени хора, но тъкмо оттогава той се е превърнал в логическо оръжие на истинските мистици. Както вече казах, прилагал го е и Сократ, показвайки, че ако му да дадат възможността да се ползва изцяло от похватите на софистиката, той ще победи всеки софист.

Христос го е прилагал в беседите си със садукеите. Когато през XVIII век християнството едва е дишало, Бътлър го е прилагал, обяснявайки, че възраженията на рационалистите са валидни не само по отношение на истинската, но и по отношение на мъглявата вяра; не само срещу християнския морал, но и срещу морала на Просвещението. Именно вследствие на този „метод“ мнозина истински християни — Нюман, Балфур, Мелок — са се показали способни за философско съмнение.

Такива са разклоненията на делтата; но Книгата Иов е водопадът, породил самата река. Беседвайки с човек, който изтъква дръзновено своето съмнение, едва ли си струва да му казваме, че той трябва да престане да се съмнява. По-скоро трябва да го посъветваме да се съмнява и по-нататък, да се съмнява всеки път в нещо ново, докато най-после някой ден не се усъмни в самия себе си.

Да, това е първата характерна черта на Божиите слова — Господ не решава загадките, а ги задава. Втората, свързана с нея, прави книгата „религиозна“, а не философска: странно, но Иов наистина бива задоволен от изброяването на необясними факти. Собствено, Божиите загадки са по-сложни и по-тайнствени от загадките на Иов; и все пак преди Господните думи Иов оставаше неутешим, а след това се утеши.

Той не научи нищо ново, но долови суровия дух на онова, което е прекалено прекрасно, за да се поддава на обяснение. Господ не иска да обясни Своята цел и тъкмо това сочи като пламенеещ пръст целта Му. Божиите загадки утешават по-силно от човешките отговори.

Бог хока и онзи, който Го обвиняваше, и онези, които Го защитаваха; прекатурва с един и същ метод и песимистите, и оптимистите. Утешителите утешаваха повърхностно, машинално и затова думите им се обръщат толкова красиво и мъдро срещу самите тях. Механичният оптимист се опитва да оправдае света с това, че той е разумен и подреден. Светът с това е и добър, казва той, че се поддава на обяснение.

Именно на това Бог отговаря с яснота, стигаща до ярост. Бог казва: „Светът може и да е добър, но само с това, че е необясним за вас, хората“. Той настоява, Той сочи: „Има ли дъждът баща? и кой ражда капките роса? От чия утроба излиза ледът?..“ Нещо повече, Той подчертава явната и осезаема неразумност на света: „За да вали дъжд върху земя безлюдна, върху пустиня, гдето няма човек“.

Господ ни кара да видим света върху черния фон на небитието. Господ накарва Иов да види един поразителен свят, дори ако за това трябва да му покаже един луд свят. За да порази човека, Бог става богохулник; може да се каже, че Той става безбожник. Показвайки на Иов едно след друго различни творения — коня, орела, осела, гарвана, пауна, щрауса, крокодила, — Той ги описва тъй, че те се превръщат в чудовища. Всичко това заедно образува някакъв псалм, някаква песен на безгранично удивление. Творецът се чуди на това, което е сътворил.

И това е третото свойство на книгата: Иов поставя въпросителни, Бог отговаря с удивителни. Вместо да обяснява света, Той твърди, че светът е много по-нелеп, отколкото си мисли Иов. Но и това не е всичко: в Божиите слова авторът — с онази безсъзнателна точност, която виждаме често в древния епос — е вложил още една, вече съвсем дивна тънкост.

Ту тук, ту там от някоя метафора, образ, скоби изведнъж проблясва, че тайната Господня е радостна, а не печална. Тези намеци са почти случайни като светлинка през ключалката, сякаш Самият Всемогъщ не ги забелязва; но в чисто поетичен план трудно можем да надценим тяхната инстинктивна лекота и точност.

Да вземем например прочутия стих, в който Яхве пита с унищожителен сарказъм Иов: „Къде беше ти, когато Аз полагах основите на земята?“ — и между другото, сякаш желаейки да уточни датата, добавя, че синовете Божии са възклицавали тогава от радост. Или друго: споменавайки снега и градушката, Той говори за тях като за съкровище, което пази за ден на война, сякаш намеквайки за онази последна битка, в която злото ще бъде погубено.

Какво по-прекрасно може да има (казвам това като писател) от тази надежда и радост, проблясващи през незнанието като злато през тъмен облак?

Повърхностните читатели могат да решат, че аз приписвам самоволно поетическа тънкост на случайните сравнения и слова на една архаична поема. Но онези, които познават добре поне „Песента за Роланд“ или старите балади, няма да направят тази грешка. Познавачите на старинната поезия без съмнение са забелязали, че на повърхността си тя е проста, а в дълбочината си понякога много изтънчена.

„Илиадата“ успява да покаже, че при Хектор има рицарска покорност на съдбата, недостатъчно горчива, за да е скръбна, недостатъчно бодра, за да е радостна. Омир никога не би успял да изрази това с толкова сложни думи; но той някак е успял да го изрази просто. „Песента за Роланд“ успява да покаже, че християнството предлага на героите истински парадокс: велико смирение, ако става дума за греховете, велико дръзновение, ако става дума за вяра. Разбира се, авторът не би могъл да го каже по този начин; и все пак ние го намираме там. По същия начин и в „Книга Иов“ има много неща, които са присъствали в сърцето на автора, но едва ли са били в съзнанието му.

Все още не съм споменал най-важното. Не знам (а едва ли и учените знаят) дали тази книга е повлияла на юдейската мисъл. Но ако е повлияла, то значи тъкмо тя е спасила за нас следната мисъл. Именно тук се поставя въпросът: непременно ли наказва Бог греха с нещастие и възнаграждава праведността с успех? Ако израилтяните бяха отговорили невярно на този въпрос, те нямаше да изиграят толкова важна роля в човешката история. Те може би щяха да деградират до нивото на днешните образовани хора.

Защото позволиш ли на човека да реши, че добруването е награда за праведност, той веднага ще загине. Ако то е награда за праведност, значи е свидетелство за праведност. Трудно е да възнаградим с успех добрите хора; много по-лесно е да смятаме за добри успелите, както и правят нашите бизнесмени и нашите вестници. Ето го последното наказание за фалшивия оптимизъм на утешителите. Ако юдеите е трябвало да бъдат спасени от него, то „Книга Иов“ ги е спасила. Колко важно е, че мозайката не се подрежда напълно!

Бог не казва на Иов, че го е наказал за греховете му или заради собственото му добро. Знаем от пролога, че Иов страда не защото е по-лош от другите, а защото е по-добър. Урокът на тази книга е в това, че само парадоксът може да утеши човека. Няма да казвам как се е проявила впоследствие странната истина за най-добрия човек в лошия свят. И без това е ясно, че в най-истинския, в най-дълбокия смисъл само един Човек в Библията е Личност; и предобраз на страдащия Раб Господен са раните на Иов.

Неожиданный Честертон: Рассказы. Эссе. Сказки / ISBN 5-88403-039-8 / Пер. с англ.; сост., биограф. очерки и общ. ред. Н. Трауберг. — М.: Истина и Жизнь, 2002. — 368 с. | www.glasove.com

Превод от руски: Андрей Романов