Дишай

Ето това е свободата – онази единствена, но най-скъпа свобода, която ни отнема затворът: да дишаш така, както се диша тук. Никоя храна на земята, никое вино, нито дори целувката на жена не са ми по-сладки от този въздух, напоен с цъфтене, влажност, свежест.

Няма значение, че това е само едно мъничко дворче, стиснато между животинските клетки на пететажните блокове. Аз преставам да чувам стрелящия звук на мотоциклите, виенето на радиото, крясъците на тон-колоните. Докато има още с какво да подишам след дъжд под ябълката, има и за мене още живот!…

Патенцето

Мъничко жълто патенце с бяло коремче подскача смешно по мократа трева, едва държейки се на тънките си крачета. Тича към мен и писука: "Къде е мама? Къде са всички?"

А коя е мама? – една кокошка. Сложили й патешки яйца и тя ги измътила заедно със своите пиленца, топлела ги еднакво всички. Скоро ще вали, и тяхната къщичка – една обърната кошница без дъно – е пренесена на завет, покрита със зебло. Всичките му братчета са там, а това патенце се е залутало. Ела, мъничко, в моите шепи.

И как само тлее животът в тази топчица? Не тежи изобщо, очичките му черни – като стъкълца, крачетата – като на врабченце, стиснеш ли го малко по-силно – и край. И все пак – топличко. И човчицата му бледорозова, сякаш покрита с маникюр, вече е сплесната. И крачетата му ципести, и телцето – яркожълто, и две пухкави крилца вече напират да излязат. И ето че дори по характер се различава от братчетата си – отделило се е от тях.

А ние? Ние на Венера се каним да отиваме. Ние всички заедно ако се запретнем – за двайсет минути цялата планета ще преобърнем.

Но никога! – никога с цялото си атомно могъщество не ще можем да създадем нищо подобно. И дори да ни дадат наготово всички перца и кокалчета, пак няма да можем да сглобим дори ей-това безтегловно мъничко жълтичко патенце…

Шаро

В нашия двор едно момче държи вързано кученце едно, Шаро – върза го, още когато то беше кутре.

Веднъж отидох да му занеса пилешки кокали, още топли, миришещи, а стопанинът тъкмо го беше отвързал и пуснал да потича малко из двора. Снегът на двора е пухкав, обилен, Шаро скача натам и насам като заек, ту върху задните лапи, ту върху предните, от единия ъгъл към другия и обратно, цялата му муцуна е в сняг.

Дотича при мен, рошав, обиколи ме със скокове от всички страни, помириса кокалите – и дим да го няма, затича се пак да лудува в снега!

Демек – не ми трябват вашите кокали, само свобода ми дайте!…

Начин за придвижване

Ех, какъв бе конят – танцуващ, с гъвкава снага, с развята грива, разумен пламък в очите! Каква бе камилата – двугърб лебед, спокоен мъдрец с усмивка на познанието върху кръглите устни! Какво бе дори магаренцето с черна муцунка – с неговото спокойно търпение, с живите му гальовни уши!

А ние какво избрахме?… Най-грозното създание на Земята – върху бързи гумени лапи, с мъртви стъклени очи, тъпа поръбена мутра, с железен ковчег на гърба. То няма да изцвили за това колко радостно е да тичаш в степта, как миришат тревите, колко хубава е кобилата или стопанинът. То постоянно скърца с железа и бълва ли, бълва виолетов вонящ пушек.

Какво пък, каквито сме ние, такъв е и начинът ни за придвижване.

На прага на деня

Призори тридесетина млади дотичаха на поляната, застанаха един до друг с лице към слънцето и започнаха да се гънат, да приклякват, да коленичат, да падат по очи, да протягат ръце, да се изправят на крака.

Отдалеч някой би могъл да си помисли, че те се молят.

Никой в наше време не се учудва, ако човек служи всеки ден търпеливо и внимателно на тялото си.

Но мнозина биха били оскърбени, ако той служеше така на духа си.

Не, това не е молитва. Това е гимнастика.

Буря в планината

Тя ни завари през една непрогледна нощ преди прохода. Ние изпълзяхме от палатките – и се вцепенихме.

Тя вървеше към нас откъм билото.

Всичко беше потънало в мрак – ни небе, ни земя, ни хоризонт. Но светкавица разкъсваше мрака и тъмата се отделяше от светлината, изплуваха великанските планини, Белала-Кая и Джугутурлючат, и черните исполински борове около нас, високи като планини. И само за миг ни просветваше, че има вече твърда земя, – и отново всичко беше мрак и бездна.

Пламъците ни заслепяваха, блясъкът се редуваше с мрак, сияние бяло, сияние розово, сияние лилаво, и все на същите места се оказваха планините и боровете, поразявайки със своята огромност – а когато изчезваха, не можеше да се повярва, че те съществуват.

Гласът на гърма изпълни всички клисури и замлъкна постоянният рев на реките. Като стрели Саваотови падаха мълниите върху билото и се разпръсваха на огнени змийски езици, струйки, сякаш разплисквайки се по урвите и помитайки всичко живо по тях.

А ние… ние забравихме да се плашим от мълниите, гърма и дъжда – като морската капка, която не се плаши от урагана. Ние станахме нищожна и благодарна частица от този свят. От света, който за пръв път се създаваше днес – пред очите ни.

 

Камбанарията

Който от вас иска да обхване с един поглед нашата недоудавена Русия – нека да не изпуска шанса да види камбанарията на Калязин.

Част от катедралния храм, тя се е издигала в центъра на цъфтящ търговски град, близо до пазарището. Към площада, над който тя е царувала, се спускали улици, застроени с двуетажни къщи на заможни търговци. И нито един пророк не се намерил тогава да предскаже, че този древен град, оцелял от жестоките набези и на татари, и на поляци, ще бъде през осмото столетие на своя живот удавен на две трети във Волга. Такава била невежествената воля на гламавите управници: всичко е щяло да бъде спасено от втора язовирна стена, но болшевиките се стиснали и не дали пари. (Бе какво да говорим! Молога пък е цялата на дъното.) И днес, ако застанеш на брега, дори и въображението ти не ще извади вече от водната шир тази неволна Атлантида, потънала на десетки метри под водата.

И все пак нещо от потопения град е оцеляло – могъщата камбанария. Взривили катедралата или я разчоплили за тухли в името на светлото ни бъдеще – а камбанарията кой знае защо оставили недокосната, като културен паметник ли, що ли. И – ето, издига се от водата непокътната, с яка зидария, от бели тухли, на шест ката, стесняващи се като стрела към небето (най-долният кат е залят с вода), а през последните години вече и насип има отдолу, за да я пази, – стои си тя, без да се е наклонила, огънала ни най-малко, с петте си прозирни отвора и кубето с острото връхче – право към небето! А върху връхчето – по какво чудо? – и кръстът е оцелял. От големите речни кораби, нестигащи по височина, като ги погледнеш, и до половин кат, се плискат вълни по белите зидове, и от борда им вече петдесет години зяпат съветските туристи.

Като по живи рани, бродиш по тъжните оцелели улици, тук-там с полусрутените вече къщички на онези изселени някога на бърза ръка жители. На фалшивия кей калязинските жени, запазили старата си привързаност към изконната мекост и чистота на волжката вода, се мъчат да изплакват прането. Полузамрял, пречупен, недоубит град, с жалки останки от някогашните китни сгради. Но и в това запустение хората, излъгани, изоставени, нямат друг избор освен да продължават да живеят. И да живеят тук.

Но и за тях, и за всички, които са видяли това чудо с очите си: ето я, стои камбанарията! Стои, не пада – като нашата надежда. Като нашата молитва: не, не ще позволи Господ да потъне докрай цялата Рус…

 

Стареенето

Колко е писано за ужаса на смъртта, но и какво е естествено звено е тя, ако не е насилствена.

Помня в лагера един грък, поет, вече смъртноболен, а инак млад – само на трийсет и нещо. И никакъв страх от смъртта нямаше в меката му, печална усмивка. Аз се изумих. А той: "Преди да дойде смъртта, в нас се извършва вътрешна подготовка: ние узряваме за нея. И вече нищо не е страшно".

Измина само една година – и самият аз изпитах всичко това върху себе си, в моите трийсет и четири. Теглен месец след месец, седмица след седмица към смъртта, свиквайки с нея, аз в своята готовност, смиреност изпреварих тялото.

Е, колко по-лесно е тогава, колко по-прозрачно е всичко, когато към смъртта ни доближава бавно напредналата възраст. Стареенето съвсем не е наказание Божие, в него си има своя благодат и свои топли краски.

Топло ти е да гледаш играта на хлапетата, трупащи здравина и характер. Може да те топли дори и отслабването на силите ти, сравняваш: виж ти, какъв бабанка съм бил, значи, по-рано! Не издържаш цял работен ден – сладко е и краткото изключване на съзнанието, и отново свежестта на второто или третото утро за деня, още един подарък. И има наслада за духа в това да се ограничиш в храненето, да не търсиш вкусови удоволствия: още си жив, а вече се издигаш над материята. И какво неотнимаемо съкровище са спомените: младият не притежава това, а ти ги имаш всичките, безотказно, и живо късче от тях те посещава всеки ден – при бавния, бавния преход от нощта към деня, от деня към нощта.

Ясното стареене не е път надолу, а нагоре.

Само да не дава Господ старини в мизерия и студ.

Като на толкова, толкова клетници, зарязани от нас…

 

Злодейско семе

Ех, колко труд влага земеделецът: да опази зърното, да го посее навреме, да отхрани грижливо добрите растения, докато не дадат плод. Но с дива буйност никнат бурените – не само без да си ги гледал-поливал, но и въпреки всичките ти усилия, сякаш ти се надсмиват. Оттам и пословицата: злодейското семе се не губи.

Защо наистина добрите растения са винаги по-слаби?

Виждайки безизходността на човешката история, както в най-отминалото минало, тъй и в най-сегашното сега, скланяш печално глава: да, такъв е, види се, световният закон. И няма да се отскубнем от него никога, с никакви благи хрумвания, с никакви земни проекти.

До края на човечеството.

И единственото, което е дадено на човека: собственият му труд – и собствената му душа.

 

Завеса

Сърдечната болест е като образ на самия ни живот: вървежът й е в пълна тъма, и не знаем дори как ще приключи денят: може би краят е на прага – а може би е още далеч-далеч.

Когато в теб расте жестокият тумор, ти можеш, ако не се самоизмамваш, да пресметнеш неумолимите срокове. Но ако си болен от сърце – ти понякога си лукаво здрав, ти не си прикован към присъдата, ти си дори тъй, сякаш няма нищо.

Благословено незнание. Това е милостив дар.

А в острия си стадий сърдечната болест е като чакане в килията на осъдените на смърт. Всяка вечер се ослушваш: не тропат ли ботушите? не идват ли за мен?

Затова пък всяко утро – каква радост! какво облекчение: ето, още един пълен ден ми е подарил Господ. Колко, колко неща могат да се изживеят и да се направят само за един единствен ден!

 

Петльово пеене

С обезлюдяването, запустяването, измирането на нашите села ние забравихме вече и спомена да пазим, а мнозина не са и чували никога – многогласния петльов хор по пладне. От двор към двор, през улицата, през границите на селото, в слънчевото лято – удивителен е този хор на победния живот.

Мъчно би се намерило нещо друго, от което да идва такова успокоение в душата. Незаглушаван от никакви суетни звукове, този ясен, вибриращ, сочен, силен глас ни вести, че навсякъде тук цари благословен мир, непомрачен покой, и както денят си е текъл до този момент – защо да не си тече тъй и по-нататък? Гледайте си, добри люде, спокойствието.

Ето го, тук някъде се разхожда горделиво, бяло-оранжев, с разкошен рицарски ален гребен.

Крачи, гледа без страх и печал.

Ех, да бяхме и ние тъй.

Поменаването на мъртвите

С висока мъдрост ни е завещано то от свети люде.

Не на младини ще разбереш смисъла му, когато си обкръжен тясно от близки, роднини, приятели. Но – с годините.

Заминаха си родителите, заминават връстниците. Къде отиват? Изглежда, че това е неразгадаемо, недостъпно за нас. И все пак с някаква първична яснота ни просветва, блещука, че те – не са изчезнали, не.

И – нищо повече не ще узнаем за тях, докато сме живи. Но молитвата за душите им прехвърля от нас към тях, от тях към нас неосезаема арка – с вселенски размах, а пък с интимна близост. Да, ето ги, почти можеш да ги докоснеш. И неведоми са ни вече те, и, както някога, толкова привични. Но – изостанали от нас по години: някои, които са били по-стари от нас, са вече по-млади.

Съсредоточиш ли се, дори усещаш техния отговор, докосване, предупреждение. И своята земна топлина им изпращаш в замяна: може би и ние ще помогнем с нещо?

И – обещание: скоро ще се срещнем!

Из цикъла "Мъничета" (1958 – 1998). Подбор и превод: Андрей Романов

Бележка на преводача: Солженицин записва своите "мъничета" ("крохотки") – кратки импресии, размисли, впечатления, спомени – през почти целия си живот. Първите датират още от 1958-1960 г., когато той бил учител в Рязан ("Дишай", "Патенцето" и други), последните са създадени през 90-те. Жанрът на "мъничетата" му е любим и те не отстъпват по нищо на големите му творби – като художествено съвършенство, като дълбочина на мисълта. Обикновено свързват Солженицин с образа на политизирания художник-дисидент, борец срещу комунизма, но "мъничетата" ни разкриват другия Солженицин – нежния лирик, влюбен в красотата на творението, спокойния философ и мъдрец. Много от "мъничетата" напомнят за близките им като жанр "стихотворения в проза" на Тургенев. Трябва да се отбележи, че като стилист и майстор на художествената проза Солженицин не отстъпва по нищо и на Тургенев, и на другите големи имена в руската литература.