Същината и задачата на Църквата

1. Не е случайно, напротив – съвсем обозначително е, че както в древната Църква, тъй и сега в православната Църква няма никакво авторитетно (кафолично) установено определение за същината на Църквата. Църквата е и неопределима, защото, като мистично тяло на Христа, тя остава една тайна.

Тъй както една тайна остава за нас, как са съединени в личността на Христа двете природи, такава тайна остава за нас как в Църквата единно са обединенн Бого-Человекът Христос с християните, Божественото с човешкото, невидимото с видимото. Не ни е съвсем достъпно да схванем Църквата, защото тя е трансцендентна, защото тя е едно Божие разкритие за най-дълбокото и последното, защото тя е една бого-человеческа пълнота, която не се поддава на вместимост в човешките логически определения.

2. Ние можем само от някои нейни изяви да определим някои от нейните белези на същината й. Първом са ни разкрити чрез ап. Павел две от важните свойства на Църквата, а именно, че Христос е глава на Църквата и че Църквата е Неговото тяло и че християните са членове на това тяло².

И после древната Църква в някои от своите Символи на вярата и накрая в Никео-Цариградския символ на вярата дава израз на четири свойства на Църквата с думите: „Аз вярвам… в едната, света, кафолична апостолска Църква”.

3. Аз вярвам…в Църквата. Това е единственото око, чрез което може да бъде съгледана Църквата и чрез което можем да живеем в нея, както и в Христа. С тая вяра в Църквата ние можем да се приближим до смисъла на посочените основни свойства на Църквата.

4. Църквата е (мистично) тяло на Христа, ние – негови членове и Той – негова глава. Така че Църквата не е едно човешко дружество или едно човешко обединение или общество. Проникновената мистика на ап. Павел за Христа, за Неговото тяло и за членството на вярващите в това тяло, ни показват, че когато той тъй е обозначил Църквата, той говори тия думи не в техния фигуративен, а в реалния и едновременно в ирреалния и свръхреалния им смисъл. И за това Църквата е „мистично тяло” на Христа, в което вярващите са обединени чрез Христа, вътрешно, невидимо и видимо и в което тяло ние чрез любов растем в ново творение Божие³. Христос, нейният глава, преодолява ямата между човека (света) и Бога. И само в тая нейна Глава Църквата има истината⁴ и само из Него тя е стълп и утвърждение, носителка и възвестителка на истината. Без него тя би била мъртва. И тъй – Църквата е христоцентрична, както и нейният Глава е станал центърът, целта и съвършенството на човечеството. Христоцентрична остава тя също и в своята уредба, в своята служба за изпълнение на задачите, които Христос й е поверил в тоя свят, едно служение в любов, жертвеност, верност и смирение.

Но защо всред християните Църквата тъй слабо е възприемана в нейната мистичност и христоцентричност? – Поради слабата вяра в Църквата като истинско тяло Христово, в което ние като пръчките на лозата сме органично съединени и растем. Оттук и църковният нихилизъм и разслабеност всред християните относно жизнената им и пълнодейна общност в Христа. Оттук и съблазъна наместо Христа да се поставя видим глава (или глави), като че ли видимо-човешкото е по-реално и действено, отколкото невидимата богочовешка Глава на Църквата. Оттук и фактът, че свободната богочовешка общност на любовта в Църквата се твърде отмества в юридическо-формалистичния институционализъм. Ако бихме напълно възприемали в това отношение възгласа „В собствения си дом да направим ред”, тогава бихме същевременно казали с гореща благодарност към Бога, че и в нашата съвременност Бог ще открие очите и в ширините на християнския свят отново „да открият” Църквата Христова и да се види, че Църквата и днес е една от най-важните и дълбоки проблеми на християнския живот.

5. Църквата е – „една”. В какво тя (обективно) е една, в случая не е необходимо да разглеждаме^а. Считаме за нужно само да подчертаем, че ако наистина вярваме в единството, в органическата и най-дълбоко обединяващата бого-човешка сила на Църквата – то колко планини на разцепления в християнския свят и тъкмо в областта на обществения живот тази вяра би съборила и би въздигнала бого-човешки дом на единство. Понеже: тъкмо в тая жива вяра в единството на Църквата престават всички разделителни различия между човеците – по раса, народност, държава, съсловия и т. н., и доколкото такива биха останали ще се превърнат те в една пълнота на различните дарове Божии за взаимно служение в любов. Християните на разните църкви и секти раздират дрехата Христова (уж) заради Христовата истина. Но не е ли една християнска основна истина, че всички ние изповядваме обединяващия всинца ни Христос като Син на живия Бог⁵? Или: понеже ние всички сме Кръстени в Христа, не се ли облякохме в Христа⁶, и тъй не сме ли чрез това едно? Или любовта не е ли по-голяма, отколкото вярата и надеждата⁷? Понеже ние любов нямаме помежду си, нямаме също и вярата (а също и надеждата) в (истинското и животодаруващото) единство в Църквата. Разцепленията и разделенията са идвали винаги във времена, когато у християните е била в недостиг истинската и пълна любов помежду им. Апостол Павел, който, като никого, е ратувал за евангелската истина, ни казва, че трябва истината да изпълняваме в любов. И ето това е най-голямата нужда на времето, на човечеството и християнщината – любов и все повече любов, вярваща любов. Само в любовта ние ще стигнем по-близко и до истината, ще се разберем и ценим и ще се грижим еднакво едни за други. За това в дълбок смисъл зове православната Църква в св. Литургия вярващите: Возлюбим друг друга да единомыслием исповемы Отца и Сина и Светаго Духа”. Ние не казваме да премълчаваме различията между нас християните. Но също тъй право и необходимо е да търсим, изтъкваме и разрастяме онова, що ни обединява, защото тогава и различното, що ни дели, постепенно ще отстъпва или пък ще бъде запълнено с духа на единството в любовта.

6. Църквата е „свята”! В какво (обективно) е светостта на Църквата, в случая не е (тъй) необходимо да разглеждаме^б. Това, което трябва тук всички да подчертаем е, че едно от съществените служения на Църквата е – да освети света, човеците и че една от съществените заповеди на Църквата е – да се осветим. Не че с това ще изчезне от нас напълно грехът в тоя грешен свят⁸ или пък, че в Църквата може да има само светии⁹. Обаче освещението (в Църквата), устремът на вярващето сърце към святост (в Бога, Който единствено е свят, от Който ни иде и освещаващата ни благодат) е една от жизненонеобходимите заповеди на живота в Църквата, чието изпълнение очистя нашия (вътрешен и външен, личен и обществен) живот от чумата на злото и греха. Но отгде толкова малко светост в живота ни? Защото сме твърде малко истински молитвеници в Църквата. Светостта те е един сух морализъм, а преди всичко едно молитвено благочестие на сърцето, което тепло е свързано с пълна отдаденост на Бога и на изпълнение на Неговите заповеди, също и чрез нашата дейност в света. И по-нататък, ние сме тъй малко свети, защото тъй малко или повече външно обединяваме мистичната медитация (съзерцателност) с аскетичния растеж, що се изисква от истинската църковна дисциплина на добронравие и добротворство. Поради това, съвсем необходимо е за нашата освещаваща делотворност в нас самите и в света да съединяваме в дело и истина мистичното богослужение с църковната дисциплина на християнския аскетизъм.

7. Църквата е „кафолична”. В пълното обхващане от (интензивната и екстензивната) кафоличност на Църквата лежи решителното отречение на самозатвореност, раздяла, самодостатъчност и премахването на от егоизъм въведените граници на раса, народност, държава, съсловие, занятие. Ако съблюдаваме противното (не само в областта на светското, общественото, а и в областта на църковния живот), то то е плод на недостига от жизнена вяра в кафоличността на Църквата в тясна връзка с чувството за Църквата. Като обнадеждаващ плод на това е също движението за християнско всеединство, както и общото пробуждане на чувството, да схващаме Църквата също и в смисъл кафоличен, както това православните славяни изразяват с началото на „съборност”, т. е. че Църквата е наистина кафолична, когато тя във всички свои членове (иерархия и църковен народ) жизнено и активно е съпричастна, когато църковният народ творчески в своя вътрешен и външен живот е съучастващ, съгласно с думите на Ап. Павла¹⁰ и на древната и най-нова практика на православната Църква.

8. И още – Църквата е „апостолска”^в – една жизнена страна на Църквата, на която (страна) не навсякъде е не винаги у християните достатъчно сериозно се отдава внимание. Първият елемент на апостоличността на Църквата е нейното начало на преданието и вторият нейното начало на авторитетност. Коя църква не е грижлива в действителност за тия два елемента на своя живот? Цялата несъгласуваност и взаимно заслабване иде не от отхвърляне на тези две основни начала на Църквата, а от това, че не ги извеждат и устрояват от истински апостолския им характер. Църковното предание е паметта, първоопитът, жизненият стълп на Църквата – но вкоренени в тяхната апостоличност. Началото на авторитета на Църквата е жизнен нерв на Църквата, понеже нали „Бог е Бог не на безредието”¹¹ и призванието на Църквата е призвание на уреденото служение. Обаче и това начало е само тогава истинско-християнско и творечско, ако то е основано на апостоличността на Църквата.

1. Вече от тия свойства на Църквата следва принципиално положителното становище, т. е. положителните задачи на Църквата към света въобще и към обществения живот на християните, на човечеството, в особеност^г.

2. Тук, съвсем накъсо, искаме да разчистим едно недоразумение във и относително православния Изток (което, макар и в друго облачение, може да се срещне и в западното християнство). Да си (или искаш да бъдеш) аскетичен към света и своя живот и, в известна смисъл, да се държиш далеч от света – е едно евангелско начало и тогава отговаря напълно също и на духа на древната Църква. Ала това право начало лекомислено се размесва с един фалшив аскетизъм, който може да бъде обозначен като анахоретно-аскетичен или монашеско-контемплативен. Според тоя аскетизъм (или собствено в неговото извръщение до крайности), на света (и светския, също и обществения живот в света) се гледа не само като на лежащ в зло и грях свят, но и като на самото зло. Оттук и повикът: бягство от света (– в пустинята); същинското спасение лежи в старанието на личната избава в Христа чрез осамотена контемплативна (съзерцателна) молитва и в противоположност на (самодоволната) добродетел в света¹². Срещу това принципиално трябва да се каже, че това гледище стои в принципиална противоположност на основното начало на правосл. Църква, – космичното значение и непрестанния процес на въчеловечаването Христово, то е против началото на „теозиса” (обожествлението)^д.

3. Това гледище (на изтъкнатата антитеза) охотно се позовава и на Св. Писание. Но какво говори Св. Писание за света?

а) Вярно е, че Св. Писание говори за света като за един лош свят, за едно греховно, от Бога отдалечено човечество (Иоан. 7, 7; 15, 18-19; 16, 20; І Иоан. 5, 19), а също тъй то говори за „княза на тоя свят”, за сатаната, и въобще за демонични сили (Иоан. 12, 31; І Иоан. 4, 3-4), но не и че светът сам по себе си е злото, лошото (Иоан. 16, 18 сл.; І Иоан. 2, 15 сл.; Иоан. 8, 23; 9, 39; 12, 31; 14, 17, 19, 27, 30; 15, 18; 11, 20; І Кор. 1, 21; 13, 9; 14, 17; І Иоан. 4, 5 сл.).

б) Поради това Св. Писание обозначава с думата „свят”: космоса, всемира (Мат. 13, 35; 24, 21; Иоан. 17, 24; Деян. ап. 17, 24; Римл. 4, 13; и др.), цялата земя с всичко, що има на нея (Мат. 4, 8; 2, 6, 13; Марк. 16, 15; Иоан. 16, 21; Римл. 1, 8; ІІ Петр. 3, 6; Деян. ап. 11, 15; и др.); човешкия род; човечеството (Мат. 5, 14; 13, 38; 18, 7; Иоан. 1, 10; 3, 16; 6, 33; ІІ Петр. 2, 5; и др.), множеството, всички, всекиго (Иоан. 7, 4; 12, 19; 18, 20; І Кор. 1, 12); езическият свят (Римл. 11, 12, 15).

в) Но че светът не е злото, лошото сам по себе си е, че той от Бога не само че не е отхвърлен, но че даже Бог го обича – е многократно засвидетелствано в Св. Писание. Вече това, че светът е Божие творение и „всяко творение Божие е добро, и нищо не е за отхвърляне, щом се приема с благодарение” (І Тимот. 4, 4) и евангелските думи: „Така обикна Бог света, че даде и Единородния Си Син, щото всички, които вярват в Него, да не погинат, а да имат живот вечен” – е напълно достатъчно, за да ни се разясни разликата между „свят” въобще и греха на света или в света, и за да ни убеди, че светът и човеците в него са повикани за вечен живот чрез Христа Иисуса (Иоан. 1, 29; 3, 17; 6, 33, 48-52; 12, 9, 5). Даже и към човеци в света е казано: „Вие сте светлината на света”; „Вие сте солта на земята” (Мат. 5, 14, 13). Поради това, християните се борят не против света като такъв, а против злото в света, в човеците, и в тях самите (Ефес. 6, 10 сл. сл.; Иоан. 17, 15-19).

4. Поради това, евангелското и истинско църковното становище към света е двойно: едно отрицателно и едно положително. Отрицателното е евангелско-аскетическото: ние се отказваме от света, т. е. от неговите блага като цел или идеал на живота ни, от неговото господство над нас (І Иоан. 2, 15). „Защото е преходен образът на тоя свят” (І Кор. 7, 31), а също и от „последните налитания на дявола”. Но към света ние имаме и едно положително становище. Отказът от света никак не е отказ на света. Ние искаме, с Божията благодат, да надвием злото в света, в нас самите. Това е активният аскетизъм в света. Първохристиянският героизъм на делото е героизъм в света. Църквата не е само оазис в света, а утвърдяване на света. Бог ни е изпратил в света и ни е призовал с определено призвание в света и за света.

5. Безспорно е тук първата задача на Църквата – да благовести словото Божие и да бъде място на даруване на Божията благодат. Но да се чува и приема Божието слово значи същевременно да се следват, изпълняват Божията воля, заповедите на Евангелието. Вяра и дейност (дела) не са антитетични, а органически свързани едно с друго. Истинската вяра е дейна, защото тя упражнява любов, е дейна в любов – и то в света, към ближния (І Иоан. 4, 20; 3, 17). Така дейната любов е неразделима от общинността и тя да действува претворяваще в целия обществен живот на човеците.

6. Разбира се, че дейността на Църквата в света е преди всичко вътрешна, изотвътре, като преди всичко създава едно сърдечно благочестие, християнска смисленост, духовна устременост. Но после туй, това се дейно изявява навън, в живота на човеците в света, като определя държането на християнина в неговото жизнено ръководство (Римл. 12, 2).

7. Но коя задача в света има конкретно Църквата с оглед на единичните области на човешкия обществен живот?

а) Обществото е един съюз (едно съжителство) от човеци.

Съюзени са човеците първоначално в Бога – чрез общия им произход, общата им природа, общото им призвание – „сътворени в любов, с любов, за любов”. Но съюзът на любовта само тогава е истински, когато се разгръща по свободно решение, когато човек действува като свободна в Бога основана личност в своето отношение с Бога и съчовеците. Но чрез своя грях човеците избъркаха тия свои отношения (и в смисъла и в целта на живота си). От своята онтологична божествено-човешка „общност” те отпадат в исторично-емпиричния греховен обществен живот, в индивидуалистичната анархия на човеко-Бог (Бог искаш да станеш), на грабливо животно, или пък – в социолатрия (стадото-човек).

б) Тук смисълът на задачата на Църквата по отношения на обществения живот е да приведе грешните човеци в истинското бого-человеческо общение на абсолютната любов и единство, които са вкотвени в Бога. Колкото по-близко до Бога (чрез любовта), толкова по-близко са човеците вътрешно един с други¹³. Но абсолютната любов е служение в свобода и жертвеност (самоотдайност), по благодат от Бога в Христа Иисуса и така е тя извор на истинското (богочовешко) общение. Па макар и да правим основна разлика между богочовешкото общение (Църквата) и (емпирично-историческия) обществен живот на човеците, то все пак с това не казваме, че не съществува или не следва да съществува отношение между двете. Да се приема една такава (абсолютна) отделеност би означавало отказ на Църквата от нейната задача по отношение на света или пък ще бъде да се одобрява едно фарисейство в Църквата.

Свеждайки в едно казаното до сега, следва да се каже, че Църквата наистина няма що да се грижи за (външните) дела на света и на неговия обществен живот, ала тя има задачата и дълга да се старае, щото изоснова обърнатото в отношенията на човешкото общество да го възвърне към първичните му линии на бого-человеческата хармония.

Тази задача на Църквата значи (казано изобщо) е – да избърне обществения живот от неговите обърнати, греховни ценности, идеали и цели и да го приведе до вечните (божествени, богочеловечески) ценности, идеали и цели. В това се състои собствено нейното пророческо служение на света, на обществения живот – по отношение на семейството, народа, държавата, културата, стопанския живот и т. н.

8. Отговаря напълно на древните канонически определения и на практиката¹⁴ на православната Църква, гдето Църквата не се отдава в светски работи и не се впуска пряко в социално-политическата област, понеже това води до опасността да се наруши нейният религиозен характер, да се правят компромиси и да се идва до някое обмирщение на църковния живот¹⁵. Но това никак не трябва да се смесва със задачата и работата на Църквата, които са насочени да преценяват основната насока, духа, социално-политическите и икономическите идеи и уредби от гледище на евангелско-етичните начала, да въздържат от демоните на времето, от явното отречение на християнския възглед за живота и, от друга страна, по всичко това да срещупоставят верното, основния смисъл и цел на всеки живот в тяхната евангелска чистота, ясност и категоричност като това се прави и в един понятен за времето си език. Но не може и не трябва Църквата да опитва да изпълнява тази своя задача чрез светски (политически) средства.

9. Зад външното развитие на обществения живот (във всичките му форми – на семейството, народността, държавата, икономическия живот и пр.) стои като двигателна сила една определена духовна насока от светогледен характер. В тая духовна насока се кръстосват, положително или отрицателно, божественото и динамичното в човека. Поради това, задачата на Църквата е, със своите духовни сили решително да се противопоставя на демониите на този свят във всички тия области на обществения живот и творечски да се застъпя за опазата и вътрешното развитие на божествените, християнските жизнени начала. Общото и основното на всички демонии е, че те искат да бъдат абсолютно суверенни, от всичко и от Бога откъснати и свободни, почиващи само на себе си, което пък свършва със самообожаване (на народ, държава и пр.) и с ограничение или отречение на религиозната свобода и евангелско-църковната дейност. Такива демони са т. н. суверенен „народономос”, секуляристичният дуализъм от държава и църква, тираничният държавен абсолютизъм, самоцелността на стопанския живот – и изобщо социолатрията.

Тук задачата на Църквата е да се благовести силата Божия (Царството Божие) в света и историята и ясно и решително да изнася евангелското слово за собствените задачи и границите на дейността на държава, народ и пр.

Господстващите национални, държавни и пр. обществени духовни сили са общо съсредоточени и носени от т. н. култура. Поради това най-добре се наблюдават във всяка (от своето време) култура връзката между християнско-религиозния и обществения живот. Съзнанието на целия християнски свят стои днес под натиска на т. н. секуляристична култура и почти в целия християнски свят се чувствува превратността на това духовно състояние на християнското човечество. И поради това почти общо в християнския свят се наблюдава движението срещу тая секуляристична култура е вървял в тясна връзка с идеите на отричане на религия, християнство и църква¹⁶. Тоя ход и тоя характер на модерната (секуляристична) култура ни доказват тясната връзка между човешката култура, от една страна, и религията, християнството и Църквата, от друга страна, и где лежи демонията на тая култура, както и становището и задачата на Църквата в това отношение¹⁷.

10. Накрай трябва в заключение да изтъкнем есхатологическо-трансцендетния дух на православната Църква и апокалиптичните чувства в оснавната духовна насока на православния (особено на руския) християнин – дух и чувства, които са възприети от първохристиянството. Във всички области на живота на тоя земен свят имаме постоянно да боравим с греха на човека, дори също с демоническия „княз” на преходните блага на лежащия в зло свят. И както ни разкрива Откровението, всички те ще останат дори във увеличаващата се дейност чак до последното ново идване на Спасителя, за да бъдат окончателно осъдени и поразени от Христа, – една „катастрофа на спасението” за раждането на новата земя и на новото небе и за окончателното изграждане на Царството Божие. До тогава най-вдъхновеният полет на Църквата и на нейните верни членове е насочен към отвъдсветовното. Те не отхвърлят света и неговите блага като зло сами по себе, но те постоянно са в съзнанието, как всичко на този свят е молепсано с грях, колко условно и преходно е то и колко верен, абсолютен и всеславен е отвъдсветовният Божи град¹⁸.

В това настроение очакваме всеславното идване на Иисуса (Откр. 22, 20) и нашата православна Църква зове ежедневно чрез Символа на вярата и св. Литургия в името на своите верни и заедно с тях: „Чакам възкресението на мъртвите и живота на бъдния век”.

Тая апокалиптична есхатология на (православния) Изток не е песимизъм, а радостно-аскетична есхатология. Тя различава между свят и грях, но същевременно признава и изтъква реалното дълбоко значение на злото и греха в тоя свят. Тя остава в света, но нейната мисъл е преодоляването на света и нейното вътрешно устремление е към бъдещия свят. Тя е дейна в света и движещата сила на дейността й в света е любовта и милосърдието (в Бога Отца) за всеки човек и преди всичко за всеки грешен, унизен и преневолен човек. Поради това тая апокалиптична есхатология е динамична апокалиптика, активен и радостен аскетизъм.

Оттук и толкова повече в съвременната ни епоха дълг на всеки истински син на св. Църква е ясно да съзнава и дълбоко да чувуствува есхатологическото напрежение между Кръста и Възкресението, като жизнено свидетелствува Христа с всяко смирение и в пълно съзнание на рисковете, на които е или може да бъде изложен. Това засвидетелствуване, което едновременно е изповед и свещено мъченичество за Божията правда в името на саможертвената любов на Христа Спасителя. Изглжда, че Господ Бог изново поставя цялото христянство в положението на древната Църква, за да може дълбоко да се съзнава и всесърдечно да се възприема и героично да се носи свещената реалност между Кръста и Възкресението и да се изповяда Христос пред света с всичката жертвеност и любов – за по-праведен живот на земята, за вечна любов и блаженство в Господа Бога.

¹ Доклад, четен на 1937 г. в Оксфорд (Англия) на пленума на междуцърковната конференция за практическо християнство, по което време авторът на доклада е бил удостоен от Оксфордския университет със степента honoris causa Dr (потечен д-р).

² Ефес. 4, 15 сл. сл.; 5, 23; 1, 22; Колос. 1, 18; 2, 19.

³ Ефес. 4, 17.

⁴ Иоан. 15, 6.

^а По-късна добавка: Вж. по това в нашите трудове: 1) „Das orthodoxe Christentum des ostens”, Berlin, Furcheverl. 1928, S. 73 ff; (в англ. Превод „The Eastern Orthodox Church”, London, 1929, p. 78 ff; в бълг. превод, София, 1942, университ. изд., стр. 61 сл. сл.); 2)„Die Orthodox Kirche des Ostens in oekumen. Sicht”, Zurih, 1949, Zwingli-Verlag, S. 67-79; 3) „Единството и кафоличността на Църквата” в „Годишника” на Духовната Академия, том ІІ (ХХVІІІ), София, 1952; 4) „Aktuelle Probleme und Aufgaben der orthodoxen Theologie und Kirche” – (в „Годишника” на Богосл. факултет, том Х ХІV, София, 1947, стр. 4-16).

⁵ Мат. 16, 16.

⁶ Гал. 3, 27.

⁷ Ефес. 4, 15.

^б По-късна добавка: Вж. по това посочената в бележка „а” литература (следващите места и страници).

⁸ І Иоан. 1, 8.

⁹ С право Църквата още от самото начало отхвърля тоя възглед (монтанизъм, донатизъм, новацианизъм), срв. І Кор. 3, 11 сл. сл.

¹⁰ І Кор. 12, 12 сл. сл.

^в В по-късна добавка: Вж. по това посечените в бележките точка „а” и „б” литература (следващите места и страници).

¹¹ І Кор. 14, 33.

^г По-късно добавено: Вж. по цялата тая проблема и по-късно излезлият мой труд „Етическата реалност и функция на Църквата”, (в „Годишника” на Богосл. факултет, том ХХV, София, 1948); срв. също в споменатите в бележка „а” мои трудове: в първия (българското издание), стр. 94-115 (съответно в немското и английските издания); във втория, стр. 101-110; и в четвъртия, стр. 14 сл. сл.

¹² Нещо подобно (погледнато вътрешно) на подобен дуализъм имаме и в безмонашеския протестантски Запад: или крайно индивидуалистичното „осамотяване на душата пред Бога”; или в антагонистичното противопоставяне между Бог и свят; в трансенцендетно безисторично християнството (това значително и у Бартианизма, т. е. в диалектическото богословие на Карла Барта); или в старото разделяне в два самозаконни реда на Евангелието и света, при което действителната връзка между двата изчезва.

^д Вж. по-подробно по това в цитирания в забележка „г” пръв мой труд, стр. 20-26.

¹³ Ава Доротей, който е живял през времето на древното християнство, ни описва това чрез образи: колкото по-близко са точките вътре в една окръжност до центъра, толкова по-близко са те една до друга.

¹⁴ 6 и 18 апост. Правила; 7 на ІV вс. събор.

¹⁵ Не трябва да се забравя, че не само Църквата трябва да спечели света, но и че „светът” се опитва да се вмъкне в Църквата.

¹⁶ Нейният произход лежи в т. н. християнски хуманизъм, след което се върви по етапи по-нататък: привидна (рационалистично-индивидуалистична) неутралност към християнството и Църквата; обмирщение на религията (поставяне божествената истина на откровението под човека, света, хуманистическата култура); извънцърковност и противоцърковност на културата; паганизъм, материализъм, но за това пък и Божи съд над всичко туй и обрат към и възраждане на религиозност, християнство и църковност.

Почти същият ход на секуларизационната култура имаме и на православния Изток. Срещу превратността на тая култура работят от християнско гледище бележитите руски романисти Н. В. Гогол, Т. М. Достоевски (отчасти и Л. Н. Толстой) и мислители като А. С. Хомяков, К. С. Аксаков, Ю. Ф. Самарин, И. В. Киреевски, Вяземски, Н. Ф. Федоров, Вл. С. Соловьев, И. Я. Чаадаев, К. Н. Леонтьев, В. В. Розанов, братята Сергий и Евгений Трубецкой, Н. А. Бердяев, Д. С. Мережковски, Л. Шестов, Сергий Н. Булгаков, В. В. Зеньковски, Н. Лосски, С. Л. Франк, Л. П. Карсавин, Б. П. Вишеславцев, П. А. Флоренски, Л. Зандер, Н. Арсеньев и др.

По-късно добавено: Вж. обстойно у: В. В. Зеньковский, История русской философии, два тома, Париж, 1948, 1950; (тоя труд бе издаден и във френски превод – Histoire de la Philosophie russe, 1953 и 1954, Paris, Librairie Gallimard); от същия, Русские мыслители и Европа, ІІ изд., Париж, 1955; С. П. Жаба, Русские мыслители о России и челевочестве, Париж, 1954; Bernhard Schultze, Russische Denker, Wien, 1950, Verl. Herder; Alexander von Schelting, Russland und Europa, 1948, Bern, A. Frankeverl.; Hans Ehrenberg. Oestliches Christentum, два тома Munchen, 1925, Verl. C. H. Beck; Fritz Lieb; Russland unterwegs, Bern, 1945, Verl. A. Francke; От същия la Russie evolue, Neuchatel, 1946, Edit. Delachaut et Nestle.

¹⁷ Културата е творческа, духовна дейност на човека в историята и като такава тя е голяма ценност. Обаче нейната демония лежи в нейното санадценяване, в нейното самондаценяване, в нейното горезтъкнато абсолютиране с провежданото чрез нея самообожествяване на човека. Много сполучливо казва Н. Гогол за западно-европейската, секуляристична култура: „Дяволът е излязъл в света вече без маска.” Човешката култура може да стане и едно господаруване на Антихриста в света. И тук първа задача на Църквата е – да въздържа, да опазва културата от тия демонии, и в крайни случаи – да издига пророческо-есхатологическия си глас и да сочи на Божия съд. На второ място задача на Църквата е да работи навсякъде ясно и енергично за вкореняването ва културата в Бога и да провежда Духа Божий и Христов като пътеуказател на културата. В православния Изток русите са, които усърдно работят в тая насока. Дали може да има една християнска култура сама по себе си и дали Църквата може да създава такава култура е също важен въпрос, който тук не се засяга. Но ако все пак може да се говори, макар и в условен смисъл, за една християнска (или даже за православно-християнска) култура, то това може да става по-скоро в смисъл на едно въздействие на Църквата изотвътре върху духа, основната насока на културата, за едно съдействие в културата на всеки верен и съзнателен християнин.

¹⁸ Поради това гледат те на земния живот, като на време на странствуване, въздишат за Царството Божие и се молят всесърдечно за неговото по-скорошно идване, като считат това небесно царство за своето собствено живелище (Филип. 3, 20; Евр. 11, 16). Затова те ценят всички блага и форми на живота на тоя свят от вечния аспект на идващоно, наближаващато небесно царство и не се връзват от благата на тоя свят. Тая есхатология е едно постоянно напрежение между опасностите в тоя свят и неговата окончателна трагедия и триумфа на Църквата Христова, на Царството Божие.