Валери Станков Катунарите тръгват. И скрива ги древната кал. Подир тях издълбаха очища огнища бакърени. И какво? Със луната – парче разтопена печал – калайдисвам сега кандилата на моите мъртви. Сякаш пламъкът хвърля искрици...

Валери Станков Хоризонтът ли стисна далечното слънце за гушата? Или облаци мъкнат подути кореми едва? Сякаш Господ разстила дюшеци над мен изтърбушени и се кани да спи върху моята тежка глава. Щом сте вече...