Богословие и спекулация (част 1)

Адвентното движение възниква в средата на 19 век в Северна Америка. В същината си е една от протестантските девиации, които се появяват и набират скорост именно тогава – мормони (Църквата на Иисус Христос на светиите от последните дни), Свидетели на Йехова… А защо не и Християнска наука на г-жа Мери Бейкър Еди?…

По това време и на това място са чужди вече, сред широките протестантски кръгове, сериозните богословски търсения. За сметка на това стават обаятелни различните рационалистични спекулации. Предисторията на въпросното движение е "откритие” на фермера Уилиям Милър, който известно време се увличал от деизма, преди да се срещне с книгата на св. пр. Даниил, която дотолкова го впечатлила, че се захванал със „сериозно изследване на нейните пророчества”, връщайки се, в известен смисъл, към традионната протестантска вяра на своята майка, само че, задавайки в това „изследване” един много особен, рационализаторски ракурс – открива именно датата на Второто пришествие. Методологията на Милър в такава степен повлиява по-нататък адвентното движение, че и до днес наблюдаваме безрезултатно лутане в богословската им мисъл – постоянни опити да се завърнат в руслото на протестантската ортодоксия, която пък, от своя страна, е белязана от схоластизъм, но отхвърля крайния рационализъм в мисленето на култистите от средата на 19 век. А това мислене се намира в сериозна обвързаност – дотам, та дори може да се каже, че е формирано от дарвинизма, деизма и научно техническия прогрес, възникнало в опит да бъдат опровергани тези течения, обаче в техните крайни изводи, вместо в методите им и изходните пунктове.

Така християнският Запад не успява да предложи алтернатива на зараждащия се „научен атеизъм”, но по-скоро се опитва да го опитоми и християнизира. С това той предварително обявява капитулацията си пред разрастващата се секуларизация и тя става много явна по-късно, когато апологети и теолози започват да противопоставят креационизма, като теория за сътворение от Личностен Творец на еволюционизма – теорията за случайното възникване на разума и живота. А „битката” между тези две теории, докато те съществуват в настоящия си популярен облик, винаги ще се води на територията на Свещеното Писание и християнската история. Еволюционистите всякога ще подиграват „библейския доклад за сътворението” и някои средновековни предразсъдъци, като например този, че въз основа на „доклада” може да се определи в кой точно ден и в колко дори часа е започнал Господ да твори. Библейските „учени” пък трудно ще стигнат по-далеко в спора от това да показват колко е невъзможно математически да се породи живота случайно; ще сочат малкото количество лунен прах като доказателство, че Земята е на не повече от 10 хиляди години, а поискат ли да са по-напредничави и адекватни, ще се заиграват с израза „В началото Бог сътвори небето и земята, а земята беше пуста и неустроена” (Битие 1:1), намирайки възможен период от време между сътворението на земната материя и възникването на самия живот, чрез който да помирят Библията (тълкувана и представяна в специфичната рационалистическа интерпретация) със свидетелствата на геологията, антропологията и биологията, относно огромната възраст на планетата. Или пък „тавана на западната апологетика” – че и еволюционната теория изисква, може би в не по-малка степен, вяра, имайки предвид това, че фактологията й не може да бъде доказана по емпиричен път (посредством опити).

За такова мислене ще бъде съвършено чужда православната трактовка, предлагана от проф. Владимир Лоски, че „библейския доклад за сътворението” носи йерархичен, а не хронологичен характер – т.е. целта е не да подреди по време кое след друго е станало, а да посочи Човека, като „венец на творението”, в качеството му на едничък Божий Образ, призован към Уподобяване. Подобни съждения често са отхвърляни като източен богословски екзотизъм, но западните апологети отказват да разберат, че само в тях се съчетават истински двата варианта на сътворението (от кн. Битие: Първата и Втората глава). Където висшата библейска критика (Давид Щраус, Джеймс Фрейзър) вижда разнородност и разминаване, събрани насилствено в неубедителен синкретизъм (съответно Елохистка и Яхвистка митологии), там православното богословие постига заявените от рационализма цели, като ясно показва, че 2-та глава е всъщност развитие и обогатяване на основната мисъл от 1-та глава, превишавайки тези цели даже многократно и качествено, като въвежда един добър библейски и светоотечески Богоцентризъм, посочвайки също истинската цялост и предназначение на творението и на Човека, като негов стопанин – да се съедини евхаристийно в Бога и с Бога. Така, отричайки самодостатъчността на разума, православното богословие му дава друга и нова перспектива за развитие и усъвършенстване, чрез покана за участие в Тайната „която духа обожестява, а ума пречудно храни” – евхаристията, която измества погледа от историчността, в нейния рационалистичен прочит, към есхатона; от веществото към Образа; от факта (сам в себе си) към динамиката на съпреживяването, която дава смисленост и завършек на факта – пълнотата на градивната интерпретация.

А когато 20-ят век довява в протестантска Америка влиянията на източния окултизъм, от една страна (пораждащ появата на съвременото харизматично движение) и влиянията на философския екзистенциализъм, от друга (видим в теологията на либералното християнство), става изключително трудно за мнозина завръщането към основите на класическата Реформация, а още по-малко – към светоотеческото Православие. И Църквата (в нейния западен прочит) се превръща в място на една нечистоплътна от богословска и философска гледна точка среща, където се допират концепции за духовност и социални утопии, поразително приличащи си в базисите, методологията, естеството на аргументите, но спорещи относно крайните изводи, поради емоционална предразположеност, а не като издържан път към логически завършек. Ето как се възцарява теорията на абсолютната относителност – релативизма. Защото имаме мнозина, които заявяват диаметрално противоположни становища, при все, че ползват еднакви прийоми за съждение. Релативизмът е начин за помирение между рационалистическите девиации – в признанието, че всяка има своето достатъчно основание за съществуване.. Релативизмът е средство за рационализма да представи привидна многоликост, симулирайки движение… И… Защо пък да не го кажа?! Рационализмът е крайния светогледен банкрут на светския човекоцентричен хуманизъм, който ограничава човека, като го сваля от статута му на Княз под Бога и в Бога до социално животно; превръща го от сложносъставна Личност в индивид (ограничава идентификационния ресурс в границите на вида). Това е, по моему, сериозният грях на протестантизма (хула срещу обожествяващия ни Дух Свети) – капитулацията пред хуманизма, изборът да се покориш, че даже да ползваш езически цивилизационен ресурс, вместо да потърсиш, за да усвоиш християнското си наследството и да го разработиш.

***

Адвентистите от Седмия Ден са добра илюстрация на това, което по-горе казахме, макар да нямат съществен принос в движението на описаните процеси и тенденции, ако, разбира се, не броим активната роля на адвентистките теолози в популяризирането на креационистката теория, която дава подплата на тяхното виждане, че седемте творчески дни от кн. Битие са буквални и така потвърждава един основен момент от теологията им – че Старозаветния седмичен цикъл е непреходен – конкретно свещеността на съботния „седми ден”.

На първо място, те се открояват със склоността си към преекспониране на историчността… Разбира се, открояват се и с множество други особености, но тях ще коментираме друг път. Говорим тук именно за Милъровия прочит на кн. Даниил, за пророческото визионерство на Елън Уайт, където рационализаторският привкус е донякъде смекчен от религиозната екзалтация и за завръщането към неподправеното наследство на Уилям Милър, от страна на следващия „авторитетен” коментатор на апокалиптичните пророчества – Юрайя Смит. Впрочем, конфликтът между харизматичното начало, оликотворено в живота и делото на „пророчицата” Елън Уайт и прагматизма на споменатия Смит е постоянна величина в развитието на адвентизма. Този конфликт ескалира по време на събитията от 1888 година на конференцията им в Минеаполис и тлее и досега, което е видно от неспирните и многобройни разцепления в сектата. Той е сблъсък между „Гласа на пророчеството” и мисионерската визия на историзиращите да импонират на сухия рационализъм. Но никоя от двете концепции не смее да скъса окончателно с другата, пък и лидерите-консолидатори в сектата всякога са се стремили да ги съчетават. И така, както за тях е важен ”изторицизма” като общностно-идентифициращ фактор, така и харизматизма, в който намират устойчивост от усещането за развитие и динамичност.

Отношението им към историята може да се обобщи в израза „царица на науките”, а отношението към „пророческия глас”, естествено, предвидливо институционализиран и „консервиран” в рамките на литературното наследство на Елън Уайт, може да бъде обобщено в израза „стлъб и крепило на истината”, гарантиращо уникалността на сектата – защита в условията на безкомпромисна религиозна конкуренция.

Аз вярвам, че библейското и светоотеческо опровергаване на някое от тези две начала няма да постигне сериозен душеспасителен ефект – постижимият максимум е разрояването на сектата, като всяка фракция си остава адвентистка в същината си. За да бъдат „реевангелизирани” адвентистите, трябва многопосочна и систематична критика на всеки общностно-идентифициращ пункт. Затова, нека започнем отнякъде. Предлагам да е с Милър – Смитовото тъкувание на кн. Даниил… (Следва)

Част 2 | Част 3