Великопостният начин на живот
Във времето на Великия пост посещаваме църковните служби, постим и се молим в определено време, но с всичко това не изчерпваме постния подвиг. За да бъде той действен и плодотворен, е необходимо да го поддържаме изцяло с начина си на живот. Не трябва да живеем по начин, който е противоположен на поста, не трябва и да се раздвояваме в живота си.
Протопрезвитер Александър Шмеман е известен богослов, проповедник и ректор на семинарията “Св. Владимир” в Ню Йорк. През 70-те и 80-те години на ХХ век той изнася няколко цикъла беседи по радио “Свобода” за своите сънародници, живеещи в Съветския съюз. Словото, което предлагаме на вашето внимание е част от тези радиопредавания. Българските читатели познават книгата му “Великият пост”, която претърпя няколко издания от ИК “Омофор”.
В името на Отца, и Сина, и Светия Дух!
Във времето на Великия пост посещаваме църковните служби, постим и се молим в определено време, но с всичко това не изчерпваме постния подвиг. За да бъде той действен и плодотворен, е необходимо да го поддържаме изцяло с начина си на живот. Не трябва да живеем по начин, който е противоположен на поста, не трябва и да се раздвояваме в живота си.
Преди няколко десетилетия великопостната атмосфера е съществувала в православните страни и се е създавала от самото общество. Съвкупността от обичаи и навици, както лични, така и колективни, изграждат това, което наричаме православен бит. Във времето на Великия пост обществото се подчинявало на известния ритъм на живота, на правилата, които напомняли на всички за особеното време. В Русия камбаните биели по особен начин в постното време. Нямало театрални представления и приеми. Сами по себе си правилата не могат да настроят никого на покайна вълна или да го направят по-религиозен, но все пак създавали великопостна атмосфера, която облекчавала личните усилия. Ние сме слаби и се нуждаем от външни символи и знаци. Разбира се, винаги има опасност, че всички тези символи могат да бъдат преценени като достатъчни за спазването на поста и вместо да напомнят за него да помогнат просто да претупаме всичко без разбиране. Все пак, ако имаме верен подход, обичаите ще помогнат.
Не живеем в православно общество и затова обществения живот в нашето време не може да създаде великопостна атмосфера. Заобикалящият ни свят не се променя от Великия пост. Затова трябва да полагаме допълнителни усилия и трябва да обмисляме по-често религиозната връзка между вътрешния и външния ни живот. Духовната трагедия на секуларизма и светскостта на нашата цивилизация е в това, че сме въвлечени в истинска религиозна шизофрения: делим живота си на две – религиозен и светски, без каквато и да е връзка между двата полюса. В нашето време, за да помним за Великия пост са нужни сериозни усилия. Схематично това усилие може да се разгледа двупланово: от едната страна са взаимоотношенията в домашния ни живот, а от друга – животът, в който участваме извън семейството ни.
За православния мироглед животът в семейството стои в основата на църковното възприятие. За да се въплътят в личността християнските принципи трябва да минат през семейството. Не училището, не храма, а тъкмо семейството “посява” християнството в нашия живот. Старецът Зосима в “Братя Карамазови” на Достоевски казва: “…защото няма по-скъп спомен за човека от спомените на най-ранното детство. Тези спомени спасяват през целия живот”. Зосима разказва за Литургията на Преждеосвещените Дарове, на която майка му го водела. Споменът за красотата на тази служба, както и думите “Да изправится молитва моя яко кадило пред Тобою” идвал в трудните моменти и му давал сили.
В църковните училища, там, където ги има, се извършва забележителна работа в областта на религиозното образование на децата, но тя също няма как да замести домашната основа в религиозното възпитание. Какво трябва и може да бъде направено през Великия пост в семейството и дома?
Без съмнение, всички ще се съгласят, че целия семеен живот радикално се промени под влиянието на радиото и телевизията. Излъчването на новините от целия свят ни влияе, влияе ни модата, която се налага чрез медиите, мисленето… Не е нужно вече да пропътуваш големи разстояния, за да разбереш какво се случва по света. Целият свят е постоянно пред очите ни, а на нас не ни се налага дори да излизаме навън. Но всичко това довежда до загубването на сетива за нашия вътрешен свят и ни лишава от красотата на съществуването ни, която просто се “изгубва” някъде в съвременната масова култура. Там, където младите хора не се формират от телевизията, идва на помощ музиката. Музиката не само се слуша, а и се превръща във фон на разговорите, на четенето, занятията и т.н. Необходимостта от постоянно слушане на музика показва неспособността на съвременните хора да се наслаждават на тишината, в която да улавят най-ценното в живота си.
Ако християните преди нас са живели в света на тишината и мълчанието и са имали възможност напълно да се съсредоточат върху вътрешния си живот, то съвременните християни трябва да направят огромни усилия, за да възстановят атмосферата на съществено и нужно мълчание, и тишина, която е необходима за да се докоснат до вечния свят. В такъв смисъл въпросът за духовната “събраност” и преодоляване на заливащата, но не спасяваща ни информация, все пак, е въпрос на живот и смърт.
Трябва да разберем, че е невъзможно да се живее едновременно във великопостната светла печал и съпреживявайки последния моден спектакъл, шоу или друга масова истерия. Затова великопостният обичай, който може да бъде предложен е да се ограничат ненужните зрелища и информация. Едното измества другото, затова, нека ограничим любимите си привички.
Вярно е, че няма нищо лошо в това да продължим да слушаме новини, но нека избираме предавания и програми, които ни обогатяват духовно и интелектуално. Нека бъде прекратена приковаността към телевизора и съществуването на човека в креслото, който пасивно поглъща всичко, което му показват. Когато бях дете (това беше времето преди появата на телевизията), моята майка обикновено забраняваше пианото през първата, третата и седмата седмица на Великия пост. Това е останало в паметта ми по-ярко от дългите великопостни богослужения и дори сега, когато слушам музика си спомням за своето детство.
С този личен спомен исках само да илюстрирам какво впечатление прави на детската душа решението, което е съзнателно прието от възрастния. Става дума не само за отделен обичай или правило, а за жив опит, който се отнася до периода на Великия пост и който трябва да се помни и пази, без да бъде нарушаван или изгубен. При благочестивите навици, както и при постните ястия, не е достатъчно само въздържанието: то трябва да има положителен противовес.
Великопостната тишина, създадена от отсъствието на светски шум и нарушавана само от допустимото слушане на новини, трябва да бъде запълнена с положително съдържание. Душата се храни с молитва, но нашият разум също се нуждае от храна и точно затова съвременните хора са винаги под прицела на средставата за масова информация. Затова ние, православните и постещи хора също трябва да положим умствено усилие към чисто духовните неща. В ежедневния живот пренебрегваме толкова шедьоври и забележителни плодове на човешката мисъл, въображение и творчество само защото е по-лесно и просто, връщайки се от работа уморени да пуснем телевизора или да се потопим в съвършената пустота на илюстрираното списание.
Вместо това би следвало да съставим програма за себе си през Великия пост. Нека съставим списък от полезни книги, които трябва да прочетем. Не е необходимо всички книги да бъдат с религиозно съдържание. Не всички хора са призвани да бъдат богослови. Но в същото време, в най-добрите произведения на литературата са заложени толкова богословски мисли, а всичко, което обогатява разума е благословено от Църквата и при правилно възприемане придобива духовна ценност.
Помним, че Четвъртата и Петата неделя на Великия пост са посветени на паметта на двама велики учители на християнския духовен живот: свети Иоан Лествичник и преподобна Мария Египетска. Трябва да бъде ясно, че с образите на тези двама светци Църквата явно ни показва какво очаква от нас през времето на Поста – това е обогатяване на нашия духовен и умствен вътрешен свят. Четенето и духовните размисли могат да помогнат да намерим този вътрешен мир и тази радост. Съвременният секуларен свят не ни дава да вкусим от радостта, че истинското човешко призвание се проявява във вътрешния, а не във външния свят, но без тази радост и без разбиранито на Великия пост като път, който ни води в дълбината на нашето човешко същество, постенето изгубва своето значение.
С Божия помощ, положете усилия, за да посрещнем с обновени души Светлото Христово Възкресение. Амин. | www.shmeman.ru
Превод: Дария Захариева
Щом сте вече тук…
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>
Само че не е вярно, че всичко започва от семейството. Семейството не е длъжно да ти дава такова възпитание и неговото одобрение за него не е нужно. Тяхната ориентираност не е задължително твоята. Човек трябва сам да вземе съдбата в свои ръце, а не да чака на отговорността на другите, защото не се знае дали те ще го направят или могат дори да грешат. Когато сам търсиш и действаш тогава после сам си носиш отговорност и сам се сърдиш на себе си.
Да, прави впечатление колко голяма е разликата между поколението на автора и нашите поколения. И все пак, браво на тези православни родители, които, преодолявайки себе си посяват скъпоценнот зрънце на вярата в душите на децата си!
Този въпрос е много деликатен, защото контрапункт на здравата религиозност е примитивизма, наивността, глупостта и психотизма!…Известно е, че съществен въпрос при християнството са абсурдните факти, обвързани с него-възкресение на мъртви и т.н.!…Разрешението му, според мен, във философски план, е не без участието на тезата на Тертулиан: „Вярвам, защото е абсурдно!“ и „контрирането“ им (на тези факти) с абсурдността на това, че съществуваме, че умираме и т.н….Идеята ми е, че християнството ТРЯБВА ДА СЕ ПРЕДАВА И ПРЕПОДАВА В ПЪЛНОТА , дори и в случаите, когато става дума за предаването му от родители на децата им, защото не всички деца са податливи на мечтателни приказки с наркотичен привкус, каквито биха могли да се
окажат думите и действията на родителите им, една част , от които , повече или по-малко, са в състояние на прелест!Освен това, когато отсъства един минимум утвърдена здрава традиция на религиозност в обществото, това, което отбелязвам, е още по-актуално!…Отбелязах (по-горе) -„философски план“, който е по-„нисък“ от богословския, но има своето законно присъствие в християнския мироглед и не би трябвало да се отказва и на децата!
Сетих се за това, което видях наскоро при посещението ми в Княжевския старостилен манастир в деня когато изнасят за поклонение голям брой мощи: млади майка и баща, явно големи ревнители, караха сина си-на около 3 години, според мен, да „лепи“ целувки по стъклата зад които бяха тези реликви!…Мощите са ценни частици от хора, пропили се с Божествени енергии, но външно-„любовната“ практика да се целуват „пълноценно“(страстно!?), е проява на лош вкус, по мое мнение, който не би трябвало да се „предава“ на деца, защото е неприятно и ненужно един човек да се изгради като религиозен „поцелуйковец“!…Малко по-различно е, когато с минимално докосване на устни, на подходящо място , се изрази специален пиетет към някакъв сакрален обект!
ти си страшен философ. Като не ти се целуват мощи, не ги и целувай. Ти може и да си философ, но със сигурност не си педагог. Ти знаеш ли изобщо нещо за детското възприятие, за детското преживяване на сакралността? Ами, че по твоя принцип ние и децата не би трябвало до причастие да ги допускаме, там не мощи, ами Тяло и Кръв поглъщат. Ти представяш ли си какви поцелуйковци и проглътвачи ги правим? Я си гледай в твойто канче и остави децата да идат при Бога! Те познават света именно в тази възраст сетивно, а без сетивната основа после не може да се развие и духовната.
би могла да се конкретизира и така: защо тези свръхблагочестиви родители да не кажат на детето си: „Целуни тук (в знак на почит) но лекичко!…Докосни си устните само!“…Детето (от цитирания от мен случай) може и да не ги разбере сега, но следващата година като му кажат пак, а и останалите като чуят подобно нещо може да се повлияят положително!…Както отбелязах, аз съм против стила, който може да види почти всеки в черквите-да се лепят агресивни „плътски“ целувки по (обществените) икони-нещо несъответно и неприятно и антирелигиозно! Който иска непременно страстно да целува икони, да си го прави в къщи!…Обсъждаме в момента един малък детайл, един от многото, който оформят една не дотам приемлива среда, атмосфера в черкви и манастири!..Децата от малки трябва да се възпитават на добра култура и обноски!
и освен това по време на Великия пост си е похапвал пилешки кълки. И това не е зловреден слух, а лично негово признание в една от книгите му! Пък, както се е подбръсвал и подстригвал, няма много вид на православен, а по-скоро на католически свещеник. Затова е, меко казано, неуместно той да разсъждава за Великия пост!
толкова драстично!!! Не и в Православието! Ето защо не мога да му вярвам, каквото и да пише и колкото и добре да го прави! Това си е чист популизъм!
Нито материалът е идеален, нито авторът… И какво – ако си християнин, какво те интересува живота на Шмеман или някой друг? Пушил ли е, пил ли е?? Може и той да е писал, защото е искал да се доближи до времето и живота на истинските християни.
Ако има нещо ценно в този текст, вземете го, ако не – ще дойде друг, по-добър. Има много болезнени примери и да се живее по християнски не е просто. Аз съм съгласна с refab, че е нужна по-здрава позиция. Сигурно и философията ще помогне.
Това е само един текст за Великия пост и в него имаше добри идеи… Хайде, със здраве!
Нали след като е стъпил на амвона и проповядва, трябва да гледа, докато го прави, сам негоден да не стане. Миличка Дари, не се засягай, но апологията, която си му дръпнала е повече от обуреваема, защото трудно ще защитиш някого, който сам се е оплескал така! Та нали животът на свещеника е „евангелие“ за народа? От кого ще се учим – от приказките или и от примера?
Ако е само от приказките, тогава тук е безусловно налице категоричното потвърждение на думите на Спасителя за фарисеите, които трябва да слушаме, но чиито дела не трябва да вършим! Знаеш цитата, нали?
Е, тогава сама кажи, дали не прилягат тези думи като ръкавица за г-н Шмеман! И ако е така – дали и той не влиза в числото на същите тези фарисеи? Пък че има нещо ценно, има, обаче… това, както знаем от Евангелието, не стига!
Едно е сигурно, че няма да се спасяваме заради Шмеман! Ти си права, тряабва да се спасяваме въпреки Шмеман и шмемановци… И аз ти желая здраве, обаче преди всичко духовно!
По принцип, естествено, че пороците наистина са нещо неблагоприятно и осъдително, но трябва да се отчита и конкретността на всеки случай, общо казано, защото често има обстоятелства, които предполагат най-малкото сериозна снизходителност спрямо носителите им.Освен причинността за лошите привички и пороци, важно е и отношението на съответната личност към тях-дали е критичен, дали се бори с тях!…Не на последно място трябва да се отчете и факта, че осъзнати слабости на хора, които не успяват да се преборят с тях, могат да им служат като мотив за постоянно покаяние и като антидот срещу гордостта им!Съобразено с това, което написах, не може морално да се забрани категорично проповед на неидеални хора, освен ако не са „гонени“ от силна страстност и изразена греховност (особено ако те
проповедниците) ги толерират с лекота у себе си)!
Като любопитен факт съобщавам обстоятелството, че, напр., от. Фотакиев от Варна, който има грижата за токсикомани и, вероятно, само по тази причина е много по-достоен от разни правоверни кресльовци, е пушач!
ПП Аз не пуша (отврат!)!…Не познавам и личността и творчеството на от. Шмеман.
Обаче винаги има едно „но“. А тук „но“-то е липса на критичност у о. Шмеман относно неговите пороци. Той си ги казва тези неща, без особено да страда от това. И тук е тънкият момент, който ти си усетил и за който съм съгласен с теб. Покаянието.
„Ако някои, измъчвани от по-рано придобити лоши привички, могат, макар и с просто слово да поучат другите, то нека ги поучават, но само да не началстват; може би някога, засрамени от собствените си думи, да започнат деятелна добродетел………………………………………..
………………………А ако страдащите от пороци доброволно се предадат на наслади, то нека показват своето учение с мълчание.Защото Писанието казва: Иисус начена да върши и учи (Деян. 1:1)“ (Лествица 26:14)
Прав си! Особено след като и св. Иоан Лествичник казва същото. Но много се радвам, че цитираш него, а не Шмеман.:-)
Цитатът си го бива, нали!? И е много силен, защото светецът проповядва като такъв, който има власт. Някак си личи, че това не са само приказки. Хареса ми!
Йоан Лествичник не са, мисля, контратеза, поне не изцяло, на това ,което казваш! 🙂
Не искам да обсъждам хората, особено когато са починали, разберете ме правилно! И не съм апологет на никого. Бих искала да не коментирам пороците на свещениците, владиците, фарисеите, защото можем да говорим и за нещо добро. Нали разбирате, че този текст не е необорим, особено след като познавате Дневниците на Шмеман. Но не разбирам защо това, от което Вие сте се съблазнили трябва да съблазни и другите? Много често слушаме своите свещеници за това, което казват, а не за това, което вършат. Но и ние не сме съвършени, нали?!
Има научно становище, че изявените тютюнджии изпитват удоволствени изживявания само в един начален период след като са започнали да употребяват никотин! След това вече не получават непосредствено удоволствие, а само вторични положителни емоции, идващи от облекчаването на синдрома на въздържане, който получават като изтече известно време от изпушването на последната (за момента) цигара!
Странна дискусия.
Нима свещениците, които проповядват всяка неделя са безгрешни? Или владиците са светци? Нима ние самите не сме потънали в грехове? Когато казваме на децата си „не прави това или онова, дръж се прилично“ нима ние сме винаги изрядни?
Не са ли длъжни клириците да ни учат на правилата на вярата и не трябва ли родителите да възпитават децата си на правилно поведение, без и едните и другите да са съвършени?
Цитати от Свещеното писание можем да привеждаме, но нали духът е този, който животвори? Нека не съдим, особено във времето на Поста. Не ме интересува дали авторът на проповедта е постил, дали е пушил и т.н. Ако думите му са ми подействали към изправяне, това е достатъчно.
Бог да е милостив към нас грешните.
За Александър Шмеман знам, че е бил застрелян подло в една градинка излизайки от храма, от своите врагове. Явно е бил трън в очите на част от руското общество. А пък книгата му Великият пост е много добра и много подходяща за случая.Нека не го съдим за човешките му недостатъци, особено след като приживе е имал доблестта да говори, каквото мисли. Вече има кой да го съди. А, ние нека се учим от хубавото.
е убитият! Но, понеже много си приличат по дух, нормално е че си сбъркала.
Напълно си прав. Благодаря за корекцията.