Вечната детскост на Бога

Как на обикновения, всекидневния, разсъдъчния език да говорим за най-важното, за най-неизразимото в човека – за неговия религиозен опит? Тъкмо в това е трудността, че този опит действително е почти непредаваем, защото помъчиш ли се да го изречеш с думи – излиза далеч не това, което трябва, а се получава нещо лековато, бледо и отвлечено. Ето защо всички спорове за религията често изглеждат тъй скучни и отегчителни. При това и двете страни в тези спорове рядко стигат до единомислие относно най-важното.

И нали тъкмо затова в Евангелието е казано: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно” (Мат. 18:3)? – Какво трябва да означава това? Нали цялата ни цивилизация е насочена тъкмо към това, да направи от децата възрастни, също такива умни, разсъдливи, прозаични същества, каквито сме самите ние. Нали всичките ни аргументи, разсъждения и спорове са предназначени именно за този възрастен, за когото детството е само и единствено време за порастване, за подготовка, време за изживяване на детството в самите себе си.

И ето, “станете като деца” – казва Христос, и още: “Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене” (Мат. 19:14). Щом така е казано, ние вярващите няма защо да се срамуваме от несъмнената детскост, присъща и на самата религия, и на всеки религиозен опит.

Не случайно първото, което виждаме, влизайки в храма, е тъкмо образът на дете, образът на младата Майка с Детето на ръце, – точно това е най-главното в Христа, точно Църквата се грижи да не забравим това най-първо, най-важно проявление на Божественото в света. Защото самата тази Църква и по-нататък утвърждава, че Христос е Бог, Мъдрост, Мисъл, Истина. Но всичко това изначално, преди всичко друго ни е открито в образа на Детето, което става ключ за всичко останало в религията.

Нека се запитаме: какво ли значат тези думи, какъв може да е смисълът им – „станете като деца”? Първо, едва ли това означава някакво преднамерено изпростяване, отказване от растеж, от образование, от натрупване на опит, от развитие, т.е. от всичко онова, което в детството наричаме подготовка за живота, умствено, душевно и физическо съзряване. И за Самия Христос е казано в Евангелието, че Той „растеше и крепнеше духом, като се изпълняше с мъдрост” (Лука 2:40).

Следователно „обърнете се и станете като деца” изобщо не означава някакъв инфантилизъм, нито противопоставяне на детството на възрастта; „станете като деца” не значи, че за да възприемем религията или да придобием религиозен опит трябва да се превърнем в някакво малоумно същество, или още по-грубо – в някакъв глупчо. Подчертавам това, защото така твърдят и така разбират религията нейните врагове. Те я принизяват до приказки, басни, измислици, на което само деца, или възрастни деца – недоразвити хора, могат да се хванат.

Но тогава какво означават думите на Христос? За да отговорим на този въпрос, първо трябва да зададем друг въпрос – не какво придобива човек, ставайки възрастен, защото това не се нуждае от обяснение, а какво губи, излизайки от детството. Защото без съмнение човек губи нещо толкова уникално и скъпоценно, че после цял живот си спомня за детството като за изгубения рай, като за някакъв златен сън, с чийто край животът е станал по-печален, по-празен, по-страшен.

Мисля, че ако трябва да се определи това „нещо” с една дума, тя е „цялостност”. Детето още не познава онзи разкол, дележ на живота на минало, настояще и бъдеще, онзи печален опит от безвъзвратно изтичащото време. Детето изцяло пребивава в настоящето, в пълнотата на това, което е „сега”, било то радост, било беда. То цяло е в радостта – и затова говорим за „детски” смях и за „детска” усмивка; то цяло потъва в мъката и отчаянието – затова говорим за детски сълзи, затова тъй лесно, тъй неудържимо детето и плаче, и се смее.

Детето е цялостно не само в отношението си към времето, но и към целия живот, то се отдава всецяло и на всичко; детето възприема света не разсъдъчно, не аналитично, не с някое отделно свое сетиво, а с цялото си същество без остатък, но затова пък и светът се разкрива пред него във всичките си измерения. Ако за детето животните говорят, дърветата страдат или се радват, слънцето се усмихва, а празната кибритена кутийка може чудно да засияе, както и автомобилът, или самолетът, или сградата, или каквото и да е друго, то не е защото детето е глупаво или неразвито, а защото в най-голяма степен му е дадено и присъщо усещането за чудесната дълбочина и обвързаност на нещата. Защото детето притежава дарбата за пълно сливане със света и с живота; защото пораствайки, ние действително безнадеждно загубваме всичко това. Губим преди всичко своята цялостност. Постепенно в ума и съзнанието ни светът се разпада на своите съставни елементи, но вече без онази дълбока връзка помежду им, всички тези елементи стават отчуждени, сами по себе си, и като такива – ограничени, плоски, празни и скучни.

Започваме все повече и повече да разбираме и все по-малко и по-малко да възприемаме, вече знаем за всичко, но с нищо нямаме истинско общуване.

Но нали чудесната цялостност и хармоничност, възможността да виждаш отвъд нещата, способността за пълно себеотдаване и единение, за вътрешно отваряне, за доверие към всичко – нали това е същината на религиозния опит, усетът за Божествената глъбина, за Божествената красота, за Божествената същност, тъкмо това е и непосредствената ни опитност за Бога, който изпълва всичко във всичко!

Самата дума религия на латински означава „връзка”. Религията не е една от частите на опита, не е една от областите на познанието, религията е именно взаимната обвързаност и цялостност на света и затова е окончателната истина за всичко. Религията – това е дълбината и висотата на нещата; религията е светлината, лееща се от всичко, затова и освещаваща всичко; религията е опитът от проникването във всичко, отвъд всичко на онази есхатологична реалност, без която всичко се обезсмисля. Тази цялостна Божествена реалност се постига само с цялостно възприятие – ето това означава „обърнете се и станете като деца”.

Към това призовава Христос, когато казва, че „който не приеме Царството Божие като дете, той няма да влезе в него” (Марк 10:15). Защото да видиш, да възжелаеш, да почувстваш, да възприемеш Царството Божие означава да видиш сърцевината на нещата и онова, което те в най-хубавите мигове от нашия живот ни благовестят, онази светлина, която започват да излъчват, когато се обръщаме към детската цялостност.

Превод: Венета Дякова

Списание Мирна, бр. 26

Коментари

коментара