Внимавайте с Исаак

(Мат. 19: 16-26)

Типична сцена, където присъства Иисус Христос (Учителят), други хора и един младеж, който очевидно изпъква, застава на колене пред Него (това има своето значение) и отправя следните думи към Него:

Тук думата благ, която се повтаря два пъти, показва своеобразната душевност на младежа. Първо, фактът, че застава на колене пред Иисус. Някой би казал, че той прави така, тъй като Го почита. В действителност обаче младежът застава на колене пред Иисус, не защото Го почита, а защото всички други Го почитат. Той гледа почитанието на другите, иска да има подходящото поведение – и естествено се престарава. Както някои хора, които, когато са далеч от другите, са изключително любезни, и други, които имат велика идея за себе си, но демонстрират уважение към другите. Един остър човек може много да ви уважава и на пръв поглед да мислите, че е смирен, но той не е смирен, защото по този начин иска сам да се наложи. Това не е смирение. И може да срещнете човек – някой подвижник на Света Гора например – който дума да не ви каже и в същото време да има в себе си много по-дълбоки чувства към вас, отколкото първия.

Как това се вижда във факта, че коленичи? Повторението на думата благ, благий Учителю, какво добро (благо) да направя? – показва, че в онзи миг той усвоява определено поведение. Внимавайте, моментът е много важен, за да разберете душевността и характера на този млад човек, както ще видим по-нататък.

Той коленичи пред Христос, за да може Той да го забележи; за да направи това, което трябва и дори повече от това, което „трябва”; за да покаже поведение, което от всяка една гледна точка да бъде безупречно. Той Му казва:

Христос веднага усеща този фин момент, тоест факта, че зад ласкателството и преклонението се крие идеята за аз-а и реагира малко странно. Той не се съгласява, не казва – Благодаря ти много, че Ме наричаш благ, а му казва: Защо Ме наричаш благ? Защо? Не си го установил, не го знаеш. Това е нещо, което усвояваш, за да Ме доближиш. Това е нещо, което виждаш около Мене. Защо Ме наричаш благ? Никой не е благ, освен един Бог – както много добре знаеш – и това е нещо, за което си сигурен, и този Един Благ е Бог. Не казвай прибързано благ! Думата „благ” тук по някакъв начин изразява едно безупречно поведение. Настоявам на това, защото ще се върнем към него. Много е важно как този млад човек окопава себе си; как – бихме казали – бронира себе си по този начин.

Ако искаш да влезеш в живота и те интересува вечният живот, опази заповедите! Следва друга неочаквана реакция от страна на младежа:

Кои заповеди?

По-надолу ще се види, че всъщност той ги знае много добре. Защо пита кои? Очевидно защото отговорът на Христос малко го обижда. Христос започва лека-полека да го изважда наяве, докато го извади напълно. Сякаш младежът казва: Има ли някоя заповед, която да не съм спазил? За каква заповед ми говориш? Аз? Така, както говори за себе си, той представлява най-съвършеното приложение на Моисеевото учение. Тоест, той отива при Христос едва ли не изкушавайки Го. За да бъдем по-точни, той има добро разположение, но в същото време идеята за собственото му Аз и самоувереност са толкова големи, че надвишават реалността на неговото добро разположение.

Опази заповедите!

Кои?

Виждате, че Иисус тук не го иронизира грубо; Иисус винаги иронизира много леко. Иисус е човеколюбив, Той се прави на неразбрал и отговаря:

Защо Христос поставя заповедта възлюби Бога и ближния като себе си накрая? За да не го обиди. Тук е великото благородство на Христос. Той не иска да го обиди и затова не му казва първо тази заповед. А това е първата заповед. Нали? „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила“. Тази е първа заповед. Втора, подобна ней, е: „възлюби ближния си като себе си” (Марк 12:30-31). Ама този млад човек точно заради нея си пати и я оставя накрая. Когато чува не убивай, не прелюбодействай, той казва – Добре съм с тази, добре съм с тази, спазих всичко това! 

И накрая той решава, че Христос едва ли не го обижда. Виждате как Христос в Светия Дух винаги е много деликатен. Само в един случай не е – с книжниците и фарисеите, където има друга много сериозна причина.

И тъй, младежът Му казва:

Всичко това спазих от младини, какво не ми достига? Последната заповед, която мъничко го затрудни, понеже я каза последна, т.е. той прегледал всички други наум и следователно лесно я подминава и казва: Е, има ли някаква друга?! Всичко това е много наситено, диалогът е много деликатен, Христос никога не казва нещо случайно, не хвърля думи, а винаги ще каже това, което трябва. И тъй, всички съм опазил! Какво не ми достига? Е, какво още ми липсва? Христос му казва:

Ако искаш да бъдеш съвършен – Той му хвърля голямата бомба. Както Ме наричаш благ, коленичиш, искаш Аз да ти казвам Браво! и едва ли не Аз да коленича пред тебе: ако искаш да бъдеш съвършен… Защото, знаете ли, богатите мислят, че са съвършени във всичко. Те мислят, че понеже имат пари, обикновено са наред във всичко. Ако сте срещали такива случаи, ще разберете какво казвам. Те мислят, че имат мъдрост и много други неща. Любопитно. Това е параноята, която стъпва върху върху възприятието на битието като воля за сила. Когато имаш сила, мислиш, че си изпълнил смисъла на битието.

Тук се вижда, че младежът изобщо не е смирен. Ако беше опитал и започнал да прилага заповедите, той би казал, опитах, Господи, водих борба, но можеш ли да ми помогнеш да я водя по-добре? Тогава нямаше да чуе бомбата, която чул след това, нямаше да чуе тези Христови думи, а много по-различни. И тъй, той би казал: опитвам се да направя нещо! В крайна сметка, правя, колкото мога!

Какво не ми стига? Какво още ми липсва?

Това, което ще продадеш, го раздай на бедните. Той не му казва “Продай и задръж нещо”! Така би му оставил някаква надежда. Продай и дай всичко на бедните! И ще имаш съкровище на небето.

Ще имаш голямо съкровище на небето. Кое е това съкровище? Това е съкровището на благодатта на Светия Дух. Това е великата благодат на Светия Дух, която идва при онези, които се отричат от всичко, което имат в себе си.

…па дойди и върви след Мене

Да Го следва в клетвите на фарисеите, в опасността от смърт, в онова “няма къде глава да подслоня”, в “какво ще ядем днес?”, когато няма нищо, в бурното море, в дивата планина – е, дойди и Ме последвай! Защото всички, които следват Христос, са направили същото. Няма някой, който да носи със себе си покъщнината си, а са оставили всичко назад и Го следват. Само така можеш да Ме следваш. Ако оставиш всичко назад. Забрави го, захвърли го. Както Бог ти го е дал, така ти го дай обратно на Бога.

Тук той загубил гласа си. Не казал дори Не!, не казал Да!, не казал, Господи, помогни ми, искам! Бих искал! Я ми кажи повече за това! Я ме научи! Мога ли да дойде за малко при Тебе, няколко дена да поживея както Ти живееш? Да не би да мога го направя? Да го разбера малко по-добре?

Нищо! Само чул, а? Христос го настъпва – както винаги прави – точно “по мазола”, там, където най-боли. Бам! И се сгромолясва цялото здание. Нито заповеди, нито царство, нито съвършенство, нито дори собственият имидж, който е много важен за един такъв човек. Собственият имидж – това е нарцистичната картина, както казват психолозите, която при тези хора е много силно развита, но когато леко се нарани, те предпочитат смъртта, за да не се нарани картината, това фалшиво, но и много реално за тях Аз. Казва се натъжен, но не мислете, че се е натъжил, понеже не би могъл да го направи, а защото не е можел да го избегне. Тоест, той хем искал да има съвършенство, хем да има богатство. Затова се наскърбил, а не защото не можел да го направи. Ако беше така, Бог би му дарил благодатта да го направи, макар и частично. Той се натъжава, защото иска и двете: да бъде хем богат, хем съвършен.

…отиде си натъжен, защото имаше много имот.

Той притежавал много неща. Защо си тръгнал?Ако някой има много, се затруднява много повече; ако има малко, се затруднява по-малко. Ако няма нищо, изобщо не се затруднява. И тъй, виждате, че има благодеяние и в сиромашията, и в бедността. Не в бедността, която иска да е богатство, а в бедността, която приема себе си. Бедността, която приема себе си като благословение, както и самозадоволеността, дори малката самозадоволеност, е голяма духовна свобода. И тъй, бедността, която иска да стане богатство, е робство – наравно с богатството. Тя еднакво измъчва бедния както при богатството, където не знаеш какво да правиш.

Отиде си натъжен. Той нито се върнал, нито знаем името му, защото не си струва да го научим. Просто един млад човек. Ако беше останал, сега щяхме да имаме още един апостол. Всички щяхме да го знаем, да го почитаме, да го празнуваме, да му служим литургии, 2000 години.

Помислете само. Съкровище на небето – каква благодат би получил той самият и каква благодат би предал на всички нас и за колко хилядолетия. Той обаче губи това. Дори не знаем кой е – и той станал прах, и нивите станали прах и всичко станало прах. Дори името не  е останало. Тоест тук връзката с Бога е сделка. Не се ужасявайте, като чувате това, защото настина тук има връзка със сделката – нещо даваш, за да вземеш. От момента, в който не искаш да дадеш (пък и какво да дадеш – ама ние не сме богати като него).

Но всички имаме неща, върху се облягаме и които конституират нашето богатство. Всеки има по един скъп „Исаак” и го гали. Каквото и да е този „Исаак”. Страшно е, но когато доближиш Бога, Той се обръща, веднага вижда именно „Исаак” и ти каза – него искам! Изключително странно поведение, но всъщност не е странно, защото Бог е Личност и е ревнив; Той иска връзка с тебе и ако иска връзка с тебе, Той не ти се подиграва, а реално ти дава Себе Си и иска теб самия! Ако има нещо, което възпрепятства тази връзка, Бог иска да бъдеш готов да го жертваш. Той иска ти да си готов. Много е вероятно, ако богатият кажеше: сега давам всичко!, да му каже – Не, не го давай! Стой, дал си го вече! С тези пари отсега нататък ще правиш следното: това, това и това! Дал си го вече! Тоест Бог можеше да му каже – не го давай!

Когато Авраам отишъл да принесе в жертва Исаак, той вече го бил жертвал и Бог му казал – сега не го жертвай! Страшно е как Бог търси именно не да разруши човека, а неговото сърце, неговата свобода, този цвят на неговата любов, върха, тази първа любов на човека. Най-голямата любов, точно нея. Защото и Той му дава същото, нали? Той не му дава нещо по-малко. Затова е станало Въплъщението – та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот. Той е дал Своя Единородния Син, т.е. Себе Си на човека. Нищо по-малко от Себе Си; и Той търси от човека пак този връх – неговото Аз. Тук Евангелието изглежда трудно, но всъщност не е.

Или думите: ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик (Лука 14:26). Не видях някой някога да принася в жертва и да убива родителите си, за да отиде при Бога. Не! Това просто е начинът да ги видиш истински. Ще разбереш, че всички тези неща са любов за тебе, но са втора любов. Тоест съществува първа любов (към Бога), която осмисля всички други любови. Бог нищо не ти взема, Той обаче просветлява всичко друго и по парадоксален начин – и тогава го притежаваш по-добре. Когато обичаш един човек и казваш – Боже мой, обичам този човек, който ми изпрати, но Тебе обичам повече! – тогава в даден момент, ако той се разболее, имаш дръзновението да кажеш – Боже мой, аз обичам повече Тебе, но обичам и този тук, помогни му да се изправи на нозете си и да не умре сега! Имаш дръзновението. Но ако го обичаш повече от Бога, в часа, когато той се разболее, както някои майки отиват и казват – Боже, спаси детето ми! Детето, което си сложила преди Бога. Разбирате ли? Тогава вече нямаш дръзновение, не можеш лесно да поискаш това. Затова и светците, които обичат Бога най-много от всичко, могат да поискат всичко от Него и да го имат. На Божиите хора, които обичат Бога, всичко съдейства към добро (срв. Рим. 8:28).

Разбирате ли колко велико е това? На този, който обича Бога, всичко съдейства за добро. Защо? Защо там е дал първата си любов. Следователно човек вече става приятел с Бога и Негов близък и след това всичко друго се поправя, получава своята цел, смисъл и истинска стойност. Чуйте! И тези хора стават достойни и значими, именно защото първата светлина, която пада върху тях, винаги е Божията светлина. Разбирате ли?

Как функционира един брак, едно семейство? Защо много пъти имаме проблеми в семейството? Кое поставяме на първо място в живота си? Кое? Кое е великото богатство? Можеш ли да кажеш: виж! Ражда се едно дете, Боже мой, благодаря Ти за това дете, което е Твое дете и го изпращаш на мене, помогни ми да водя това дете по Твоя път! Кой казва така? Много пъти идват родители, намират ме и ми казват – един проблем, друг проблем, страшни проблеми. Казвам на някои, конкретно на една госпожа, чието дете е много тежко болно, когато тя ме пита:

– Не може ли Бог да го изцели?

– Посвети го Бога!

– А, не! – ми каза.

…Тъй като веднага си го представи с черно расо. Е, тогава така ще го имаш. Разбирате ли? Страшно е, защото не даваш човека на неговия Творец. Да не дадеш твоя човек! Не мога да разбера това. Чий е човекът? Чий си ти? Изглеждат ви толкова колосални тези неща? Изобщо не са. Всъщност, това са първите стъпки към една нова гледна точка. Искам да кажа, че това не е нещо страшно и толкова нечовешко, колкото изглежда. И великото е, че така печелиш и другия. Това исках да ви кажа. Не го губиш. Печелиш, защото първо Божията благодат особено ще го покрие, ще го видиш щастлив, а и ти ще бъдеш щастлив в неговото щастие, и ти ще имаш Божието благословение.

И тъй, Христос се обърнал към учениците Си и казал:

Понеже те се смутили, когато чули това, за да го разберат по-добре, Той го повтаря:

…и още ви казвам: по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие. Като чуха това, учениците Му твърде много се чудеха 

Те останали крайно изумени. Защо? Защото се предполага, че богатството е Божий дар. Какво ни говориш сега, че богатият не може да влезе в царството Божие? Нима той няма залога на Божието царство в ръцете си чрез богатството, което е получил? Да или не? …и думаха: кой тогава може да се спаси? – ако богатите не могат да се спасят, кой може да се спаси? Кой може да се спаси, ако няма спасение за него? Тези, които са получили великите дарове, не влизат в царството Божие – тогава ние какво ще правим? След като ги оставил достатъчно време да бъдат в недоумение, Христос им казал:

Това е още по-голямо откровение. В крайна сметка какво ще стане? Ще захвърлим богатствата или не? За Бога всичко е възможно. Кое е възможното? Да влезе някой в Царството Божие, носейки съкровищата си? Не, а да направи това отричане, това се има предвид. Да се отрече.

За Бога наистина е възможно богатият да стане като бедния. Тук Христос ни учи на великата тайна, която наричаме Евхаристия. Какво казваме, когато влизаме в Евхаристията? Кои са думите, при които всички падаме на колене – Твоя от Твоих Тебе приносящих о всех и за вся. Твоя – това, което е Твое, от Твоих – от това, от изключително многото неща, които са Твои, ги принасяме на Тебе о всех – тоест Ти ги принасяме напълно и за вся – и да правиш каквото искаш с тях. Съществува ли на земята нещо по-велико от това? Не съществува. Затова Светата Литургия е причината, поради която светът живее. Ако престане да се извършва света Литургия в света, не знаем каква форма ще получи животът ни. Не знаем каква чудовищност ще зацари в света. Целият свят още е част от един диалог на любовта. Светът става тайна на любовта. В едно негостоприемно, лобно, трудно, непроходимо, опасно, пълно с болести, абсурди, омраза и проблеми място идва един обикновен свещеник с миряните и заедно правят това – Твоя от Твоих Тебе приносящих – всички заедно – хората са донесли просфората, както и виното. Внимавайте! Виждате, че не носим жито и грозде, а хляб и вино, носим плода на нашия труд в света, нашия живот, битие, това, което ние сме създали от света и това, което впоследствие става наша храна. Светът като храна на човека, светът като част от човека – това се принася. Светът се принася като част от моето битие. И тъй, в онзи миг всъщност принасям своето битие. Твоя от Твоих – целия ми живот. От Твоих – от целия Твой всемир, Тебе приносящих – колко велико! – о всех – без да задържа нищо за мене; нищо не искам в този момент, всичко отново е Твое. Защо всичко е Твое? Ами защото Ти си ми го дал.

Внимавайте, този акт на принасяне е велика тайна, то е повторение на Въплъщението. Това именно е направил Бог Слово. Той принесъл Себе Си на света. Направил е Себе Си подарък за всемира. Това означава, че е приел човешка природа. Съединил се с човешката природа, с целия свят и направил целия свят дар за света. Тогава? И ние, хората, правим аналогичното – правим от себе си дар за Него и се извършва този небесен брак. Въплъщението се простира и става целия свят, и целият свят става Тяло и Кръв Христови. Затова след това говорим за Тяло и Кръв Христови, причастяваме се с тях и даровете се претворяват – Претвори ги чрез Светия Дух – това, което смирено принасяме, именно защото е станало Въплъщението, именно защото го принасяме в това Тайнство на Църквата, тоест Въплъщението. Светият Дух идва, освещава даровете и вече не е моят живот и твоят живот, не са хлябът и виното, а Самият Христос, Христос става Всичко. Всичко влиза в тайната на Въплъщението – моята връзка, живот, битие, съществуване. Вече не съм мой си, вече не съм съвършен, а принадлежа на всички и преди всичко на Него. Разбирате ли какво казвам? Всичко е възможно за Бога!

Възможно е Бог да направи това и сетне този млад човек би се превърнал в апостол и като такъв можеше да бъде и богат, тогава не прéчи. Защо? Защото в този случай богатството също ще влезе в тази мисия. Цялото богатство, каквито и харизми да са, ще влязат в тази дякония. Така ли е? Ще влязат в това дело и ако влязат в това дело, тогава аз се освещавам, разхубавявам своя живот, светът се разхубавява, Бог се явява в света, аз се явявам в Бога, целият свят се отвежда в Бога и великите харизми на Светия Дух започват да се изливат в света през всеки малък отвор, който моето посвещение оставя в Божия свят.

Христос сякаш казва, че Светият Дух идва и те научава на най-важното. И когато научиш най-важното, всичко друго поема по своя път и вече знаеш какво да правиш с другите неща. Научаваш се, по естествен начин получаваш известие в себе си какво да правиш със своите способности, пари, длъжности, всичко. С други думи, не че по някаква причина Бог не иска църковните хора да имат богатство, длъжности и харизми – внимавайте – а иска да знаят как да се разпореждат с тях. Това е нашата разлика от другите, а именно, че ние знаем какво трябва да правим с тези неща. Бог не е завистлив, Той не ти казва – дадох ти го, за да Ми го върнеш! Да го взема обратно! А ти – дадох ти го, за да ми Го дадеш да ти го осветя! – и това, което правим, да бъде съобразно истината на Светия Дух.

Следователно, всички тук имаме дело, което трябва да извършим. Надявам се да го разбирате. Защото всички имаме нещо, което трябва да дадем – който не дава, не получава. Защо? Ами ако не го дадеш, как ще ти го освети? Какво ще вземеш?

Защо не вземаш? Защото не даваш. Тоест даваш нещо, харизма, една връзка, нали?

Често говорим за предбрачните връзки. Ушите ни се измориха да слушаме ние, свещениците: И защо отче, не е позволен сексът преди брака? Какво говорите сега? Ако не се позволяваше преди брака, нямаше да се позволява и след брака! Църквата няма някакъв проблем с интимните връзки сами по себе си, нито някога е имала! Бракът е от първите Тайнства, които Църквата е постановила и извършва. Ако имаше проблем, щеше да забрани брака изобщо. Защото са съществували и такива ереси. Енкратитите (енкратитите отричали брака и го смятали за сатанинско дело) и павликяните, които забранявали брака и за щастие го забранявали, защото така изчезнали. Имало такива ереси и идва и св. ап. Павел и казва: „А Духът ясно говори, че в последните времена някои ще отстъпят от вярата, като се предават на мамливи духове и бесовски учения чрез лицемерието на ония, които говорят лъжа и имат жигосана съвест, които забраняват да се встъпва в брак” (1 Тим. 4:1-3). Тоест това тя смята за ерес. Това, което е грях, не е това, което Бог е дал. Внимавайте! Грях е кога и как може да стане грях. Разбирате ли? В начина на употреба е грехът. Самият факт не е грях и хората се объркват и където и да отидете да попитате всички онези журналисти, които властват над нашия окаян и абсурден живот, ще ви кажат: Църквата забранява секса! Не, Църквата не забранява интимния живот, никога не е помисляла това, а това което е помисляла сериозно, много сериозно, е, че всички неща трябва да стават с Божие благословение. Тук ядем, тук вода пием… Ще започнеш една връзка с човек и няма да вземеш благословение? Това е целия въпрос.

Кой днес се съмнява, именно днес, че можем да имаме употреба на сексуалността, която буквално да е пагубна и може да те разбие? Виждаш млади хора, които са разбити, понеже постоянно влизам в контакт и с моите студенти, виждаш, че някои са разбити. Напълно. Нуждаят се да ги изправиш на нозете, да му кажеш – детенцето ми, как стана така? И тъй, кой е виновен за това? Не е ли виновен начинът на употреба? Църквата ти казва – употреби това и всичко друго по Бога, и самия брак. Това е. Вземаш естествената си връзка, както вземаш просфората, вземаш виното и го носиш в Църквата и казваш – Боже, благослови го!, защото не можеш сам да я ядеш, а може да се освети, да се благослови. Както казвам на младите – когато носиш просфората и виното в храма сутринта, не си ли гладен? Но не помисляш да ядеш от просфората и да отидеш при свещеника и да кажеш, донесох ти и на тебе един залък! – въпреки че гладуваш. Е, това е Църквата. Когато Църквата ти казва: виж, пази малко въздържание преди брака, тя сякаш ти казва – направи тази жертва, за да може целият брак първо да бъде благословен и след това, бре, детенцето ми, не заради нещо друго, а защото Бог е направил това, именно защото Бог го е направил. Не отивай ди го крадеш и да го носиш на кучето. Как правят кучетата? Крадат нещо и после отиват в ъгъла. Да не им го вземе някой. Не прави така. Толкова е просто – така, както ви го казвам.

И попадат в капан църковни хора, и понякога висшестоящи (духовници), объркват се и често не знаят какво да кажат. А Църквата може да те подкрепи, да ти помогне и по този въпрос, ок? Сега говорим за правилното, за богословието на всичко това, за смисъла му. Е, това е смисълът. Смисълът е благодарението (Евхаристията) – това, че което и да е богатство, дар, харизма, което съм получил, най-простото, най-естественото, най-ежедневното, дори най-незначимото и рядко нещо, трябва да мине през Евхаристията и връзката ми с Бога. Твоя от Твоих Тебе приносящих о всех и за вся. И тогава научавам и мярката, и начина. Тогава започваме да разбираме какво е подвижничеството. Когато започнеш да благодариш за яденето си, разбираш, че ядеш повече от необходимото, разбираш, че някой гладува, разбираш, че би могъл да помогнеш на някой друг. Храната става духовно събитие.

Така всичко се одухотворява – и детераждането, и икономиката, и семейството. Всичко минава през Евхаристията. След като влезеш в процеса на Евхаристията, разбираш също къде си се отклонил. Това принасяне те съди, както когато отиваш да се причастиш и съдиш в себе си дали действително си истински и казваш сега идвам тук и поставяш пред себе си недостойните неща, които си извършил.

И тъй, съдиш себе си. Това е евхаристиен съд. Защото влизаш в размяна с чистия и непорочен и свят Господ и там разбираш празнотите, трудностите, проблемите и предразсъдъците си. Лесно е, не е трудно. Евхаристийната връзка има подвижнически характер. Затова в центъра на манастира стои католиконът (съборният храм). Монахът не прави суха аскеза, а това – когато излиза от Литургията, гледа да живее Литургията. Това прави, това означава Твоя от Твоих Тебе приносящих. И след това в този дух човек може да прави големи себеотричания, в този дух на Евхаристията може да жертва и други неща – да жертва пустинята и да отиде и да стане мисионер. Той се вдъхновява от самия Божия дар, става подвижник и отива в планината. Опитайте се понякога да разберете, за да видите колко е трудно.

Понякога сме много доволни от себе си. Защо някой отива и става подвижник в планината? Сред чукарите? Да яде тревите, които намери? Знаете ли, и днес съществуват такива хора. Защо един млад човек отива в манастир? Внезапно, така? Той би могъл да си живее хубаво, нали? Да води хубав живот, да го познават Бог и другите? Това „в повече” на какво се дължи? Дължи се на факта, че когато човек влезе в тази евхаристийна връзка, той проумява, че в крайна сметка това, което принасяме на Бога, е много по-малко от онова, което получаваме. Реално даваме пръст, земя – нищо не даваме. Както казваше старец Паисий: какво е свещта – пчелата ти дава мед, ти отиваш, вземаш восъка и свещта става тайна, принасяш я на Бога и в този миг тя става тайна на моление и преклонение. Едно оскъдно нещо, един оскъден материал. Какво е водата? Какво ми струва да я принеса на Бога и да стане светена вода? И големия Водосвет? И да имам 10 или 20 години светена вода в една бутилка и нищо да не й стане? Виждал съм светена вода на 30 години, на която нищо й няма, а е като тази вода тук – светена вода от Великия Водосвет. И тъй, какво струва тази вода? В крайна сметка, какво принасям пред това, което получавам? Получавам вечен живот, получавам велики неща, много велики. Когато човек разбере това, тогава започва още повече да принася. И тогава става мъченик, монах, мисионер, тъй като разбира, че всъщност Бог търси повод още повече да ти даде. Тоест това, което имаш, е минимално в сравнение с това, което получаваш. Толкова пъти съм чувал това от Божии човеци. Какво е това, което даваме в сравнение с това, което получаваме? Нищо. Старец Паисий ни казваше за света Евтимия, когато я попитал как издържала мъченията и тя му отвърнала: Геронда, всички тези мъчения са нищо пред това, което сега имаме!

Светците знаят какво е това, защото отчасти го живеят. И прости хора го знаят, прости вярващи, знаят висотата му. Очевидно е нещо изключително и много велико. И ние ще го узнаем, ако проявим малко търпение в живота си – това, което получаваме, е толкова по-велико, когато проявим малко внимание и жертваме нещо.

От друга страна, идва бездната на падението. И отново чрез Изповедта носим това падение при Бога, не го отхвърляме, не го хвърляме на боклука; падението може да се превърне в стълбица, по която човек да се изкачи. То не е просто падение. За този млад човек от притчата падението било просто падение. Той станал и си тръгнал. Но ако беше останал там и кажеше – Не! Това, което каза, е много велико, не мога да го правя, но ще тръгна след Тебе, за да науча, да научиш и мен. Може да не дам всичко, е, ще дам, ще дам една част, но да видя какво е! Да знаете, че тогава той щеше да стане най-добрият ученик. Той би получил много по-велики дарове и сега бихме имали еди-кой си апостол и щяхме да го празнуваме. Така човек става свят. Това са тези малки стъпки. Исаак – винаги ни казваше о. Епифаний Теодоропулос, този велик духовник – Внимавайте с Исаак! Кое е това, което е много любимо, което в крайна сметка те отделя от Бога, по парадоксален начин, вместо да те съединява с Него? Ако те съединява, няма проблем, т.е. това е Исаак след жертвата. Проблемът обаче е Исаак преди жертвата.

Когато човек дава, той получава от Бога. Авраам е имал богатство. Никъде в Евангелието не съществува проблем с премахването на индивидуалното притежание и който го прави, го прави доброволно, защото така иска. Въпросът е как ще управлявам това, което имам. Това малко или много, което имам. Аз познавам хора, които са богати днес, и са много богати и идват, и ме намират, и ми казват: отче, къде, кой има нужда? Колко пари? И ги взимам от тях и ги раздавам на бедни хора, особено на бедни студенти – и чужденци, и гърци, и никой не знае кой е този, който ги дава, а им казвам: аз просто ги разпределям, разпределям богатството на Църквата! И по този начин някои млади хора биват подпомагани. И тези хора правят това и външно не ги знаете, дори понякога не си ги представяте. Знаете ли какво благословение имат, когато правят това, както ми признават? Много голямо благословение, защото така Божията благодат влиза в живота ни, в делата ни и Бог ни помага. Друг няма пари, които да даде, а дава утеха на ближния, когато му я дава в труден миг. Знаете ли каква голяма милостиня е това? Знаете ли какво велико нещо е да застанеш безкористно до някого в мига, когато той има нужда от това? Колко от нас са се оказали в трудно положение и след това сме благодарни на човека, който ни е помогнал, понякога до живот? Той ме спаси! – и само тази човешка, неподправена топлина е велика милостиня. Пълни сме с харизми, всички ние, но не ги виждаме. И не са една и две. Затваряме се обаче в себе си и не ги виждаме. И мислим, че нищо не съществува, показваме си “бодлите” и никой не се доближава до нас. Мислим, че всички ни заплашват. Защото не ги обичаме. Но ако започнеш това просто излизане, знаете ли колко хора ще намерите? Мене никой не ме обича! – ти кого обичаш? Не съм срещал човек, който реално да обича хората и да не обича себе си…