Враг на дявола или приятел на Бога
И преплуваха в Гадаринската страна, която е срещу Галилея. А когато излезе на брега, срещна Го от града един човек, който от много години имаше бесове и не обличаше дреха и в къща не живееше, а по гробищата. Той, като видя Иисуса, извика, падна пред Него и с висок глас рече: какво имаш Ти с мене, Иисусе, Син на Бога Всевишний? Моля Ти се, не ме мъчи!
Защото Иисус бе заповядал на нечистия дух да излезе от тоя човек; понеже от дълго време го мъчеше, тъй че го вързваха с вериги и окови и го пазеха; но той разкъсваше оковите, и гонен биваше от беса по пущинаците. Иисус го попита и рече: как ти е името? Той рече: легион; защото много бесове бяха влезли в него. И те молеха Иисуса да не им заповядва да идат в бездната. А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; и бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна се стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав ум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният. И целият народ от Гадаринската околност Го молеше да си отиде от тях; понеже бяха обвзети от голям страх. Той влезе в кораба и се завърна. Човекът пък, от когото излязоха бесовете, Го молеше да бъде с Него; но Иисус го отпрати и рече: върни се в къщата си и разказвай, какво ти стори Бог. Той отиде и разправяше по целия град, какво му бе сторил Иисус. (Лк. 8:26-39).
***
В наши дни – впрочем, както и във всички епохи – страхът от бесове е доста разпространена болест. Някои православни публицисти даже твърдят, че “борбата с бесовете е една от главните задачи на християнството”. Нецърковните хора масово, с повод и без повод отиват на “очистване”, своего рода екзорсизъм, като че ли лекуват хрема. Подобно на ветхозаветните евреи, много християни от една страна се страхуват да не би случайно да не се осквернят, а от друга – самите те да не осквернят някоя светиня със своето “нечисто” съприкосновение. Огромно внимание се отделя на уроките, черните магии и тям подобни.
Но Евангелието (също както и историята на Йов) достатъчно красноречиво свидетелства: бесовете не могат да направят нищо без Божие позволение. Участващите в тайнството Кръщение от думи преминават и към дела: отричайки се “от сатаната, и от всичките му дела и от всичките му ангели, от цялото му служение и от всичката му гордост”, кръщаваният (или възприемникът) духа и плюва върху сатаната в знак на презрение към него и неговата безсилна злоба.
След всичко това длъжен ли е християнинът да възприема дявола като пълноценен участник в своя духовен живот, като достоен противник? Той е решил да плюе върху него и е плюл!
Четейки Евангелието, виждаме, че не само Спасителят гони бесовете. Той дава такава власт и сила и на своите ученици. Изпращайки апостолите на проповед, Христос ги напътства с думите: “Болни изцерявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайте. Даром получихте, даром давайте” (Мат 10:8). И когато седемдесетте апостоли се връщат, те радостно казват на Учителя: “Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам” (Лк 10:17).
И какво им отговаря Иисус? “Видях сатаната, как падна от небето като светкавица; ето, давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила; и нищо няма да ви повреди; обаче не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват; а радвайте се, че имената ви са написани на небесата” (Лк 18–20).
Същността на християнството не е борбата с бесовете и не за борба със сатаната се е въплътил Господ. Целта на Богочовека е да спаси Своето създание. И ако заради това е нужно да се победи дявола, значи, той ще бъде победен. Но това е средство, а не цел.
Много от това, което се случва в нас, с нас и около нас ни кара да мислим, че живеем в последните времена. Но ако за някои това означава скорошно пришествие на Спасителя, за други това е настъпването на епохата на антихриста. Оттук и борбата срещу единните граждански номера, горенето на паспорти и лични карти и закопаването им в земята.
Да, налице е и едното, и другото. Ще дойде Христос, но ще дойде и антихристът. Обаче от нас самите зависи къде ще изразходваме своите душевни сили, на какво ще обръщаме внимание, към кого ще се привързваме с ум и сърце.
В определена възраст децата (особено момиченцата) започват да “дружат против някого”; главен мотив за сближаване става неприязънта към някоя съученичка. Но когато този външен фактор изчезне (например, обектът на тормоз напусне това училище), тази “дружба” или изчезва, или наново се търси нов враг – защото в тези отношения никога не е имало нищо положително и те са били лишени от съдържание.
Нещо подобно се случва и с нашите пламенни борци: борейки се против антихристовия дух, тези хора някак си забравят за Самия Христос. Спасителят – жив, любящ, милосърден – се отпраща на втори план или още по-назад, а борбата с глобализма, либерализма, икуменизма и прочие “-изми” се превръща в цел на живота. Няма защо да говорим, че такъв начин на мислене води до ожесточаване на душата, а към християнството подобна борба има твърде далечно отношение.
Ние, както е казано в Символа на вярата, “чакаме възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век”. Не чакаме с мрачна решимост края на този свят, а чакаме и се надяваме на вечен живот в Царството на Отца, в единство на любовта с всички, които са Христови чада. Затова, не е ли по-добре да сме Божии приятели, отколкото врагове на дявола? Вие как смятате? | www.pravmir.ru
Превод: Презвитера Жанета Дилковска
