Да станеш нула

Когато един съботен ден Той дойде в къщата на едного от фарисейските началници да яде хляб, ония, които бяха там, Го наблюдаваха; и ето, застана пред Него един човек, болен от красник. Иисус продума на законниците и фарисеите и рече: позволено ли е да се лекува в събота? 
Те мълчаха. И като хвана болния, изцери го и отпрати.
 След това им рече: кой от вас, ако осел или вол му падне в кладенец, няма веднага да го извади и в съботен ден? 
И не можаха да Му отговорят на това. А като забелязваше, как поканените избираха първите места, каза им притча:
 кога те покани някой на сватба, не сядай на предно място, да не би някой между поканените от него да бъде по-почетен от тебе, и да не би тоя, който е поканил тебе и него, дойде и ти каже: отстъпи на тогова място; и тогава ще отидеш засрамен да заемеш последното място. Но, кога бъдеш поканен, иди и седни на последното място, та тоя, който те е поканил, като дойде, да ти каже: друже, премести се по-горе; тогава ще ти бъде чест пред насядалите с тебе; защото всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат. (Лука 14:1-11)

В съботен ден Иисус влязъл да яде в една от къщите на фарисеите. Те Го наблюдавали, тоест, поканили Го да яде и гледали какво ще направи. Сякаш в събота Христос трябва да е по-различен от другите дни. И тъй, застана пред Него един човек, болен от красник. Христос разбрал, че Го следят какво ще направи и попитал:

– Позволено ли е в събота да се лекува?

Те не казали нищо. Защо? Ако кажем да, очевидно имаме проблем със закона, защото законът забранява всякакъв труд в събота. Не знам дали е истина, но ми казаха, че в някаква синагога има съботен асансьор, където човек влиза, отива пеша, за да не шофира, тъй като е събота, влиза в асансьора и той го отвежда право горе. Де да беше духовният живот като съботния асансьор – влизаш вътре и те отвежда горе, не правиш нищо, стига само да спазиш закона. Ще видим обаче, че законът – и тук е смисъл на всички тези неща – не е това, което тези хора мислят. Законът е нещо друго.

И тъй, ако кажат „Да!”, те ще отменят закона; ако кажат „Не!”, пак имаме проблем, защото по-нагоре в закона например има един позабравен параграф, който се нарича любов. Нещата са трудни, отговорът е труден. Когато някой се оплете в законническия дух, той не може да даде убедителни отговори, в които да има съдържание и дълбочина. Тук е въпросът. Остава онова, което наричаме легализъм, който се стреми външно да задоволи различни изисквания, но не съществува никаква дълбочина, няма съдържание.

Затова и фарисеите млъкнали. Те Го гледали и нищо не могли да кажат.

И като хвана болния, изцери го и отпрати. След това им рече: кой от вас, ако осел или вол му падне в кладенец, няма веднага да го извади и в съботен ден?


Той се обръща към тях, за да им помогне – доколкото е възможно – да излязат от това страшно състояние.

Ако вашият син или вол падне в кладенеца в събота, кой от вас няма да отиде да го извади веднага оттам? Кой? Кой няма да се втурне? Вижте, Той сякаш казва, че законът трябва да възстанови връзката, а не да я разбие. В случая връзката с Бога, но и с другите хора. Законът иска да те научи да обичаш, да те отведе до връзката, а не да го поставиш на нейно място. Не можеш да поставиш закона на мястото на връзката. Законът иска да възстанови твоята връзка с детето ти, а не да стане причина детето ти да падне в кладенеца, а ти да кажеш:

– Събота е, клето дете, сега ли намери да паднеш? Айде, чао!

И какво да кажеш? "Спазих закона!"? Или: "Ако доживея до утре, ще дойда да те извадя, но днес за съжаление е събота!"?

Затова ви казах, че законът трябва да води до връзката и да я укрепва; да бъде граница на връзката, защото всяка връзка има своите предпоставки, нали? Във всяка връзка, която като хора създаваме помежду си, съществува някаква заявена или незаявена граница. Аз съм твой приятел – това означава, че виж, няма да ти взема къщата например, да го кажа малко грубо. Тоест това е граница, която е в сила, за да се запази връзката. Така и законът е тази граница. Законът не е заместител на връзката. Това иска да каже тук Христос и от това иска да изведе фарисеите. Страшно е. Съмнявам се дали те са излезли от тази страшна дилема, където Бог става закон и законът става бог и връзката ми с Бога става закон.

Нима връзката става закон? Никога! По дефиниция връзката е превъзмогване на закона, но законът е нужен, за да може това превъзмогване да стане по правилен начин, в правилната посока. Дори и държавните закони – не само тези закони, за които говорим – водят някъде и искат да направят човека добър гражданин, нали? Държавата няма за цел само да угнетява. Ако нейната цел беше такава, трябва да погазим всички закони. Законът възпитава, казва Платон; законът иска да те отведе някъде, а не да подмени твоето битие със законови наредби.

И не можаха да Му отговорят на това

Клетите, те никога не били погледнали по-дълбоко на нещата. Те не разбирали смисъла и не могли нищо да Му кажат. И какво да Му кажат?

След това Христос изрича едни други думи. Това става след известна пауза, за да могат да асимилират това, което Той вече е казал, защото то било тежко, както е тежко и за самите нас. И ние гледаме да придадем законнически характер на всичко, което само по себе си е лесно. Когато придадем законнически характер на нещо абсолютно, това е равносилно на бягство от връзката. Когато един англичанин ти каже „Това е законът!”, това означава, че нямам връзка с тебе; че нашата комуникация става посредством закона и няма начин да съборя тази стена.

При нас обаче още има начин тази стена да рухне. Разбира се, ще ми кажете: „Ето хаосът, за който всички плащаме!”. Винаги казвам, че този хаос има две лица – едното е хаотичното, а другото – човешкото. Трябва да намерим начин човешкото лице да присъства в обективните отношения, тоест, имаме нужда от закони и норми, но с човешко лице. Разбира се, това не означава да нямаме изобщо закон и всичко да се погазва, защото това отново е липса на отговорност – когато потъпквам всичко и го правя не за да помогна на някого, а за да утвърдя себе си.

Затова е нужно внимание. Себелюбието води до окончателно рухване. При (принципа на) икономията обаче – и трябва да знаете, че при управлението на византийската държава винаги се е прилагал принципът на икономията, а не на акривията, както и не е съществувал съкрушителен закон, който на запад може да изравни всичко със земята. Така се поражда недоумението какво точно прави законът, в крайна сметка – какво брани, какъв ред и каква правда, независимо от хората, които обитават това пространство и време? Нима законът не трябва винаги да има личностен, човешки характер? Това би било големият принос на руско-византийската цивилизация към западната цивилизация. Написах и книга по тези въпроси; те са трудни, днес не ги разбираме и сега не искам да ги обсъждаме, но това са много интересни въпроси – какъв тип е западната държава, как се е зародила, какъв тип държава е византийската и как се е зародила… Книгата се казва „Православието и модернизацията” и е доста обемна.

Веднъж говорихме как точно трябва да гледаме на човека, дори като гражданин, но по духовен начин, защото човекът е икона на Бога, а не обект, не е чаша. Абсолютно институционалната държава взема човека като чаша, отвежда го където иска и прави с него каквото иска. Тя му дава възможност да има определени нужди – "а", "б", "в", но не „г”, не „д” и най-вече не вижда никаква перспектива в него; не гледа на него като на Божия икона по благодат, безначален и безкраен, както отците го разглеждат. Човекът е същество в постоянен диалог с Бога и затова може да промени участта на света. Само един човек да промени участта на света! Държавата обаче не го третира като молещ се човек и икона на Бога – което означава, че чрез човека Бог може да прави страхотни неща – не го разглежда по този начин, а като пионка, като чаша: слага я някъде и там я оставя завинаги.

Това обаче правилно ли е? Истина ли е? Не, разбира се, защото това лесно води до тоталитаризъм, до изкушение от тоталитаризъм. Човекът обаче е безначален и безкраен. Той има неопределяема връзка с едно Висше Същество и това го кара да не подлежи на определение, тоест ние не можем да го определим, не можем да го определим като същество, защото той е икона на Бога, Който е неограничен. Отците наричат това антропологичен апофатизъм. Както не знаем какво е Бог, така не знаем какво е човекът, който е необятен; той постоянно е в процес на „ставане”. В есхатона ще научим какво е човекът, защото тогава ще видим какво е Бог и постоянно ще научаваме това.

И тъй, не можеш да поставиш човека, това необятно същество, в условия на тоталитаризъм, нали? Това е важно. Веднъж говорих за тези неща на един семинар в Италия, където присъстваха важни интелектуалци и се сещам колко положително и бурно реагираха. Сещам се за един философ, който каза:

– Накрая и ние да научим някои неща, защото сме се заразили – демокрация, демокрация и демокрация. Ама това, което имаме пред нас, е нещо много повече.

Това е така, защото тук говорим не само за равенство пред закона, а за нещо много повече – за човека като икона на Бога. Точно поради тази причина държавата не може да се обръща към него като една безлична монада към друга.

А като забелязваше, как поканените избираха първите места, каза им притча: кога те покани някой на сватба, не сядай на предно място, да не би някой между поканените от него да бъде по-почетен от тебе, и да не би тоя, който е поканил тебе и него, дойде и ти каже: отстъпи на тогова място; и тогава ще отидеш засрамен да заемеш последното място.
Но, кога бъдеш поканен, иди и седни на последното място, та тоя, който те е поканил, като дойде, да ти каже: друже, премести се по-горе; тогава ще ти бъде чест пред насядалите с тебе...

И тук е великият залог и великите слова:

…защото всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.

Този израз е изключително велик, защото тук Христос описва Себе Си. Цялото Христово дело представлява кеносис и смирение. Затова и Неговата слава е вовеки. Внимавайте, Христос не е дошъл тук с мощ, не е дошъл да се перчи, както казваме, и да каже:

– Ей, знаеш ли кой съм Аз? Бесовете Ми се покоряват; не виждате ли, че правя чудеса?!

Точно обратното. Когато правел някое чудо, Той казвал: върви, но не казвай на другите; а те го разгласяли. Виждате  – Той иска да извърши дело в дълбочина, а не да впечатли. Самото дело на Христос е пределно смирение, себесмиряване. Виждате, че и до днес казваме името Христос и повечето от вас се колебаят да кажат „Моят Бог!” – защото Той дори и днес крие Своята божественост.

Колко страшно е това! Той още крие Своята божественост, а не ни я хвърля в лицето. Дори днес за колцина от вас Христос е Самият Бог – без никакво колебание, по екзистенциален начин; по начин, който да ни грабне; по начин, който кара Достоевски да казва, че и математически да му докажат, че Христос не е Бог, той би останал при Христос, а не при истината! Това е съвършено различно състояние и човек го открива екзистенциално; не по външен начин. Това е друга вяра, не е вяра от слушане.

Вярата от слушане е лесна, всички имаме такава. Другата вяра е екзистенциално познание – опитваш Христос и виждаш Неговата велика стойност и сила, виждаш и своя ужас и ужаса от нещата от света.

Това не е идеологическо знание. Дълбоко в себе си ставаме християни, но не защото в Евангелието има хубави идеи. И атеистите имат подобни идеи. Това е едно много по-дълбоко удивление на душата, по-дълбока вяра; смайване, това е среща на много личностно равнище. Това е вярата, която св. Максим Изповедник назовава "превъзходно знание", незабравимо знание.

Тази е втората вяра. Първата вяра се забравя, но тази е трудно да се забрави. Всички тези неща крият в себе си страшна истина, която е въпрос на живот и смърт. И тъй, Христос се крие именно, за да ме провокира да Го открия. Той крие Себе Си, крие божествеността Си – това е Христовото смирение, Той чака: "Стоя пред врата и хлопам" – и вратата е Негова, и домът е Негов. Е, ритни я и влез вътре! Не е ли така? Хайде, не ни мъчи и влез! Но ако Той разбие вратата, разбие дома, връзката вече не съществува.

Седя пред портата и хлопам, и ако някой чуе, може да отвори вратата и да се запознаем.

Това е смирението на Бога и затова Бог е съвършен – защото смирението е съвършенство. Затова Бог обича – защото само смиреният може да обича, никой друг. Да, всички обичаме, но когато настъпи часът, много или малко предаваме другия, защото егото не понася другия да бъде над него, егото е живо; и след това пак казваш – ама въпреки това го обичам. Това е предателство. Това е болест, която се връща отново и отново. Ти казваш: „Не искам да съм така”- когато победя другия и го отхвърля и седна щастлив там, където той би трябвало да седи, всичко е тъмно, влажно и студено – и казвам: „Боже мой, нещата пак не са както трябва!”. Затова само любовта има смисъл.

И отново започва смирението. Смирението е любов, само смирението. Това го казва старец Софроний Сахаров. Той показал, че Бог е пределно смирение. И свети Силуан казва същото. Смирението е любов, защото не можем да възлюбим, ако не станем безумни; смирението е превъзходно, невероятно красиво безумство.

Казват ти:

– Ощетяваш себе си. Не виждаш ли, че другият ти се качва на главата, не виждаш ли, че те мрази, че…

Виждам го, но искам да гледам други неща – да гледам благодатта на Светия Дух в него. Да гледам Бога и много други неща… Това води до извисяване на човека. Това е довело Христос до извисяване. Прие образ на раб, Той понизи Себе Си, бидейки послушен до смърт, и то смърт кръстна. Изговарят ли се такива думи за Бога? И въпреки всичко те се изговарят – и понеже Бог е именно такъв, Той има право да ми говори по този начин. В онзи миг Христос можеше да избере другия път, пътя на налагането, да седне срещу хората и да каже:

– Има ли някой по-хубави идеи от Моите?

Както правим днес, когато политическите партии си съперничат и казват: "Ние сме най-добрите!"

И, горките, вярват в това, и съзнателно осмиват себе си и другите. Но ние знаем, че те са същите като другите, а може и да са по-зле след изборите. Преди изборите обаче са най-добрите. Създадохме такива цивилизации, вземете например американците, които са един много хубав народ, но имат това тънко протестантско усещане за себеправедност. Протестантът винаги има самоувереност и казва: "Аз съм най-добрият!" Той излиза публично и казва: "Ще го постигна, защото аз съм най-добрият!"

Така възпитават децата си – с това, че аз съм най-добрият, номер едно! Аз съм номер едно, аз! Но идва Христос и казва: Аз съм номер нула, например! Нищо не съм. Разбрахте ли? Това преобръщане на перспективата, обърнатата пирамида, така я нарича светият (наистина свят, макар да не е още канонизиран) отец Софроний, обърната пирамида.
Пирамида с върха си надолу. Страшно нещо. Защо? Защото  който е пръв, винаги е последен. Това са Христови думи, не наши. Да си последен винаги означава, че си губещ, а не превъзходен. Това действително е усещане, че си погинал. Не можеш да си смирен, ако в даден момент нямаш усещане, че си погинал. Христос Сам е казал това на едно място – че трябва да погубиш душата си, за да я придобиеш. Какво означава да погубиш душата си? В съвременния език на психологията това означава да погубиш своя нарцисизъм. Това е. Да погубиш това чувство за превъзходство, докато съвременният лайфстайл иска именно него да имаш.

Говорим за чувството, че не съм точно превъзходен, както и че не съм сам, защото обичам Някого, Който е наистина превъзходен – това именно е велико. От психологическа гледна точка, увереност винаги ти дава този, който обича, а не самоувереността. Самоувереността, че „аз съм номер едно! Аз съм единственият!” винаги крие несигурност в себе си. Знаете това – защото винаги воюваш с всички, за да го докажеш, и си в състояние на война, и трябва постоянно да воюваш и да доказваш, че си пръв. Следователно това крие несигурност.

Другото състояние, където аз самият съм нула, но имам връзка с Единицата и Единицата ме обича. Нулата редом с единицата става десет, с две нули е сто, това е още по-голямо смирение, с три нули е хиляда – и така до безкрайност. Затова виждате, че всички светци преследват смирението, тоест съзнанието, че нашето битие ни е дарено.

Отново св. Максим Изповедник: Някой ни го е дарил. То не е наше. Аз ли съм създал своето битие? Не, разбира се. Кой от нас е създал себе си, така, както той иска? Това означава, че нашето битие е дарено. За да направиш нещо, взимаш заем от банката. Това е превъзходно чувство, чувството за антипараноята – параноята означава да казваш, че битието е мое, че всяко битие ще стане мое. Това е волята за власт. Обратното на параноята е усещането, че битието ми е дадено назаем и следователно го дължа (на Някого).

Това е много плодотворно състояние, защото с него започва диалог и този диалог, Боже мой, е Твой! Какво да го правя? Не е ли така? Ако битието е Твое? Какво да го правя това битие? И започват откровенията. И следва втори въпрос – и по-велико откровение, и трети въпрос – и най-великото откровение. И накрая това битие става място за Въплъщението на Самия Бог и човек се освещава и по благодат придобива всичко, което Бог има по природа. Велики свойства. Ако това битие остане самичко, не ми е дарено, а само мое, аз започвам да го разграбвам. Първо, защото е мое, правя с него, каквото си искам.

Какво казват феминистките? "Тялото си е мое! Правя с него каквото си искам!"

И тъй, затварям се в себе си, правя каквото си искам, искам и всички други да прославят това значимо творение, което представлявам, и искам и цялото човечество, ако е възможно! Това вече е демонизиране. Демонично е да се подчиниш на подобно нещо, да не остане нищо право пред теб и само ти да си този, който властва.

Виждате каква е психологията на народите, психологията на масите. Бог обаче идва и слага друг ред във всемира, но не само това, а и ти казва – Внимавай! Ако превъзнесеш себе си, ще накрая се сринеш! Ще погинеш. Защо? Защото всички тези, които насила надминаваш, за да си пръв, ще се обърнат срещу тебе и накрая ще те съкрушат. Нима не стана така с Хитлерова Германия? "Германия над всички" – и в някакъв момент мислеха, че това е истина. Да бъдеш над всички обаче означава да бъдеш срещу всички. Това е страшното. И дойдоха всички и я превърнаха в отпадък. От Германия не остана нищо. В духовен аспект историята е толкова поучителна, че си заслужава труда…

Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.

Историята е поучителна, защото в нея функционират духовни закони. Те действат, защото са закони на Бога; това са закони, които Сам Бог следва – и за да съществува, и за да се изрази в света. Затова не е възможно те да престанат да действат. Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат. Това не е лесно, нито самопонятно, а в душата на човека се извършва борба, за да може да го усвои. Това имам предвид, когато казвам, че съществува второ познание, втора среща с Христос, лична и незабравима, която произлиза от изпитанията и от начина, по който преценяваме всичко това, тоест евангелските думи сред битката с изкушенията. Тогава разбираме каква ценност имат всички тези неща и колко са велики.

Надменността води до демонизиране. Човек става обиталище на демоните, докато обратното на демонизирането е смирението, обратното на параноята – пътят на сапмопознанието и начинът, по който човек посреща своето реално аз, реалния Бог и другите реални човеци.

И да направим връзка с първата част – тогава той разбира, че законът означава връзка, той е границата, която препраща към постигането на връзката. Законът не означава да не мога да имам връзка с вас. Представяте ли си, че има и такива духовници, при които отиваш и те не утешават – те вземат „Кормчая книга” и ти казват:

– Какво пише тук? Наказание! Какво си направил? Получаваш тази епитимия! Получаваш втора епитимия!

Католицизмът се е подчинил на това до голяма степен и дори сега се съмнявам дали са разбрали какво именно са законът и любовта. Там се извърша една подмяна. Но и между нас казваме:

– Виж, длъжен си да направиш еди-какво си! Не си добра майка!

Казваме на съпруга/съпругата:

– Добрата майка трябва: първо, второ, трето. . .
– Не си добър съпруг, защото добрият съпруг трябва: първо, второ, трето. . .

И единият има право, и другият – и ако отидат при духовния изповедник, клетият, какво да ги прави,? Откъде да започне и къде да свърши? Казва на единия: Имаш право, казва на другия: И ти имаш право, но когато са заедно, ще им каже ли, че и двамата имат право? Разбирате ли?

Всичко това произлиза от факта, че законът се превръща в заместител на връзката. Той трябва да бъде граница на тази връзка, а не самата връзка. Това обаче не се научава автоматично, нито аз, който говоря тези неща, съм натиснал някакво копче и вече ги разбирам. Нужна е борба, за да разбереш; в нас съществуват себелюбието, нарцисизмът, падението, безсилието да видя Бога. Ако не виждам Бога, не мога лесно да превърна тези неща в опит. Затова те стават постепенно и след като претърпя загуби и мине време; тези неща се познават постепенно в опита. Едва тогава мога да ги оценя и да кажа някоя убедителна дума на другите, защото говорим много, но това, което казваме, не е убедително, защото не го изпитваме. Не можеш да научиш военната стратегия от книгите. Вземи и чети книга за войната, но само докато чуеш шума от картечницата, казваше един младеж, който отишъл на война:

– Не знаех и когато за първи път чух картечницата отсреща, зъбите ми започнаха да тракат като картечница и не можех да се съвзема.

И това е истина. Този войник беше баща ми:

– Когато отидох за първи път, бях страшен, пеех по пътя – песента по пътя е лесна, другите пеят, пееш и ти. Когато чух картечницата за първи път, зъбите ми затракаха и толкова много треперех, че един възрастен сержант ми каза: „Не излизай оттук! Ще те убият веднага! Изчакай, седни, да видиш какво става първо, да видиш поне една битка и след това излез.

Разбирате ли? Ако обаче не влезеш в тази битка, не можеш да разбереш какво е войната. И само в тази битка ще видиш какво точно е Светият Дух, какво точно е Христос, какво точно е изповедта, какво точно са Тайнствата. Не можем да знаем какво представляват, ако не ги изпитаме в битка. В противен случай някой може да покорява въображаеми върхове и така да води велики битки – сам да крещи, винаги да е победител и битките му да свършват с хепиенд, но не винаги хепиенд наистина има…

Превод от гръцки: Константин Константинов

Коментари

коментара