Дяволът в нашия ум

Хората повече мислят, отколкото дишат. Докато поемем въздух, можем да имаме хиляди мисли и това е нещо, за което не помисляме. Не си даваме сметка, че мислите, които имаме, формират нашия характер, придават облик на нашата персоналност, създават нашата идентичност и явяват това, което сме до такава степен, че един американски философ казва: „Вие сте това, което мислите”.

Целият наш живот е резултат от нашите мисли. С мислите си например можем да променим нашето бъдеще, което не е даденост, не е записано, не съществува късмет, ние ще решим какво ще бъде нашето бъдеще. С нашите мисли можем да накараме и Бога да промени бъдещето, което има за нас.

Колкото и невероятно да звучи това, колкото и налудничаво да звучи, това е учението на Светото Писание. Виждаме го например в историята на пророк Йона и Ниневия. Един голям град изпаднал в грях и Бог решил да унищожи този народ. „Ниневия ще бъде разрушена”.

Той взел решение, това щяло бъде бъдещето на Ниневия. Пророк Йоан отишъл да проповядва покаяние, ниневийци се покаяли и Бог променил решението Си. „И Бог се разкая”, се казва буквално в Светото Писание и всички хора се спасили. Какво може да направи промяната в нашите мисли, как подготвя нашето бъдеще!

Нека направим една разлика. Едно е мисълта, друго е помисълът. Много пъти те се отъждествяват. Казваш, дойде ми една мисъл, имам помисъл. Същото е, но помисълът буквално е настоятелна мисъл, не е мисъл, която просто е минала и отминала. Това е мисъл, която идва, връща се обратно, безпокои ни, настоява, тази мисъл наричаме помисъл. Страшна е силата на тези помисли, на тези мисли, не само в нашия живот в настоящето или в бъдещето, но дори и по отношение на нашето тяло. Как може дадена мисъл да повлияе на тялото ни?

Бях в един манастир, където имаше един отец, който по никакъв начин не можеше да го накараш да яде тахан, халвата обаче му харесваше. И ядеше та се късаше. Друг отец се учуди и му каза:

– Добре, как става така, че на тебе, който не харесваш тахан, ти харесва халвата?

А отецът отговори:

– Защо, каква връзка има халвата с тахана?
– Ама халвата се прави от тахан!

Само като чу това, той започна да повръща. Как мисълта въздейства върху тялото!

Един психиатър в Атина, много добър, духовно чедо на един много известен архимандрит, имаше за пациент госпожа със страшен психологически проблем. Заради нея той доставяше някакви редки, скъпи, много трудни за намиране хапчета от Холандия и й обясняваше:

Внимавай с тях, вземай точно тези, които ще ти кажа! Не е лесно да ги намерим отново, не е въпрос на пари, не е лесно да ги намерим, ще ги вземаш по този и този начин.

Тя му благодареше и беше трогната от любовта на лекаря, който толкова много се погрижи за нея. Тя взела хапчетата точно както той й казал. Тя оздравяла, прославила Бога и отишла да благодари и на лекаря, защото болестта я измъчвала повече от 10 години и благодарение на тези хапчета се възстановила. В какво се състои въпросът? Въпросът е в това, че хапчетата били обикновени бонбони. Те не били хапчета. Виждате ли какво прави мисълта? Виждате ли как мисълта въздейства върху тялото? Нещастието е, че не винаги въздейства положително, както в този случай.

Нека ви кажа и един друг случай, напълно налудничав и напълно истинен. След това, ако искате, ще ви кажа и името на лекаря. Лекарят разказваше:

„Един мой роднина отишъл при една жена, която гледала чрез кристали, която му казала, че има проблем със сърцето и при следващото пълнолуние щял да умре.

Моят роднина беше щастлив, здрав, жизнен човек. Той обаче имаше голямо доверие на тази жена, която имаше голяма слава. Тя гледала в някакъв кристал и казвала на всеки човек какво му предстояло да се случи. Много от тия неща се оказали верни и тя беше спечелила неговото доверие. Тя му направила едно последно внушение и той приел помисъла. Той се ужасил и мозъкът му прилепнал към мисълта, че при следващото пълнолуние щял да умре, дори започнал да казва и на други, уредил наследството си, направил своето завещание и това страшно внушение се сбъднало, тъй като той напълно повярвал в него. Той умря, умря без да му има нещо!”.

Такава е силата на помислите и по отношение на доброто, и на злото.

Има три вида помисли, нека ги разделим: Нашите собствени помисли, нашите собствени мисли, тези, които човешкия мозък произвежда. Второ, помислите, мислите, които дяволът ни представя. Казваме например „Дойде ми една мисъл”. Човек не може да си представи колко буквално говори много пъти, когато казва този изречение. Действително ти е дошла, действително някой я е довел.

Дяволът е дух и като дух може да сее мисли в ума ни. Говорим за нашите собствени мисли, които ние създаваме, мисли, които дяволът причинява, и мисли­помисли, които благият Бог изпраща. Как можем да ги разделим по такъв начин, че да се занимаваме с нашите мисли и с мислите, които Бог ни изпраща, и да отхвърлим мислите, които дяволът ни изпраща?

Как ще направим това разграничение между помислите? Много е просто, не можем да го правим, по никакъв начин не можем да различим кои са нашите, които са Божиите и кои са от дявола. Нужна е голяма упражняване, нужна е голяма борба, отците на Църквата казват, че благодатният дар на различаването на помислите е най­великата добродетел.

Тогава как ще приемем Божиите помисли, за да живеем, и как ще отхвърлим нашите зли помисли или тези от дявола, за да не се погубим? Принципно приемаме добрите помисли и отхвърляме злите.

Изглежда просто, но не е, защото веднага се появяват два проблема:

Първо, как посрещаме и как отхвърляме злия помисъл и второ, когато дяволът ни представя благ помисъл, как ще узнаем, че е от дявола, за да го отхвърлим?

Защото всички знаем, че е минало времето, когато дяволът идваше с рога и опашка, сега е еволюирал, знае как да се прикрива, идва като някоя хубава идея, като човек с харизми, като убедителен политик, като църковен човек, който ще те грабне с проповедите си.

Как ще разберем, че в този случай зад всичко се крие дяволът? Когато помисълът е лош, добре, ние го отхвърляме, когато обаче идва като добра мисъл и е от дявола? Какво ще правим? Защото казва и Светото Писание: „Има пътища, които се струват човеку прави, но краят им е път към смъртта” (Притч. Сол. 16:25)

Има пътища, по които тръгваш и ти е хубаво, но накрая те очаква смъртта. Как ще разберем това, за да не тръгваме по този „добър” път, който ще ни доведе до смъртта? За първото, как да посрещнем и как да отхвърлим лошия помисъл, ще вид дам едно малко очертание за развитието на помисъла, което е много просто, за да можете да го запомните.

Всеки помисъл следва определено развитие. Например, минаваме покрай някакъв публичен дом или виждаме някакъв портфейл, и ни идва помисъл, „Влез вътре!” или „Вземи го!”. Този стадий на мисълта, на помисъла се нарича прилог. Той ни напада, атакува, удря ни. Ти отхвърляш мисълта, казваш, не, няма да вляза. Няма да сложа в джоба си портфейла, който намерих. Помисълът отново настоява, влез да видиш как е, може да има някоя добра. Портфейлът изглежда издут, не би загубил много този, който го е загубил. Изглежда има пари. Отново изпъждаш помисъла, ще кажеш „Не!”, но помисълът отново се връща. Първото нещо е прилогът. Пред Бога нямаме отговорност за тази неприятна мисъл, колкото и греховна да е, и за този грозен помисъл. Пред Бога сме невинни. Помисълът се връща – ние го пъдим, той идва, ние го пъдим.

Вторият стадий е борбата. Борим се с помисъла, за прилога не сме отговорни, за борбата не само не сме отговорни, но и ще бъдем увенчани от Бога. Ще получим възнаграждение от Бога, тъй като се борим, пъдим помисъла, нещо, което много пъти е болезнено за нас, защото искаме да правим това, което ни подтиква нашето желание, помисълът ни влече, но заради Христовата любов ние няма да го направим. Ще получим награда от Бога. Чрез тази битка ще се спасим.

Но ако в ума си започнем да го обсъждаме и казваме:

Добре, ще вляза, да я видя, може да е някоя хубава, нищо няма да правя, просто да видя как е и ще изляза, или ще взема портфейла и ще дам и малко милостиня, достатъчно има вътре, ще задържа малко, ще направя и едно добро.

Внимавайте, оттук нататък започва нашето провинение. Още нямаме вина, просто започва провинението, нарича се свързване, опитваме се да закърпим нещата, опитваме се да оправдаем ситуацията, оттук започва нашето провинение. Началото е в момента, в който ще кажем:

– Ще вляза!

От момента, в който ще кажем:

– Взех го и го сложих в джоба си.

Историята е свършила. Виновни сме пред Бога.

Няма значение дали ще влезем или не, дали ще го вземем или не. Това вече зависи от външни фактори. Може да мине някой, да ни види, да ни гледа, да ни досрамее и да си тръгнем. Да не влезем в публичния дом. Няма значение, злото е извършено в ума ни. Това се четирите стадии на помисъла – прилог, борба, свързване и съгласие.

От съгласието тръгват всички неща, няма зло, което правим, ако предварително в ума си не сме се съгласили да го направим. Малко са злините, малко са престъпленията, малко са греховете, които правим по невнимание, тъй като сме разсеяни, тъй като дяволът ни е намерил в момент, в който не внимаваме. Повечето пъти вътрешно сме се съгласили да направим злото и го правим.

Затова, ако злото не се извърши в нас, то никога няма да стане извън нас. Това има предвид Христос, когато казва, че „всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си.” Затова Божият Дух говори в Писанието „Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец” (Йоан 3:15), този, който мрази брата си, го е убил в себе си. Той ще бъде съден като убиец и отците на Църквата говорят за убийствената силата на омразата.

Когато мразиш някого, когато завиждаш на някого, в себе си вече си го убил, това е потенциално убийство. Затова Христос настоява, първо изчистете чашата отвътре, за да бъде чиста и отвън. В противен случай, колкото и добри да изглеждаме отвън, казва Той, ще бъдете като гробове, които блестят външно от мрамора, а вътре има червеи, кости и паяжини.

Затова отдаваме толкова голямо значение на помислите. Изброихме четирите стадия на помисъла. Ще кажем и четири начина за тяхното посрещане. Всички те могат да се доразвият и систематизират. Оставаме просто в тази схема и това, което казваме, е изцяло в телеграфичен вид. Просто едно начертание, за да можем да помним как да посрещнем помисъла. Отблъскваме го още в началото. Не трябва да го оставяме да пусне корен в нас. Само да ни дойде някакъв помисъл, веднага го изпъждаме, когато си личи, че е лош. Когато знаеш, че е лош, на часа го изгони преди да придобие сила в тебе. Сякаш знаеш, че някакъв убиец идва да те убие и хлопа на вратата на градината, по външната врата на къщата. Ако не му отвориш, тъй като е много далеч, си обезопасен. Ако го оставиш да премине през външната врата и започне да хлопа по къщата на вратата, той се е доближава още повече.

Сега, за да го изпъдиш, трябва да го изкараш от двора. Ако му отвориш вратата и той се качи горе и започне да хлопа по вратата на стаята, в която се намираш, оттам нататък става още по­трудно да го изтласкаш навън. Ако му отвориш вратата и започнеш да се бориш, става още по­трудно.

Същото става и с болестта. Лекарят ти казва:

– В началото на болестта си, вземи тези хапчета, едно малко лечение!

Проявиш ли търпение, ще се избавиш. Не проявяваш – ставаш по­зле, ще имаш нужда от повече хапчета, повече антибиотици, повече лечение. Няма да направиш и това? Ще стигнеш до операция. Не знаеш дали накрая ще живееш. Затова веднага, от самото начало изпъждаш помисъла. Когато знаем, че нещо е зло, нямаме оправдание. Не трябва да мислим лоши неща, не приемаме лоши помисли и зли мисли.

Да, но въпросът е как ще стане това.

Вижте, нужно е упражняване. Както учим всичко с упражняване, с настояване, малко по малко. Трябва да се научим да бъдем будни, да не бъдем разсеяни. Някой ни говори. Какво ни казва сега? Да внимаваме! Умът ни се разсейва? Да го върнем обратно. Отплеснах се, пропуснах нещо, което каза. Където е тялото ни, там да бъде и умът ни. Не трябва тялото да бъде на едно, а ние на друго и умът ни ­ на трето място.

Имаше един комунист, фанатик. Десните бяха убили майка му, баща му, бяха насилили деветгодишна му сестричка, заколиха я след това, заколиха братята му. „Мечтата ми беше (казва) да убия един жандарм и след това ако ще да умра, но да не умра, ако не убия някоя жандарм, някой полицай”.

Човешките неща са променливи, нещата се променили, той повярвал в Бога. Станал монах и отишъл на Света Гора.

Тялото дойде, а умът?

– Къде сме днес, момчето ми? – го питаше неговият старец.
– Ах, геронта, бяхме с Ленин и Крупская, жената на Ленин и проповядвахме идеалите на комунизма в еди-­коя си част.

Старецът се смееше.

– Казвай молитвата, чедо мое: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме”, да се събира умът.

След една седмица:

– Как вървим, момчето ми, къде е умът?
– Ето, геронта, в Гърция сме, поправяме Гърция, не трябваше да стават тези неща, на това събрание на левите, което стана там, трябваше да вземат други решения.

Смееше се старецът. След малко:

– Как вървим, момчето ми?
– А, геронта, стигнахме в Уранополис.
– Как вървим, момчето ми?
– А, геронта, Епистасията не постъпи правилно, като взе това решение.

Умът му беше поставил началото и беше влязъл в Света Гора.

– Манастирите трябваше да действат по друг начин! – поправяше Света Гора сега, уреждаше тамошните въпроси.

След известно време:

– Как вървим, момчето ми?
– Е! Ето, обикаляме в Скита, геронта.

Лека-­полека, не можем внезапно да съберем ума си и той да бъде на мястото си.

Когато цял живот сме учили ума си да се разсейва и когато постоянно го оставяме да разсейва, тогава това се превръща в навик и когато дойде часът на молитвата, или когато ще трябва да извършим някой духовен труд, да прочетем нещо и да остане нещо в нас от прочетено, ще трябва да внимаваме в това ­ Е, в този час умът не може да се събере, след като цял ден обикаля и събира баластра и боклуци.

Затова постепенно, от сутринта, умът трябва да е на мястото си. Къде съм? Тук съм. Какво правя? Правя тази работа. Важно е, че теглиш ума към тук и сега. Упражняваш се, това става навик и накрая умът се научава. Това са неща, които знаем. Живеем и знаем, че са така. И те са толкова прости, че можете и вие да установите, че е така.

Да, но какво ще мислим? Умът не може да остава празен. Трябва нещо да мисли. Не можем постоянно да мислим за този лист хартия. Нещо трябва да мислим. Какво ще правим? Много просто, няма да пълним ума с хиляди неща.

Умът не може да остане неподвижен, не може да остане в покой. Той иска да мисли нещо. Има една индийска пословица за това как да мислим само добри неща: „Ако в една стая сложиш слон, няма да има място за нищо друго”. Хипербола, но много характерна. Църковните отци казват: „изследвай добре, за да не изследваш зле”. Мисли добре, за да не мислиш зле. Гледай хубаво, за да не гледаш зле. Слушай добре, за да не слушаш зле. Умът не може да остане неподвижен. Той иска храна, той работи. Ще му дадеш добри неща, за да не остане място за зли. Това е вторият начин. В една от молитвите, която четем преди св. Причастие, се казва „погреби чрез благите помисли моите лукави намерения”.

Умът не може да остане неподвижен. Чрез благите помисли ще погребем помислите на лукавия, ще ги изхвърлим, няма да ги оставим вътре.

Първият начин е отблъскването, рязко, от самото начало. Вторият начин е да не им правим място. Третият е да избягваме причините, които раждат помислите.

Вижте, не можем да казваме, че няма да мислим за блудни, плътски неща, и от друга страна, да гледаме порнографски филми, да зяпаме по павилионите и да гледаме телевизия в часове, в които знаем какво ще видим и след това да казваме, че ще държим ума чист. Трябва да избягваме причините, които пораждат злите помисли, които ни завладяват и които искаме да изпъдим.

Не можеш да казваш, че няма да имаш зли помисли, а ще мислиш добри неща, когато слушаш хулни песни. Те ще се прилепят към твоя ум. Трябва да избягваш от местата, които са причина за злото. В Писанието се казва нещо хубаво относно Содом и Гомора, където Бог казал на Лот­ „Напусни Содом и Гомора”. Той не му казал само „Напусни Содом и Гомора!”, а „Далеч! Качи се високо в планините! Дори не във околности! За да се спасиш!”.

Един наркоман отишъл при старец Паисий, който му казал:

– Какво да те правя бе, ти си като този, който иска да откаже цигарите и се върти около павилиона, няма да вземе един път, няма да вземе втори път, третия път ще вземе. Трябва да бягаш и от местата, които пораждат злото в тебе, не само да внимаваш в помислите.

Отците казват „Бягай и се спасявай!”. Когато бях студент, се подготвяхме да ходим да гледаме един неприличен филм. Казах на един друг приятел:

– Ще дойдеш ли?

Той ми каза:

– Христос би ли отишъл?
– Какво каза? – му казах.

– Ето, когато искам да отида някъде, казвам, Христос би ли отишъл там, където искам да отида? И гледам. Ако съвестта ми се съгласи, отивам и аз.

Аз се вцепених. Той беше намерил начин да избягва местата, в които имаше клопки.

Нещата се прости: просто ще ги научим, ще ги помним и ще ги приложим на дело. Това е третият начин: отбягването на причините.

Вижте сега, проблемът е, че: „Искаме!”, но „Не можем!”. Искаме да отблъснем директно помисъла, но не можем. Искаме да отбегнем местата, които ще ни доведат до падения, но не можем. Искаме да мислим добри неща, за да не мислим зли, но не можем.

Свети ап. Павел казва „Всичко мога”. Как така може всичко? Човешкият ум има стогодишен опит, няма повече, защото умираме. Дяволът има вековен опит. Как ще се справим? Как може св. ап. Павел? „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява” (Филип. 4:13), когато Сам Христос ми дава сила.

Сам Христос е казал: „Без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5), нищо не можем да направим без Христовата помощ. И само да се запътим към духовния изповедник, вече сме отсекли нозете на дявола. Свещеникът чете опростителната молитва? Дяволът изчезва. Не можем да се смирим пред нищото.

Смирението, което сами правим, е безсмислено. Значение има, когато се смирим пред някой друг заради Христовата любов, за да опазим Христовата заповед.

Казахме преди, че мина времето, когато дяволът идваше с рога и опашка. Сега идва като хубава идея, като здрав помисъл. Затова, както ви казах преди: ­ чрез отблъскването, като не оставяме пространство, като избягваме причините и чрез Тайнствата на Църквата се избавяме от помисъла, който изглежда и знаем, че е зъл.

Какво става обаче, когато идва като добър помисъл и е от дявола? Когато идва като добър приятел и е самият дявол? Тогава как ще го разбера? Братя мои, има много видове демони и два вида завладяване от демоните. Дяволът завладява изцяло някого по два начина.

Съществуват груби демони, демонът на чревоугодието, на блуда, на сребролюбието; това, което чувстваме, не винаги е естествено. В съседен нам манастир имаше един отец, внезапно започна да яде, да яде и да яде и цели десет самуна хляб за един ден. Той не беше пълен. Къде отиваха? Десет цели хляба на дена, къде отиваха?

Отците го хванаха и започнаха да му четат заклинателни молитви, след една седмица се оправи и този, който не се насищаше с десет самуна, се насищаше с два филии. Можем да кажем много неща по тези въпроси. Демонът на блудството, демонът на гнева, демонът на чревоугодието, са груби демони.

Съществуват и демони – князе, началници, като бръсначи. Горко на този, който падне в техните ръце, нищо не го избавя. Ако Бог лично не направи чудо за този човек, той с нищо не може да се избави. Такива са демонът на гордостта, демонът на ереста, демонът на прелестта. Другият, прелъстеният, приема кожата му да одереш, но с нищо не му можеш да му одереш прелестта.

Казах ви, че има два вида демонично обсебване. При първия дяволът сграбчва ума ти, властва в мисълта ти и приемаш всеки помисъл, който ти идва. Така биват обсебени тези, които са велики умове, които са много умни, които са много надарени, тъй като изпадат в голяма гордост.

Дяволът властва изцяло в техния ум и оттам нататък те приемат всички свои мисли за истинни, приемат ги като здрави и страшното е, че не разбират това. Всички други хора освен самият човек разбират, че той не върви добре. Това е изобретателността на дявола, лукавството на дявола, но той не е мъдър. Ако беше мъдър, щеше да се покае и да се спаси, това е лукавството на дявола.

Свети Ефрем Сириец казва: „Колко мъдър е врагът, той не ме връзва с окови, които аз мразя, той ме оковава с окови, които ми харесват и се радвам, когато съм окован”. Да бъдеш победен, да бъдеш поробен от нещо и дори да се радваш. Това е лукавството на дявола, когато дяволът идва като харизма, като добродетел, облечен с одеянието на свободата, „Свободен съм да правя каквото искам!”.

Затова преди малко ви казах, че ако Бог не направи някое чудо, човекът, който се е демонизирал по този начин, чийто ум е завладян от дявола, никога няма да може да се избави и да разбере това. Един човек само зная, един писател, който го разбра и нищо не можеше да направи.

Какъв беше резултатът? Това, че дяволът да го убеди, че ще бъде новият месия на човечеството, че ще спаси човечеството. Един толкова интелигентен човек прие това. Стигна дотам да пише на един архимандрит в Америка. Имам неговите писма: „Сине на гърма, нека се приготвим, трябва на всяка цена да основем църкви в различни места. Трима сме, не пречи.” Една компания, този архимандрит и още някакъв човека щяха да основат своята църква. „Не пречи, че сме трима, Христос искаше дванайсет, Христос е по­слаб, имал нужда от повече да Му помагат. На мене ми стигате вие двамата”. „Ти основи орден в Америка, аз ще основа един в Берлин и в Полша, първите църкви. Лефтерис е третият, ще започнат апостолските пътешествия, борбите, мъченичествата, трябва да се свика и Вселенски събор след две­три години”.

Внимавайте, за да стане първият Вселенски събор, тоест да се съберат епископите от цялата земя и да обсъждат първата ерес на Християнството са били нужни триста години, но религията на този нещастен умник тук била толкова по­висша от Христос, философията му толкова по­дълбока, че след три години щели вече да го изопачат. След като казва, че след три години иска вселенски събор, това означава, че след три години проповедта ще се е разпространила по цялата вселена, в целия свят ще бъдат основани църкви, ще има негови свещеници в целия свят, негови епископи, митрополити в целия свят, и за три години дори ще са го изопачили и би трябвало да се свика вселенски събор. 

И си казваш, той наред ли е? Безумен ли е? Един от най­интелигентните хора, които Гърция и светът са познали. Как стигна до такова падение? Това явление отците на Църквата и особено от пустинните отци наричат пленяване. Когато дяволът плени ума, оттам нататък плащаш. Нищо не можеш да правиш, той прави с тебе каквото си иска.

Затова не трябва да оставаме сами с нашите възгледи и мисли. Трябва да ги обсъждаме и да търсим съвет. Да не се опитваме да наложим нашия възглед насила върху другия. Да слушаме другия, да нямаме доверие в нашия помисъл. Да се научим да отстъпваме, да приемаме съвети.

Ще ходим и да се изповядваме. Ще казваме това на духовния изповедник просто, без много думи, а също трябва да се научим да слушаме и неговите съвети. В Писанието се казва, че човекът, който не пита, е враг на самия себе си, няма нужда от друг враг. Достатъчно е да не питаш и имаш враг, който ще те унищожи.

Дяволът не се страхува нито от нашата интелигентност, нито от нашите знания. Той има повече. Той не се страхува дори от добродетелите ни, има повече. Една добродетел няма и тя го убива и чрез нея се спасяваме. Коя добродетел няма и е тази, която го убива?

Веднъж постигнах нещо и гордо отидох при стареца си. Само като ме видя, разбра, че съм стъпил на динена кора и преди да успея да му каже повече, той ми каза:

– Защо ние да се гордеем, момчето ми? За кое нещо да се гордеем? За това, че постим, че ядем малко? Дяволът пости повече от нас, никога не яде. За това, че будуваме, не спим през нощта? За това, че спим малко? Дяволът бодърства повече от нас, никога не спи. За това, че се въздържаме? Че пазим девство и сме чисти? Дяволът е по­-девствен и от нас, защото и да иска да блудства, не може, той е по-­девствен от нас, няма тяло.

Не повярвах на ушите си. Каквито и добродетели да придобием, и дяволът ги има. Колкото и добродетели да придобием, добродетелите, които дяволът имал, когато бил архангел, няма да ги придобием никога. И всички били погубени, защо ли? Защото му липсвала една добродетел. Трябва да се стараем да придобием тази добродетел, за да се спасим.

Дяволът ни бори не само с греховете, той ни бори с добродетелите повече от греховете. Греховете ги виждаме, можем да ги избегнем, но за добродетелите се подвизаваме, за да ги придобием.

Един светец на Църквата казва „искаш да постиш, дяволът ти помага, искаш да даваш милостиня, дяволът ти помага, да строиш храмове, дяволът ти помага, защо ти помага? Защото знае, че с всичко това, което постигаме, може да ни хвърли в гордост и всичко да се погуби”. Трябва да имаме тази добродетел, която той няма. Да бъдем смирени! Това именно е направил Христос. Какво се казва в Писанието? „смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна” (Фил. 2:7­8). Трябва да станем смирени, да се научим да имаме смирен дух.

Трябва да имаме смиреномъдрие, а не да говорим смирено. Не на думи, а в духа – да имаме смирен дух, да имаме смирена мисъл и смирена мисъл означава да не считаме другите за по­низши от нас и да не считаме себе си за много важни. Виждаме, че имаме някакво добро? Ще казваме ”Бог ми го даде”.

Имаме благодатни дарове? „Бог ми ги дари”. Правим нещо друго? Ще го направим естествено с Божията помощ. Веднага ще се предпазим, ще поставим един щит, всичко ще отдаваме на Бога, защото благодарение на Него постигаме тези неща. Така пазим нашето смирение и не изпадаме в гордост.

В килията ми беше дошъл един човек, който ми каза:

– Аман, бре, геронта, ти ли правиш всичко тук?
– Какво имаш предвид? – го попитах.

– Ето, ­ казах на твоя послушник – яденето е много хубаво! Пък той „Старецът, старецът”. Хубаво е това нещо, каквото и да му кажа „Старецът, старецът”. Всичко ли ти правиш?

Той беше схванал смисъла. Направеше ли нещо друго ­ „Направих го по молитвите на моя старец. С Божията помощ го направих”.

И ние ще правим това. Каквото и да правим, да имаме смирен дух. Не е необходимо да се правим на смирени в мисълта ни. На дело ще бъдем смирени, когато е необходимо. Например, когато виждаме, че се създава напрегната ситуация. Спречкваме се с някой, но отстъпваме. Отстъпи, нека другият има право, когато не е нещо сериозно, отстъпи.

Милвай душата на другия. Не го предаваш на дявола, тук е нужно внимание. Едно е да си смирен и друго е да си страхливец и да не се бориш. Едно е да си смирен и друго да си мижитурка. Когато виждаш, че ти отстъпваш, отстъпваш, отстъпваш, другият вижда това, прекалява и ще ти се качи на врата, тогава ще застанеш на нозете си и ще го поставиш на мястото му.

Това не означава, че няма да си смирен. Ще внимаваме в това. С нашата отстъпчивост не трябва да ставаме причина другият да съгрешава. Има случаи, когато ще отстъпим и ще бъдем смирени, тъй като от любов сме смирени заради другите, и има и случаи, когато ще стоим на нозете си и ще поставим другия на мястото му и пак ще бъдем смирени.

Сам Христос ни дава пример. Христос не е поучавал само със словата Си. Той поучавал и с живота Си. Когато Го заловили, удряли и окървавили, преди да бъде разпнат и предаден на Кръста, един войник отишъл и Го ударил.

Какво е казал Самият Христос? Ако те ударят по едната страна, обърни и другата! Войникът Го ударил веднъж, обърнал ли е Той и другата страна? Не! Защо? След като е казал, че когато те удрят по едната страна, трябва да обърнеш и другата. Той не я обърнал, а казал на войника „Ако ти направих нещо лошо, докажи го, в противен случай защо Ме удряш?”.

Какво е искал да ни покаже с това? Именно това. Възможно ли е да не приеме плесницата, след като приел Кръста? Плесницата ли Го заболяла? Той приел гвоздеите, и копието приел и такава мъченическа смърт приел, за да ни покаже именно това: едно е да си смирен, а друго страхлив. Нека имаме предвид това.

Ще бъдем смирени и едновременно ще знаем и да се подвизаваме. Връщаме се отново, нека не забравяме силата, която имат мислите. Нека никога не забравяме случая на дявола. Пророк Исая казва, че дяволът станал дявол чрез мисълта си. „А в ума си думаше (По – 70­те). Той си помислил „ще възляза на небето, ще издигна престола си по­горе от Божиите звезди и ще седна на планината в събора на боговете, накрай север ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния” (Исая 14:13­14)

Падението на дявола станало преди светът да се създаде. Бог още не бил създал човека, дяволът никого не бил убил. Кого да убие, след като никой не съществувал? Хората не съществували, той не казал лъжа на никого, никого не осмял, светът не бил сътворен.

Първо станало сътворението на духовния свят и падението на Луцифер и след това бил сътворен материалният свят. Следователно той станал дявол само с мисълта си. Каква сила имат мислите!
­­­­­­­­­­­
Срещу скита, в който живея, на един висок връх едва се вижда една килия, в която преди живееше един духовен изповедник, позволете ми да ви прочета, пропускайки много неща, нещо впечатляващо, което стана в тази килия. Той се казваше папа­Сава. Сред мнозината, които изповядвал, се казва в текста, бил и един дякон-­румънец.

Този дякон бил още млад, когато дошъл на Света Гора и живял в безмълвие в пустинята не далеч от скита „Света Анна”(това станало преди доста години).

Духовни изповедниче, (казал един ден натъжен дяконът) не забравяй да упоменеш утре на Литургията майка ми, която навърши три дена (тоест тя била починала преди три дена). Без да демонстрира тревога, духовният изповедник го попитал:

– Я ми кажи, чедо мое, утре ще се навършат три дена от смъртта на майка ти, тоест тя умряла е завчера. Умряла е в Румъния. Как за два дена научи за смъртта й?

Настъпило кратко мълчание, нямало телефони, както и ние в скита, нямаме ток. Нямали телефони.

– Как го научих? – започнал да говори плахо дяконът . ами, каза ми го . .

– Кой ти го каза?

– Каза ми го моят Ангел­Хранител.

– Твоят Ангел­ Хранител. Видял си твоя ангел?

– Удостоих се да го видя. Не един или два пъти, вече две години ми се явява и ме съпътства в молитвата. Казваме заедно Акатиста на Света Богородица, правим поклони, водим духовни разговори.

Онова „две години” огорчило много папа ­Сава:

– И защо чедо мое, толкова време не ми спомена нищо?
– Ангелът ми каза, че не е необходимо.

– Чедо мое, сигурен ли си, че този, който ти се явява, е Божий Ангел? Убеден ли си?

– Напълно убеден, геронта, ама, заедно се молим, правим всекидневно хиляди поклони, говорим за бъдещия живот, за рая, това е моят ангел-хранител.

Дяконът изглеждал непоколебим. Онова обаче, което го направило сговорчив, било доверието му в неговия богоозарен духовен изповедник. Той обаче пак се питал как може демонът да го укрепва в молитвата? Той воюва с молещите се. Накрая те се съгласили да прибягнат до няколко изпитания, за да изпитат Ангела­хранителя.

– Помоли го веднага щом дойде да каже „Богородице Дево” – казал папа­ Сава – също така му кажи да се прекръсти!

Нещата обаче не били толкова прости. Когато цели две години дяволът те държи в прелест, тогава той прелъстява и очите ти, и ушите ти и си въобразяваш, че чуваш „Богородице Дево” и мислиш, че го виждаш как прави кръстно знамение и се прекръства.

При следващото посещение дяконът с известно удовлетворение казал на духовния изповедник:

– Геронта, нещата са така, както ти ги казах, това е Божий ангел, моят Ангел­хранител! И „Богородице Дево” каза и кръстното знамение направи!

Пропуснах да кажа, че светците и Ангелите знаят какво мислим. Внимавайте, дяволът няма силите, които мислим, че има. Да не му придаваме по­големи качества от тези, които има, той има ужасни недостатъци, ужасни минуси. Сега няма да споменем други неща, само това, че не знае това, което ние мислим.

Внимавайте тук, Ангелите знаят какво мислим. Светците, не само тези, които са преминали на небето, но и тези между нас, веднага щом ни видят, знаят какво мислим. Дяволът не знае това.

Тогава какво става с мислите? Той ни оставя една мисъл. Той не знае, че сме я приели. Ако види, че променяме програмата си, тогава разбира, че сме я приели. Той посява някаква плътска мисъл и не знае дали сме я приели. Когато види, че нашият пулс се покачва, че започваме да променяме нашите планове, тогава разбира, че сме я приели.

Той не знае какво мислим. Това е един от големите му недостатъци. За другите ще кажем друг път.

Папа­ Сава казал на дякона:

– Внимавай какво ще направим. В този момент аз ще помисля нещо (той помислил нещо във вреда на дявола), и ще го оставя скрито, в мене. Ти помоли вечерта ангела да ти го каже. Ако го открие, тогава без съмнение е Ангел от Бога и ще дойдеш да ме известиш.

Дяконът се върнал в колибата си, нещо го смущавало, чувствал нещо като тревога, имал нещо като неприятно предчувствие. От друга страна, той се удивявал на хубавата идея на своя духовен изповедник. Въпросът щял да мине през своя критичен етап. Веднага щом през нощта помолил ангела за решение на проблема, един трудноуловим смут сбръчкал светлото му лице. Очевидно той бил объркан.

„Но възлюбени ми отче, защо ти, извисеният човек, да се интересуваш за помислите на един поп? Това е падение, оскъдни желания. Не предпочиташ ли тази вечер да ти покажа ада, рая, славата на Владичицата Богородица?”. Дяконът, който започнал да има известни подозрения, настоявал по въпроса. „Проявявам послушание към моя духовен изповедник, кажи ми той какво си помисли!”. Ангелът с няколко уловки се опитал да насочи разговора в друга насока.

Дяконът обаче настоятелно го пренесъл в това, което обсъждали. От друга страна, тези изкуствени избягвания не му направили добро впечатление.

– Кажи ми какво си помисли духовният ми изповедник! Въпросът е лесен! Защо го отбягваш? Не го ли знаеш?
– Внимавай, дяконе, с неприличното си поведение, което показваш, рискуваш да загубиш моята благосклонност!
– Не знам, моля те за нещо лесно. В крайна сметка, знаеш ли какво си помисли моят духовен изповедник, или не?

В този момент светлата маска паднала. Пред него се открил ужасен образ и като от уста на звяр се чули думите:

– Да загинеш, нищожни, утре в този час в ада и в огъня, ще те изгорим и ще те погубим, утре в този час!

Дяконът останал сам. Той бил пълна развалина. Цялата сладост от виденията през двете години не можели да се сравнят със сегашната му горчивина.

Ако не го подкрепяли отдалеч молитвите на духовния му изповедник, който не спял и се молел за него, той щял да предаде дух. Минали доста часове, докато се съвземе и застане на нозете си. Колибата му вече не го побирала. Вече никъде не намирал сигурност, освен до духовния си изповедник. През целия път в ушите му бучала заплаха „Утре този час в ада!” и го пронизвал ужас до мозъка.

Той някак стигнал до колибата „Възкресение”. Там той хванал расото на духовния си изповедник и не го пуснал нито за миг, а когато той трябвало малко да поспи, до него бил ужасеният дякон. „Не се страхувай, чедо мое, успокой се!”

– Как да не се страхувам, духовни изповедниче, когато часът наближава? Наближава часът, когато ще ме вземат! Христе мой, спаси ме!

Действително, в нарочения час лукавите духове яростно го нападнали.

Какви викове на ужас и безнадеждност били това:

– Спаси ме, духовни изповедниче, загивам! Вземат ме! Спаси ме!

Папа ­Сава коленичил и, изпълнен с болка и сълзи, се помолил на Господа да съжали Своя раб и да запрети на лукавите духове. Неговото прошение било чуто. Измъченият дякон се спасил от устата на лъва.

С времето и под наставничеството на папа­Сава дяконът­румънец се успокоил. Духовният му живот се развил благоприятно, по­късно бил ръкоположен и за свещеник и винаги се отличавал със своето благочестие. Въпреки това годините, през които бил в прелест, оставили някои неприятни следи. Дяволът бил придобил права върху него. Той би ли му дал толкова сладки видения ей­така? Затова в целия си по­нататъшен живот той се измъчвал от различни дразнещи изкушения и всички проницателни отци виждали в тях остатък от двегодишното му съработничество с ангела, който не бил ангел.­­­­­­­­

Братя и отци, нямаме друг удобен случай, за да придобием нашия живот и спасение от случая, който сега ни се предоставя. Нямаме друг живот, само този тук имаме и е жалко да погинем. Благият Бог ни е дал всичко за нашето спасение. Дяволът днес има на свое разположение толкова оръжия, които никой друг път не е имал. Но и християните за първи път имат толкова оръжия, за да се отбраняват, както никой друг път. Никога преди един християнин не е имал на разположение християнски радиостанции, както днес. Никога не са се разпространявали толкова книги­ християнски и духовни, не богословски, а християнски, духовни, които ни принасят полза във всекидневния живот.

Никога не сме имали толкова неща. Никога не е имало толкова касети, да може човек да слуша нещо духовно, някакъв съвет, нещо духовно, за да има полза. Дяволът е въоръжил своите, и благият Бог е въоръжил своите. Имаме всичко, за да се спасим, и най­вече имаме Тайнствата на Църквата.

Не се отдалечавайте от енорията си. Не се отдалечавайте от епитрахила на свещеника. С толкова неща, които имаме, нямаме оправдание да отидем в ада. Само чрез нашия мързел ще отидем в ада, чрез нищо друго. Един отец казва: с всичко, което имаме, по­лесно отиваме в рая, отколкото в ада. Трябва да се измориш повече, за да отидеш в ада; в рая отиваш по­лесно.

Да внимаваме в това нещо. Всичко тръгва от нашия ум. От никъде другаде. Дяволът има толкова сила, колкото ние му дадем. Защо с едни прави какво иска, а с други не може да направи нищо? Защо мъдреци като този, за който ви казах преди, ги превъзнася и ги кара да говорят такива глупости и целият свят да им се смее и те нищо да не разбират? И да казва „Искам църкви, искам Вселенски събори!”
И всички да се смеят… и той да не разбира…

Един старец­светогорец казва „В горницата се събрали апостолите и приели Пресветия Дух”. . . и приели Светия Дух”. Светото Писание казва, че преди Христовото Възнесение апостолите били събрани в една горница. Горницата била най­-високата част на къщата. Как казваме, таванска стая?

И тук старецът казва:

– В тази духовна горница, която се нарича ум, (умът се намира в най­горната част на тялото), както апостолите били събрани в най­горната точка на къщата и приели Светия Дух, тук, в тази горница и ние приемаме благодатта на Светия Дух.

От това зависят животът и смъртта, раят и адът, отправната точка надолу или нагоре. Нека направим ума свещена работилница. Оттук започват всички неща. Нека казваме молитвата, която се отправя към Света Богородица след Светото Причастие „Пресвета Владичице, светлина на помрачената ми душа” и малко след това „и ме призови, когато бъдат пленявани помислите ми”, да събера отново помислите си, които дяволът пленява.

Свети ап. Павел казва „Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала, ­ само за него мислете (Фил. 4:8). И ние да кажем заедно с псалмопевеца: „с властния Дух ме утвърди” (Пс. 50:14).

Амин! Молете се!

Превод от гръцки: Константин Константинов

Списание Свет, бр. 3/2011