Евтината и скъпата благодат

„Защото мисля, че нас, апостолите, Бог постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света – на Ангели и човеци.
 Ние сме безумни зарад Христа, а вие сте мъдри в Христа; ние сме немощни, а вие силни; вие сте славни, а ние безчестни. Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме,
 и се трудим, работейки с ръцете си.

Злословени – благославяме; гонени – търпим;
 хулени – молим се. Станахме като измет на света, измет за всички досега.
 Не за да ви посрамя пиша това, а ви поучавам като мои възлюбени чеда.
Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието. Прочее, моля ви, бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа” (1 Кор. 4:9-16).

Постоянното жилище за което говорим, си има цена. През последните години, наред с други неща, протестантските богослови разбраха и това, като създадоха на английски език два термина, за да го обяснят– първият е "евтина благодат", а другият – "скъпа благодат". Има евтина, има и скъпа благодат; благодат, която има цена. Има благодат, която едва ли не ни се подарява. Тази "евтина" благодат е повърхностна, не дава плод, не ни отвежда далеч, не ни помага да разберем, да чувстваме Бога, защото не полагаме никакво усилие за нея. Представи си един млад човек, на възраст 27-28 години, завършил следването си, казармата, намерил си е работа, тъкмо се готви да се ожени, канят те на сватбата му и ти кажат, че той ще бъде твое дете, че ще ти го харижат. В действителност обаче този млад човек не може да бъде твой. Ти не си страдал за него. Не си го отгледал, първо на първо не си го родил. Не си копнял за него, не си чувствал тревога. Не си се молил за него. Не си будувал за него. Не си страдал и затова не можеш да се радваш. Това е куха, празна радост.

Сещате ли се за старите гръцки филми, в които се разказва за майката, която родила детето, и майката, която го отгледала, и не знаем коя е майката. Коя е майката? Тази, която просто го ражда, или тази, която го отглежда? Всички знаем какво означава да отгледаш дете – каква борба, какви тревоги.

Така е и с благодатните дарове на Бога. Когато човек не ги отгледа, не ги развие в себе си, когато не ги разработи – те не са действителни благодатни дарове. Това е т. нар. евтина благодат. Тя е някаква радост, някаква дума, което ще чуя, някакво вълнение, което ще премине, някакво решение за промяна, което ще се изпари. Това е евтината благодат.

Има и скъпа благодат. Тя е тази, която човек разработва, губи, пак я придобива, отново я губи, отново я придобива, научва се да се бори за нея; научава, че нищо не самопонятно; че връзката с Бога не е даденост; че в този живот смъртоносната заплаха буквално дебне и това е заплаха не само от телесна, но и от духовна смърт. Така човек започва да разбира, че това, което получава, трябва чрез трудове да го направи плодоносно, да го разработи – това е много важно.

Припомнете си притчата за талантите – човек развива тези таланти, умножава ги и когато това стане, се създава връзка с Подателя на даровете. Ако ги скрие или унищожи, той няма връзка с Него. Абсолютно никаква връзка. Странно, губи всички таланти и ги взема този, който вече ги притежава. Следователно има скъпа благодат, за която плащаме чрез трудовете, с които пристъпваме към Бога. Ако не се потрудим за тази благодат, не можем да разберем какво означава да имаш този благодатен дар, да бъдеш едно такова дете. Припомнете си справедливостта у Соломон, случая с двете майки – така е в духовните неща. Когато човек развива връзката си с Бога, той разбира колко е скъпоценна. Когато не го прави, всичко се превръща във впечатленията, които минават и заминават, изчезват и тогава по странен начин постоянно оставаме бедни.

Вижте какво казва апостолът – "станахме зрелище за човеци и Ангели и безумни заради Христа". Тук има лека бащинска ирония – ние сме безумни, а вие сте мъдри. Ние сме немощни, безсилни, вие сте силни, още нищо не сте загубили, вашата благодат е евтина, не сте заплатили за нея, не сте заплатили за вашата идентичност, вие още сте хора, които празнуват и се радват на Брака. Намерили сте нещо хубаво, нещо ново, но нищо повече от това. Вие сте славни, а ние безчестни – до този час, когато ви говоря и „гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме”. Гладуваме, представете си – апостолите, апостолът на езичниците гладува и жадува и ходи гол. „И се трудим, работейки с ръцете си” – за да не създадем впечатлението, че живеем в тежест на другия. „Злословени – благославяме; гонени – търпим; хулени – молим се". Представете си някой да те ругае, а ти да го утешаваш,той да ти казва:

– Ти си такъв и такъв и такъв!

А ти:

– Извинявай, че те накарах да ме ругаеш! Не се безпокой, аз наистина съм едно нищо. Добре, ругай ме, не прѐчи.

„Станахме като измет на света”.

Това е скъпата благодат. Как се вижда, че човек има тази благодат? Очевидно той я притежава, когато, бидейки злословен, благославя. Осмиваш някого, а той ти казва „Бъди благословен!” – това означава, че той има Светия Дух, има велика благодат и вижда в тебе не твоя хал, а борбата на Светия Дух да те направи Божие чадо. Затова, докато го клеветиш и злословиш, той те благославя. Когато гониш някой, а той те търпи, това означава, че е получил голяма благодат от Светия Дух. Той дори в това вижда благодатта, твоята потребност за справедливост. „Хулени – молим се” – хулата е много болезнена, защото винаги е клевета, тя е преувеличение. Както вървим по пътя и ни викат „Ватопед, Ефрем!”¹.

Вчера отидох да сменя гумата на автомобила, вътре влезе един човек и каза „Добре дошъл, сътруднико на Ефрем!”. Разбрахте ли? „Хулени – молим се”. Не се безпокой обаче, ще отмине и това, което е едно нищо. Ти гледай да намериш пътя си. Ние, свещениците, сме като барометър. Каквото стане, първо ние го плащаме. Само да излезеш навън, само да направиш една грешка, само да се появиш, където и да си…

Сещам се за един велик йерарх и богослов – Атанасий Йевтич, отците тук го познават, един от най-значимите мъже на Православието. Бях млад студент в Богословския факултет в Солун и се запознах с него. Видях го с расото и с кръста. Тогава още доминираше комунистическият режим в бивша Югославия. Попитах го:

– Отче, така ли ходиш в Белград?
– Да, така, разбира се!
– Добре. В каноните пише, че в случаи на гонения на свещенослужителя се позволява да не носи свещеническите одежди. Той не е задължен да носи расото, може да го съблече по време на гонения.
– Какво говориш, а как иначе ще ме плюят?

Казвам ви го, както ми го каза. За да има такова съзнание, човек трябва да има велика благодат от Светия Дух. За всяко заплюване той получавал пет дни благословение и живеел като опиянен. Затова и този човек беше като опиянен и ни предаде именно това опиянение. Един човек, който не иска да има нищо, не е нищо; той е това, за което се казва „станахме като измет на света” – няма нищо свое, но всичко притежава. Това е велико. Това е победата над смъртта. Когато човек има това, когато стигне до това състояние, той не се страхува от смъртта. Смъртта не съществува. Във всичко и всички съществува Христос. Не съществува нещо, което можеш да му вземеш. Това, което можеш да му вземеш, той вече сам го е дал. Това, което има, всъщност го няма, не го интересува даже дали го има.

Както се разказва в Патерика, двама братя, които стигнали до състояние на безстрастие, веднъж поискали да видят как хората се карат в света.

– Как се карат хората?
– Е, не се ли сещаш как се карат хората? Ето за тези неща тук аз да кажа, че те са мои, а ти да кажеш, че са твои и така ще се скараме.

Единият започнал:

– Това са мои неща!
– Е, вземи ги тогава!

Те дори на шега не могли да се скарат.

Друг старец отишъл с послушника си, който бил млад и много знаел, да продават кошници в града. Един търговец започнал да се подиграва на стареца. Послушникът разбрал това и казал на стареца си:

– Геронта, той ни се подиграва! – и това продължило дълго време, а той пак:
– Геронта, ти изглупял ли си?
– Да, само дето ми трябваха 30 години, за да придобия тази „изглупялост”!

Тези неща са съкровище, което Православието притежава и затова, колкото и човек да бъде гонен и преследван и тъй като няма нищо по-хубаво от тези неща, хората рано или късно ще стигнат до тях. Тук е величието, защото няма по-велика промяна за човека, нито по-голям утеха. Никой не е намерил утеха по друг начин. Вземете всички тия, които притежават и не знаят какво притежават. Те винаги се тревожат повече от другите, треперят и се страхуват за разни инвестиции, рецесия; аман, какво ще правим… и всички умират на 60 години от сърдечен удар. Какви ти 60 години, сега и тази граница се понижи.

Защо е така? Виждаш другия да казва:

– Не прѐчи, имам. . . какво имам ли? Имам Бога.

Преди много години не се чувствах много добре и казах на една баба в храма:

– Само Бога имам, бабо.
– Е, тогава си много богат, детето ми. Само Бог казваш? Знаеш ли какво означава да имаш Бога? Ако имаш Бога, имаш всичко!

Не трябва да продаваме това. Ако кажеш на св. ап. Павел: "Да ти дам една златна колесница, да ти дам още една дружина да върви напред, да ти дам, знам ли, каквото искаш, но да загубиш това състояние, приемаш ли?" Какво щеше да ми каже? Той би казал: „В никакъв случай! Оставете ме така!” Един такъв човек след това може да се разпорежда с цели състояния и с цели империи без да има страст в себе си. Има императори-светци, знаете, които носели железен пояс под мантията, за да държат себе си в трезвение и бдителност, спали върху дървени легла, а управлявали цели империи. Също и светците-патриарси. През ръцете на св. Йоан Милостиви минавали толкова пари, колкото е бюджетът на Европейския съюз, но той не се докосвал до тях. Той не бил обхванат от страст, а ги давал, където трябвало, защото Божият човек може да прави такива неща, за него няма проблем.

Човек не трябва да бъде беден. Сега казват, че манастирът Ватопед трябвало да е беден. Тези, които са ходили там през осемдесетте, помнят, че той беше една огромна развалина, ужасно огромна развалина. Със срутени сгради, с продънени подове, с дървета в килиите, и се движеха 5 старци като сенки, които очакваха смъртта, а 50-те църкви бяха напълно непригодни за богослужение. Толкова църкви има в манастира. Би трябвало ние сами да сме възстановили този паметник, който е на 110 години, защото само тези неща ни дават идентичност, а не преходното и ефимерното, не международната компания, която иска да ме използва като кърпичка за еднократна употреба. Това е нашата приемственост във времето и би трябвало да благодарим на хората, които са оставили други неща и са се заселили там. Кой обаче гледа така на нещата? Всички сега завиждат заради парите. Защо не аз, а не някой друг да вземе парите? Това е нашият проблем. Казвам всичко това, защото накрая ще се окаже, че в случая няма някаква сериозна измама, но всички пак ще останем с желанието да громим. Сякаш имаме нещо друго, за да громим точно тези неща. Сякаш има нещо друго, на което да се уповаваме. На какво да се уповаваме? На ЕС? Познавам много добре Европа, защото дълго време прекарвам там. За да може човек да покаже, че е някой в Англия, той трябва да има колкото се може по-древна титла, а ние тук ще захвърлим в ъгъла всички хризовули? Ще ги захвърлим и после ще хвърлят и нас в морето.

Правя това отклонение, защото човек вижда неща, които преминават границите на благоразумието, на умереността и на мъдростта, които би трябвало да имаме. Когато някой е виновен за нещо, ние го смятаме за единствения отговорен и виновен – и ако се наложи, дори го наказваме. Желанието да вземем и изкореним всичко говори за криза, за историческо самоубийство, за нагласа към убийство, за нещо твърде любопитно. Тези неща не могат да устоят. Сериозният човек прави разлика в себе си, той различава хората и състоянията. Хората трябва да се научат да мислят по Бога.

Да има пари някой за мене не означава, че той е дявол. Може някой да е беден и да е дявол хиляди пъти, защото толкова много жадува да стане богат, че за да забогатее, би продал и майка си. Този ли е Божи човек, само защото е беден? От друга страна, има и хора, които в определен момент могат да имат пари и да ги използват за Бога. Защо? Защото имат този опит. Той може да ги използва в определен момент, да ги даде, да направи нещо, което е за обща полза. Затова хората доверявали пари на такива хора, защото знаели, че те не ги задържат за себе си, че нямат интерес да ги задържат, че не ги интересува тази картина на живота, която привлича и очарова мнозина. Защо е така? Защото такива хора не могат да заменят това състояние, което е много по-възвишено – това е Божията благодат, скъпата благодат. Всичко, което имам, ако го имам, принадлежи на другите, ако го нямам, прославям Бога.

„Не за да ви посрамя пиша това, а ви поучавам като мои възлюбени чеда. Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието”.

Виждате какво се казва тук. Не може да говориш на някой, да го съветваш, ако не си го родил. Със сигурност съветите се дават лесно, но съветите, които слушаме, обикновено идват от хора, които са положили някакъв труд за нас. Такъв е апостолът, такива са всички светци. Затова слушаме светците, защото те се трудят за нас. Знаем, че това, което ще кажат, идва от техния труд – след това той ще отиде в килията си, ще се затвори и ще започне да прави поклони, ще се моли с броеницата за теб, ще пости за теб, ще се подвизава – пак за теб. Затова, каквото и да каже в определен момент, то ще произлиза от неговото кръстно разпъване, от неговата борба, поради която всичко останало придобива смисъл и стойност и не можем да го захвърлим в ъгъла. Разбирате ли? Не можеш да захвърлиш такива слова в ъгъла. Можеш да захвърлиш в ъгъла изключително много неща, но такива думи не можеш, защото този, който стои зад тях, се е трудил. Той се е подвизавал, вложил е нещо от себе си, лишил е себе си, поставил се е в трудна ситуация. Това не е лесно. Ние се наслаждаваме на някои неща, но знаете ли, когато човек се доближи до тях, разбира, че тези хора дишат много рядък кислород. Те извършват голям подвиг и естествено имат голяма благодат, която е съответна на подвига. Когато човек изобщо не се подвизава, той няма благодат.

Слушаме някои да казват:

– Нищо не разбирам в църква.

Въпросът е ти какъв труд си положил, за да разбереш? Свети Максим Изповедник казва на едно място: „Нека отдадем цялото си същество на Бога, за да приемем целия Бог”. Помисли си: да имаш целия Бог. Отдаваш себе си – ти, който си нищожен, незначителен и пълен с проблеми, с недостатъци, със затруднения, с недоумения и с въпросите „Защо?" и "Как?”, отдаваш себе си на Бога, и Той ти дава Себе Си, казва св. Максим Изповедник. И тогава човек взема нещо, а след като го вземе, нещата стоят по друг начин, защото той чувства нещо, което съществува там – и ако му кажеш, че няма нищо, той ще каже:

– Не, имам! Чувствам го, виждам, го, има нещо!

Свещениците влизат в храма и някой им казва „Искам водосвет, искам маслосвет!” Обикновено този, който казва това, е човек, който си е изпатил нещо, някакво „затъмнение” в къщи. Защо маслосвет ли? Защото това не струва нещо, става нещо като магическо действие; това, което ще се извърши, аз ще си го платя, няма да кажа нищо и злото ще изчезне. Ти им казваш: "Не така! Ти какво искаш от живота? Създай лична връзка с Бога! Тръгни, изповядай се, прокарай път за Бога да те посети! Проблемът ти е много по-голям от това, което си мислиш". 

– Не, аз искам Маслосвет!

Маслосветът ще се извърши, но няма да се случи нещо съществено, защото този, който го иска, се крие зад него. Той не търси маслосвета, а се крие зад него и ве търси Бога в онзи момент. Той търси някаква евентуална намеса на Бога малко по магичен начин, което ще го освободи от тежестта, която предполага той да промени живота си, да промени малко нещата, да започне диалог с Бога, една толкова жива връзка, да поеме риск, да влезе в опасност, но той иска да избегне това и отива и ти казва:

– Искам маслосвет! Дай ми брак!

Той отива и „купува” и след това обвинява свещениците, които „продават”. Някога имал ли си истински взаимоотношения? Когато сякаш отиваш в супермаркета на Църквата и искаш да купиш дори Бога? Бог не се купува, Тайнствата обаче съществуват, те са живи. Бог е самите Тайнства. Не можеш да кажеш „Отивам, отварям си устата, вземам св. Причастие и, хоп!” Познаваме хора, които са се излекували от неизличими болести с едно причастяване. Как обаче са отишли? Знаете ли как? Отивайки да срещнат Самия Бог. Те не затваряли себе си, да си отворят устата и да се получи някакъв магически акт. В Църквата няма магия. Тайнствата са живият Бог и затова "Бог поругаван не бива: (Гал. 6:7). Не можеш да се подиграеш с Него, не можеш да кажеш:

– Виж, аз идвам сега, плащам и каквото искам, трябва да го направиш!

Бог не е в това. Бог не се интересува да те направи Свой привърженик. Дяволът слухти – само да се приближиш, веднага ще те потопи и няма да те пусне да си тръгнеш. Бог нито те потапя, нито те държи след това. Вярата не създава зависимост. Връзката с Бога е свободна, защото този, който я създава, е свободен. Тъй като той е свободен, той свободно общува и свободно влиза в отношение. Когато я има тази свобода, тогава Бог се отзовава и то по такъв начин, че да може човек да има свободата да стои твърдо и да чувства кой е той. Бог не ти отнема идентичността, може да ти отнеме всичко, но няма да ти отнеме идентичността. Той винаги те оставя да бъдеш свободен. Той иска да бъдеш свободен, както Той е свободен…

Превод от гръцки: Константин Константинов

Коментари

коментара