Есхатон и Евхаристия

И когато седеше на Елеонската планина, дойдоха учениците Му при Него насаме и рекоха: кажи ни, кога ще бъде това, и какъв ще е белегът за Твоето пришествие и за свършека на света? (Мат. 24:3)

Бог е Господар на бъдещето и го предузнава. Когато казваме, че Той го предузнава, нямаме предвид, че го предопределя. Предузнаването не означава предопределение. Представете си, че Бог е извън пространството и времето. Ако пространството и времето са една сфера, Бог е извън нея. Това, което за нас идва последователно във времето, за Бога е едновременно. За Него не съществуват понятията „преди“ и „сега“. Той е извън времето, което означава, че това, което за нас се случва в продължение на стотици или хиляди години, за Бога то е едновременно. За нас остава тайна общението на вечното с временното; остава тайна как Бог приема да влезе във времето, защото Той е вечен в същото време. Неговите енергии обаче могат да влязат във времето, не защото имат временен характер, а защото имат възможността да проникват в живота на тварното.

Човекът има свобода да прави това, което иска, но Бог знае какво ще направи човекът и затова полага грижи да устрои нещата по такъв начин, че и човешката свобода да бъде уважена, и Неговата свобода да бъде съхранена, защото Бог иска да се намеси в историята, която е Негово творение. Той не иска да остави всичко на човека, а да яви Своето присъствие в историята с крайната цел нищо да не се погуби. Защото Бог защитава Своето творение, Той е създал тварите за живот и не позволява да се върнат към небитие, както казва един велик отец. Бог не позволява съществата да се върнат обратно в нищото, защото Той Самият има непоколебимото решение за тях да съществуват. А когато Бог реши нещо, Той не променя решението Си. Разбира се, дяволът знае, че съществата произлизат от нищото и много би искал да ги види да се върнат в небитието, ни казва същият отец. Този устрем към нищото няма просто онтологично измерение, той е екзистенциален, нравствен и се нарича грях. Грехът представлява устрем да върнем света към неговото състояние преди Сътворението, към нищото, от което е произлязъл. Нищото не е някаква битийност, която е съществувала по някакъв начин извън Бога, защото нищо не съществува извън Бога. Когато казваме „от нищото“, нямаме предвид, че съществува някаква битийност, която Бог гледа и гради върху нея, защото тогава нищото би трябвало да бъде сътворец едновременно с Бога и да съществува предвечно като Него. Следователно „от нищото“ означава процес, чрез който се създава нещо от Бога, което обаче е извън Него. Дяволът желае съществата да се върнат в небитието, но те не могат да се върнат в нищото, не могат да изчезнат. Желанието ни обаче да тръгнем към нищото, да се впуснем в този унищожителен процес, именно този устрем към нищото се нарича грях. Това е начин да разделим света от Божията творческа и промислителна енергия, да го оставим в неопределено състояние, за да изпадне в нищото.

Има две истини относно творението, които са изключително важни. Първата е, че светът е дар, дар на любовта; дар, който идва от любовта на Онзи, Който живее тази любов в Своето съществуване. Бог не сътворява света от нужда, Той не прави това, защото има нужда от някого, който да Му служи или да Го почита. Тъй като любовта има творчески характер, Бог създава света от преизобилието и изригването на тази любов, за да може и светът да участва в нея, както и за да бъдат повече облагодетелстваните същества, по думите на един свети отец. Именно това е първата истина – светът е дар, чрез който Бог съвсем не преследва някаква целесъобразност. Светът е дар на безцелна любов. Любовта няма цел, тя не иска да извлече полза.

Втората истина относно света е, че той е дар на общението, дар на диалога. Затова св. Максим Изповедник говори за логосите на съществата. Съществата са логоси, слова, воли на Бога. Ако това е така, тогава всяко същество е слово на Бога. Слово, което е отправено към някого. Към кого? Към единственото същество, което може да разбере този диалог, тъй като то също е личност – това именно е човекът. Целият свят е логос на Бога, логос на любовта към човека. Всички същества са създадени, за да стигнат до човека като венец на целия свят, който вниква в логосите на Бога; той може да проумее логосите на Бога и по този начин да създаде своя диалог или възражение.

Това са две важни истини за света – от една страна този свят е дар, а от друга страна, той устоява, само когато съществува като отговор от страна на човека. Когато този отговор е положителен, тогава всеки път, когато срещаме някое непознато същество (безплътно или в плът) в този свят, Бог ни задава въпроса: „Искаш ли това същество?“. Ако моят отговор е положителен, това същество става свръзка и връзка между мене и Бога и едновременно с това то се преобразява в положителна насока.

Във времето и в историята човекът е призван да приеме целия свят като дар; да го приеме и да го върне обратно, да го принесе на Бога, така че Бог да направи от света това, което всеки пътиска. Това е светата Евхаристия. Затова и казваме, че средоточие на Църквата и духовния живот на човека е светата Евхаристия. Чрез нея Бог приема отново целия свят. Виждате, че принасяме не пшеница и грозде, а хляб и вино, тоест влагаме вътре в тях самите нас – нашия труд, нашата история, нашата действителност; влагаме и принасяме самите нас в света и света в нас. Това са Хлябът и Виното. Принасяме това, което сме, а не само това, което е светът; принасяме това, което сме ние като част от света, това, което ние правим със света. Защо го принасяме? Първо, правим това от признателност и благодарност, и второ – защото очакваме този свят да се преобрази. Знаем, че преди това се е извършила Тайната на Въплъщението, светът е бил приет, обожен, станал е безсмъртен. Затова всеки път, когато се извършва това принасяне, се повтаря чудото на Въплъщението, това е едно евхаристийно въплъщение, както го наричам. Първото Въплъщение е станало веднъж завинаги, а евхаристийното въплъщение се случва всеки път, когато извършваме света Литургия. След като се е извършило първото Въплъщение, всеки път, когато Светият Дух идва чрез благословението на служещия свещеник, налице е не просто и само едно „Благодаря!“ от страна на Бога, тъй като Му принасяме творението, а и един много велик дар: Той взема делото на нашия живот, делото на нашето съществуване и го прави Своя плът, като отново ни го дава като нетленно дело, като Негови нетленни Тяло и Кръв. По този начин нашата връзка с Бога се задълбочава и постепенно ставаме богове по благодат. Тогава светата Евхаристия постепенно освещава човека.

Всички, които тук имат този духовен опит, разбират, че това, за което говоря, е истинно. Човекът, който често се причастява, осъзнава, че Причастието е живот и то му дава нещо, което никой друг не може да му даде. Въпреки че всичко е дар от Бога, тук говорим за вече осветеното съществуване на човека и на света, за неговото приемане в обожената плът на Словото чрез претворяването на светите Дарове. „Като ги претвориш чрез Твоя Свети Дух“ – и всички верни отговарят: „Амин, амин, амин!„. Свещеникът казва: „И направи този хляб драгоценно тяло на Твоя Христос„,той обаче не може да каже „Амин„. Обикновено другите, които служат с него в олтара, казват това. По правило целият народ казва това, тогава певецът спира. В манастира в Есекс, Англия, където бях наскоро, това се практикува и аз го преподавам на моите лекции, но не се прави в нашите енории… „А това, което е в тази чаша, драгоценна кръв на Твоя Христос„. Целият Божи народ отговаря „Амин„. И след това: „Като ги претвориш чрез Твоя Свети Дух„. „Амин, амин, амин„, цялото събрание казва това, защото чрез Кръщението всички сме получили нашето ръкоположение да казваме „Амин„. От момента, в който свещеникът е ръкоположен, той вече не може да каже думата „Амин„. Той ще каже „Благословено е царството на Отца, и Сина, и Светия Дух всякога, сега, винаги и вовеки веков!“ и спира дотам. Ако няма някой, който да отвърне „Амин„, свещеникът си съблича богослужебните одежди и си отива вкъщи. Той не може сам да извърши светата Литургия. Виждали ли ли сте някога свещеник сам да извършва света Литургия? Ние, свещениците, не бива да вземаме това „Амин“ от миряните, защото, ако го вземем, им отнемаме тяхната еклесиологична идентичност. Това „Амин“ носи тяхната идентичност, то не е просто думичка. Ако никой не я каже, не може да продължи нито едно свещенодействие, нито едно последование. Нито Бракът, нито светата Евхаристия… Тайнствата не могат да се извършат, ако няма някой, който да каже едно „Амин„. Разбира се, когато сме сами, четем Повечерието и сами казваме „Амин„, защото става въпрос за частна молитва. По правило и тук не трябва да го казваме сами, но го правим. В църковните последования обаче трябва да има някой, който да го каже и особено в светата Евхаристия.

Тайната на връзката с Бога преминава през светата Литургия, защото тя е космологично събитие, а не просто някаква външна молитва. Отиваме на света Литургия, за да принесем целия свят. На едно място св. Максим Изповедник казва следната удивителна мисъл: „Бог приема този свят обратно от нас, сякаш не е бил Негов, сякаш е наш и само наш“ и отдава на нас това принасяне сякаш светът е напълно наш. Благодарността и любовта на Бога е толкова голяма, че не изисква от нас да му принесем света по задължение. Той ми дава света и ми казва: „Ето, дадох ти дар!“. Затова именно казваме, че Неговата любов е голяма. Ако не беше така, тогава, всеки път, когато извършвахме грях, Той щеше да се втурва към нас с „с брадвата по главата“ и да ни казва: „Как смееш! Знаеш ли, че тази нива е Моя, Аз я сътворих от нищото?! И ти си Мой и всичко е Мое! Ти какво си дал?“ Но вместо това Той ти дава света, сякаш е твой и дори стои скрит, трябва да Го търсиш, за да Го намериш. Той не застава пред тебе и не ти натяква всеки миг: „Помни, че Аз ти дадох и това, и това…!“. Спомнете си, че в притчата за блудния син бащата не казва на сина си: „Как ще искаш от мене половината наследство? Как се осмеляваш? Ти отвърна ли ми на това, което досега ти дадох?„. Не, той просто му дава наследството и го оставя да си тръгне. Това е великото благородство на Бога – оставя те да живееш и да действаш сякаш си господар на света, и ти си господар на света, защото Той го иска. Благодарението за този велик дар обаче включва нашето велико благородство да принасяме света в нас и самите нас в света, защото ние не сме небесни духове, а материални същества. Душата на човека е ефирен дух, тя не е напълно нематериална. Само Бог е нематериален.

Ето защо принасянето на Бога е много велико нещо и затова светата Евхаристия се извършва съзнателно. Светата Евхаристия включва подвиг в себе си. Как ще отидеш на църква и как ще се отнесеш към светата Литургия е резултат от подвиг. Не е като да се събудиш сутринта и вместо да отидеш на кафе, да решиш да отидеш на църква, а е нещо, което правиш с цялото си същество, с волята си. И това общение и размяна между човека и Бога продължава и в идния живот. Човек дава себе си и Бог дава Себе Си – това е тайна на общение и взаимно проникване, тайна на велика любов. Есхатонът е тържество на любовта на Бога, а не тържество на Неговата отмъстителност. Бог не е Някой, Който отмъщава и казва: „Най-накрая настъпи часът! Сега къде ще ми избягаш?!“. Есхатонът може да се „прочете“ само в Божията любов. Той е начин Бог да спаси, а не да погуби света. Ако не беше така, Той щеше да го погуби от самото начало, нямаше изобщо да го сътворява. Някои се правят на пророците и казват: „Бог ще ви изгори, ще ви погуби!“. Нека не клеветим Бога и да не Го правим като нас, човеците…

Беседата е публикувана със съкращения

Превод: Константин Константинов

Коментари

коментара