За Господнята и Иисусовата молитва

Отговори на въпроси

За молитвата най-често задават твърде общия въпрос: „Как да се моля”. За да се молиш, трябва да се обърнеш навътре към себе си; трябва да се молиш сдържано, без да търсиш емоции и преживявания, без да целиш постигането на какъвто и да било мистичен опит.

Трябва да застанеш пред Бога с цялата си правда и неправда – какъвто си ти самият – и да Му откриеш своята душа искрено, трезво, честно, така че Той да научи за тебе не от сатаната, а от теб самия, не от Своето премъдро знание да те разбере, а от твоето доверие и от твоята вярност към Него.

Това е първото. Преподобни Теофан Затворник казва: „Доброто начало е половината работа” и съветва да отделим известно време, за да се настроим молитвено, да не бързаме да преминаваме от обичайните си работи към молитва, а да постоим или да поседим, да помълчим, да помислим: с какво идвам сега пред Бога? Искам ли действително да се срещна с Него, или заставам на молитва по навик, по традиция, поради нещо друго? Дали нещо не ме привлича повече, отколкото срещата с Бога в дадения момент?… И кажи това честно пред Бога, покай се, ако е нужно, и съжали – или пък се зарадвай. После се моли, привеждайки всяка дума на молитвата до собственото си съзнание и до собственото си сърце. Ако думите не те докосват – няма да усетиш Божието присъствие чрез молитвата.

Моят духовен отец ме съветваше да чета утрините или вечерните молитви така: да застана, да помълча, да постоя пред Бога, да се прекръстя: В името на Отца и Сина и Светия Дух – не в свое име и не заради себе си, а в името Божие и заради Него. После да прочета първата фраза на молитвата, да остана мълком известно време, да направя земен поклон и да го повторя, още миг мълчание и още един поклон; тогава да премина към следващата фраза. Това значи, че утрините или вечерните молитви (с поклони) ще заемат приблизително два часа и половина – но ще достигнат до тебе, защото ще чуеш тези думи три пъти и ще заставиш тялото си да се поклони и да се изправи. Разбира се, думите ще достигнат до тебе според мярата и пределите на твоята душевна глъбина.

Моли се така, че сърцето ти да отговаря на молитвите, а ако не отговаря, спри и кажи: „Господи, прости ми! Изрекох святи думи, но те не достигнаха до мен…” – и помисли защо. Ако ти се стори, че знаеш причината, кажи: Господи, не мога да произнеса „и прости моите дългове, както и аз прощавам”, защото в душата ми има огорчение, злоба, омраза, нежелание да простя. Прости ми!… Искам да простя, но не мога; помогни на немощта ми!…

По-нататък се моли така: каквато и да е Божията воля за мене, нека ми бъде според нея… Не ти трябва да знаеш каква е тя; и – това е особено важно – няма защо да молиш конкретно за едно или друго нещо, което може да се случи. Можеш да кажеш: Господи, с цялата си душа желая това, но нека бъде както Ти искаш; ти знаеш по-добре… Ако така се извършват утрините и вечерните молитви, или ако сте монах и трябва в килията си да извършите вечернята, утренята, полунощницата, повечерието, каквито и да е други служби – не „извършвайте” служба, а се молете. И искам да ви препоръчам: не се старайте да прехвърляте молитвеника от край до край. Преп.Теофан Затворник казва: Определи за молитвата си толкова време, колкото имаш, а не количеството страници, които съдържа правилото… Имаш половин час – нека бъде половин час; започни да четеш, но чети така, както казах по-рано. И ако в резултат на този начин (защото днес ще четеш бавно, понеже някакъв стих от псалма е спрял вниманието ти и не можеш да го отминеш) си казал само първите три стиха на псалма за половин час, но си ги казал както трябва – считай, че си извършил вечернята, не се безпокой за останалото; следващият път ще прочетеш всичко. Ето така се молете задълбочено, сериозно, както казва преп. Теофан: с цялото си внимание, с цялото си благоговение и с готовност да се изпълни волята Божия – и ще се научиш да се молиш.

Освен това ми се струва, че правим грешка като мислим, че инициативата в молитвата е наша; аз започвам да се моля, аз говоря с Бога. При това трябва да изпитвам някакви чувства и Бог непременно е длъжен по някакъв начин да ми отговори.

Понякога имаме живото чувство, че Бог е тук; това може да се случи в храма, може да се случи у дома, може да се случи сред природата. Тогава може да откликнем на това чувство, на това присъствие Божие – да отговорим с дума или с поклон, или с нещо друго. А понякога се случва да не изпитваме никакви чувства, да ни се струва, че ако сега кажа нещо – все едно ще викам към празното небе. Тогава си спомни, че още преди да си се родил, Бог през хилядолетията е общувал с тебе чрез Своето Божествено Слово; тогава отвори Евангелието. В Евангелието Господ говори не „въобще”, а на всеки от нас; може да прочетеш няколко реда и да помислиш: какво да отговоря на Бога, Който току-що ми каза ето това?… Ако сърцето ти трепне и откликне – тогава е ясно; ако само с мисълта си уловиш смисъла на казаното от Бога, можеш да кажеш: да, Господи, разбирам Твоите думи; те още не стигат до сърцето ми, но Ти благодаря, че ми каза това и това… И нека помислим: ето, Той ми казва нещо, аз с какво да отговоря?… Или просто да Му кажа: ето, така мога да отговоря на това…

Ако пък нямаме никакъв отзвук в душата си или в ума си, тогава може да кажем: Господи, какъв ужас! Ти ми говориш, а цялото ми същество е като окаменяло. Ако трябва непременно да Ти отговоря, бих казал: „По-добре не ми говори, не Те слушам, не Те разбирам, не губи напразно време”. Много рядко намираме в себе си мъжество и честност да отговорим по този начин. Но си спомням, имах един случай в нашия храм, когато след четене на Евангелието имах чувството, че Господ ми говори, но до мен нищо не достига: нито сърцето ми се сгрява, нито трепва, нито умът ми проумява това, което Той говори, просто си стоя съвсем като вкаменен, даже не и безразличен, защото безразличието само по себе си е някакво чувство, някакво отношение. А трябваше да кажа проповед; и излязох и казах: „Ето какво се случва. Христос говори, а аз единствено мога да Му кажа, че Той напразно говори, защото нямам нито чувства, нито мисли, нищо нямам за Него; какъв ужас е това! Помислете всеки за себе си…”. Не казах нищо повече, е, може би малко по-подробно съм говорил. Мисля, че ако се случи подобно нещо, когато се молим, трябва честно да кажем на Бога как стоят нещата.

Какъв е изходът? Да бъдеш честен по отношение на Бога – това вече е изход и постижение, защото означава, че между нас и Бога стои само правдата, никаква лъжа, нито измама, нито разкрасяване, а просто голата горчива истина.

Какво да се прави по-нататък, ако това не ни удовлетворява? – Ако сме били на вечерна молитва, може да се прекръстим, да си легнем и да кажем: „Господи, по молитвите на тези, които ме обичат, помилвай ме и ме спаси!”, после да започнем да мислим – има ли макар и един на света, който достатъчно да ме обича, след като не мога дори да се моля, а само лежа като труп; все едно съм покойник в църквата, обкръжен с любов, с молитви, с хора, които стоят пред Бога и от дълбината на душата си казват: спаси го, спаси я, Господи!… Ако полежиш така малко, ще си спомниш име или нечие лице; всеки път, когато то изплува в съзнанието ти, спри вниманието си върху него и кажи: Благодаря ти за твоята обич!… А на Бога кажи: Господи! Благослови този човек за неговата обич… Така можеш да си спомниш двама, трима, петима, колкото се случи, докато най-сетне заспиш. Ето това е почтено и истинско отношение към Бога в периоди на безмолитвеност.

По-нататък: случва се да се събудиш сутрин без особени чувства или мисли. Тогава осмисли, че цяла нощ си бил в пълна беззащитност, без да осъзнаваш нито себе си, нито околния свят; бил си подобно на Лазар в гроба; идва утрото и ето, като че ли от смъртта – влизаш в новия ден, който никога от сътворението на света не се е раждал. Този ден лежи пред тебе като снежна равнина; ти ще проправиш път през нея; следите на твоите нозе ще се отпечатат върху тази равнина – как да постъпя, та да не я оскверня! как да прокарам такъв път, който да не ме отведе към гибел!… И можем да кажем (разбира се, нямам предвид, че с такива думи ще говорим всяка сутрин): Господи, благослови този ден, който Ти си създал! Благослови и мене да вляза в този ден и да премина през него според Твоята воля!…

Още нещо: случва се да четем молитви и да очакваме, че всяка молитва ще породи в нас живи чувства. Но като се замислим – почти всяка молитва е написана от някой друг: Йоан Златоуст, Василий Велики, Симеон Метафраст, Макарий Велики, Симеон Нови Богослов и т.н. Нима можем да си въобразим, че такъв какъвто съм, мога изцяло да въплътя в себе си опита за Бога, за дадения светец, за живота, за вътрешния свят на редица светци! Да се усвои опитът даже на един от тях е немислимо. Но може да се направят няколко неща.

Първо, може да започнем с тези молитви, които в миналото са докоснали сърцето ни. Всеки от нас има някаква молитва, която обича.

Второ: когато пристъпим към молитва, сътворена от един или друг светец, можем да спрем и да кажем: „Св. Йоане, св. Василий, в тази молитва ти си вложил своя опит, сърцето си, излял си душата си. Доколкото мога, ще се присъединя към твоите думи и мисли. Има неща, които ще са ми непонятни, които няма да разбера правилно; ще се постарая да бъда честен, а ти се помоли с мене”. Четейки молитвата, ако стигнем до някое място, което не сме в състояние честно да произнесем, можем да спрем и да кажем: Господи, не мога да го кажа от свое име; ще произнеса тези думи само защото те казват истина, която е по-силна от мене, дай ми някога да дораста до висотата на тези думи!… Тогава можем да произнесем думите на молитвата без да се крием от Бога – все едно, Него не можем да излъжем.

По-нататък: преп. Йоан Лествичник казва, че когато четеш молитва и вниманието ти се разсейва, трябва да се върнеш на това място, откъдето вниманието ти се е отклонило и да го повторииш; направи това един-два пъти, колкото искаш, и всичко ще завърши така, че на дявола пръв ще му омръзне да те отклонява и ти ще можеш да си дочетеш молитвата. А ако не съумееш да я кажеш, знай, че борбата за тези думи е по-важна, отколкото лесното произнасяне на думите без усилие.
Ако си се помолил невнимателно, винаги можеш да спреш по всяко време от деня и да кажеш: Прости ми, Господи! Колко е позорно: аз обичам майка си, но в този момент мисля единствено за това, че ми се пие горещо кафе… Прости ми! – А Бог и без това обича майката, Той не разчита на нашите молитви. Когато се молим, ние просто с молитвата си се присъединяваме към Божията любов, а не творим тази Божия любов, не я създаваме.

Понякога действително можем да се помолим като че ли въз основа на молитвата и вярата на светеца, даже и без своя собствена вяра. На някои от вас вече съм разказвал един позорен епизод. В нашия църковен дом се бяха завъдили пълчища мишки и аз исках да ги избия. Спомних си, че в Големия требник има молитва, по-точно препоръка на св. Василий Велики относно вредните твари, на цяла страница са изброени всички възможни зверове, които общо казано пречат на живота ни. Помислих си: е, щом Василий Велики го е писал, значи трябва да е истина. Макар и да не вярвам, че нещо може да се получи, но нали Василий Велики е вярвал, нека той направи чудото!… И му казах: „Свети Василий, не вярвам, че нещо може да се получи; но щом ти си писал тази молитва, ти си вярвал. Ето, аз ще прочета тази молитва, а ти се моли с нея и ще видим какво ще стане”. Сложих си епитрахила, седнах на кревата, пред мене е камината, и започнах да чакам. Излезе една мишка; казвам й: „Стой и слушай!”. Тя застана на задни лапи и само мърда мустаци: явно слуша. Тогава прочетох тази молитва, прекръстих мишката и казвам: „А сега иди си с мир и разкажи на другите”. След това нито една мишка не се появи. Това особено ме зарадва, защото то беше не според моята вяра. Това беше чисто чудо, неосквернено от мен, ако може така да се каже…

На мен ми пречат молитвените думи. От детството си ги знам наизуст, но вниманието ми се отклонява, не мога да се съсредоточа. Понякога някои думи действително ме докосват, но не мога да се моля така, че молитвите да достигат до мен, макар само „Отче наш”, да не говорим за утрините молитви на Василий Велики или за молитвата от страница и половина на Макарий Велики – просто не мога! На никакъв език не мога. Пречат ми многото думи, многото образи и въобще цял живот трябва да мисля само над ето този ред…

Преп. Теофан Затворник в едно от своите писма казва, че отначало трябва дълбоко да се замислим, да почувстваме, да се вживеем в думите на молитвата; постепенно ще стигнем до онзи момент, когато думите ще ни се сторят прозрачни и ние ще можем да преживеем смисъла на молитвата дори и без думи. Мога да ви дам пример. Преди много години, когато бях млад, четях на клира заедно със стария дякон, който тогава беше на осемдесет и пет години. Петгодишен той бил даден в Русия в манастир, защото семейството му жеивеело в крайна бедност, родителите му били селяни от Средна Русия. Той се възпитавал в манастира и не знаел нищо друго, освен този манастир и емиграцията. Бяхме заедно с него на клира. Той пееше и четеше, а аз четях, защото не можех да пея. Той пееше и четеше с такава мълниеносна бързина, че даже с поглед не можех да проследявам редовете. Тогава бях двайсетгодишен и затова бях и по-нагъл, отколкото съм сега; когато той завърши, аз се обърнах към него: „Отец Евтимий! Вие ми откраднахте цялата служба с бързината на своето четене и пеене, а което е и по-лошо – вие и от себе си я откраднахте, защото не можехте да следите всичко, което четете и пеете”. Той заплака и ми каза: „Прости ми! Но знаеш ли, аз от петгодишен слушам тези думи. Щом се научих да чета, аз само тях четях от листа и пеех и сега, вече много години, когато видя тези редове, цялата ми душа започва да пее, като че ли ръка се докосва до арфа и всички струни запяват”. Тогава ме досрамя и си помислих: ето така трябва да се вживявам в молитвата, за да не ми се налага да преминавам от дума към дума, защото тези думи са сякаш ръката Божия, която ме докосва… Ето към какво трябва да се стремим, а не да затваряме себе си обратно в думите, когато сърцето ни вече е откликнало.

Понякога една дума в молитвата може да ни затрогне до сълзи. Разбира се, по-важно е вътрешно да паднем на колене пред Бога и да живеем с Бога известно време, отколкото да прочетем на Него или на себе си още една молитва, която няма да Го достигне, защото сме твърде преизпълнени с това, което току-що сме преживели.

Има още един момент: понякога при четене на една или друга молитва ни обхваща радост, ликуване от срещата с Бога. И няма никаква възможност да достигнем до съкрушение или плач за греховете си. В такива моменти трябва да се оставим на своето ликуване, защото това е радост и благоговение – това е момент на пребиваване с Бога. Това ни е подарък от Бога – как тогава можем да Му кажем: „Да, но сега е време да се четат други молитви”?. Така не бива да се прави!

Какво е съотношението между Иисусовата молитва и молитвеното правило? Въобще как стои въпросът с правилото?

Първо, що се отнася до правилото. Когато четеш „Добротолюбието” или житията на някои светии, срещаш такива фрази: сведи уставната молитва до определен минимум и дай простор на Иисусовата молитва… Ако се опиташ да разбереш какво този отец на Църквата нарича „минимум” – ето ти пример. Григорий Синаит пише, че трябва да сведем уставната молитва до абсолютен минимум: чети само полунощница, утринни молитви, утреня, вечерня и повечерие… И какво виждаш… Защото след като спокойно си се молил някакви си осем часа, остават ти вероятно десет часа за Иисусовата молитва. Но тук трябва да се има нещо предвид: това, което той нарича съкращаване на устава до минимум, за нас означава довеждане на устава до безпределния максимум. Така че когато срещнем у отците на Църквата: остави отчасти уставната молитва – ние бързаме от това да заключим: ох, чудесно! Няма да се моля нито вечерта, нито сутринта, ще прехвърлям броеницата и всичко ще е добре… Ето това не бива да става! Отците много често наблягат на това, че дълго време трябва да свикваме да четем успоредно уставната молитва и Иисусовата молитва, защото уставната молитва ни дава друга храна, различна от Иисусовата молитва, обогатява ни на друго равнище.

Първо, в уставната молитва има едно огромно разнообразие, докато в Иисусовата молитва ни се струва понякога мъчително еднообразна. Повтаря се една единствена формула. Не искам да кажа, че тя е по-бедна, но у човека се поражда някакъв необичаен глад на ума, глад на чувството, глад за думи, образи и последования, които да възбуждат ума. Да вземем обикновените вечерни или утринни молитви: те имат поредици от мисли; през тях се минава от чувство към чувство; тяхното разположение не е случайно. В рамките на всяка молитва думите не са били измислени от светците, а са изтръгнати от най-съкровените кътчета на душата им или в моменти на духовен подем, или в моменти на мъчително страдание; отвъд тези думи ние можем да прозрем с какво е живял този човек. Можем поне малко да се приобщим към него, към същността на душевния и на духовния му живот. Ако приемем тези думи не само като израз на нашите желания, на нашите молби, но и като мярка за християнски живот, можем да се стараем да живеем съгласно с нашите молитви. Ако сутринта си кажа: „Господи, дай ми търпение” – трябва през целия ден да се уча на търпение, а не да чакам Бог просто така да ми го даде. Следователно, тези молитви подхранват душата ни и ако се отнасяме към тях задълбочено, ако не просто ги проумеем, а както казва Теофан, ги „обчувстваме”, то мислите ни ще се изпълнят с понятията, принадлежали на самите отци; постепенно ще започнем да мислим с техните мисли, сърцето ни ще започне да чувства с техните чувства и съответно ние ще се променим. Волята ни, включена в руслото на техните молитви, ще се изправи съгласно Божията воля; ето затова те са ни необходими. Да кажа покрай другото, че ако искаме да се молим с тези молитви плодотворно, преди всичко трябва да ги употребяваме сдържано, спокойно, от цялата дълбочина на вътрешното си убеждение, като предоставяме на Бога, а не на нашата душевност, да породи в нас съответните чувства.

Необходимо е и друго (вече говорих за това): каквото казваме в молитвата трябва да го осъществяваме в живота. Ако не правим това, след съвсем кратко време думите на молитвата ще станат обичайни и ще ни дотегнат, защото това ще са празни думи; а ние отлично ще разбираме, че нито Бог, нито самите ние живеем с тези думи.

И трето – един съвет, който ми беше даден навремето: когато се молим с някоя молитва и знаем кой я е съставил – Марк Подвижник, Василий Велики, Симеон Метафраст – преди да се молим с тази молитва можем да се обърнем към светеца и да кажем: „Ето сега започвам да чета твоята молитва, помоли се и аз да се приобщя към твоя дух – по мярката на моите възможности, разбира се…” Така че молитвата, която е израснала от опита на дадения светец, ще ни свърже с него, с неговата любов, почитание, с неговото благословение, с неговите молитви.

След като говорихме за правилото, сега можем да преминем към Иисусовата молитва; това е втората страна на въпроса. Към практиката на Иисусовата молитва може да се подходи различно. Например, можем да се стараем да се научим на Иисусовата молитва така, както го описва Странника или според „Добротолюбието” – да я възприемаме изключително като вътрешна активност. Това е възможно само при определени условия: ръководството на духовен старец, по-продължително време, тишина и др.

Има и друг подход, достъпен за всички: употребяването на тази молитва както всяка друга, като си има предвид, че тя е пълна със смисъл, дълбочина, но в никой случай не е някаква магически начин, както казва Теофан, не е талисман или амулет, който ще ни позволи да достигнем до нещо значително без труд и пот. В този смисъл преп. Теофан дава съвет, при това в писмо до мирянка; той казва: употребявай Иисусовата молитва като всяка друга молитва, без да си въобразяваш, че правиш нещо особено, без да се гордееш с това, че ти практикуваш Иисусовата молитва или нещо подобно. И я употребявай така: между всеки две молитви от правилото ти – пет Иисусови молитви. Как? Първо, с цялото внимание на което си способна при молитвата; второ, с цялото благоговение, което ти можеш да вложиш в нея, когато пристъпваш към Живия Бог. Трето, с надежда и молба за покаяние, с молба Бог да те промени вътрешно – и нищо повече. Не влагай чувства и мисли в нея докато се молиш. Предостави Бог да ти даде други мисли, други чувства, каквито Той поиска; ти просто Му говори, докато предстоиш пред Него.

Ако сме постоянни в усилията си, ако привикнем на това, ако се приспособим към Иисусовата молитва, тогава може да се молим малко повече. Но съвършено необходимо условие е в началото да избираме такова време, когато можем да се занимаваме с нея без отвличане, без разсейване, с пълно внимание и благоговение; при това да се занимаваме не продължително време, а да кажем, да я прочетем десет пъти. Ако имаме възможност, нека кажем молитвата, да помълчим, да направим земен поклон, да станем; после нека се успокоим и да произнесем молитвата още един път… Ако правим поклони и казваме Иисусовата молитва едновременно и в бърз ритъм, тогава от телесното упражнение постепенно ще се получи някакво полуистерично състояние, така че човек ще загуби контрол. В Иисусовата молитва, както във всяка молитва, трябва да се избягва нарастването на каквото и да е настроение; всичко, което става в душата ни, трябва да бъде от Бога. Той трябва да предизвика у нас чувствата; Той трябва да ни даде мислите; Той трябва да изправи нашата воля; Той трябва някак да достигне до нашето тяло. Но ние не трябва да правим това като се пренапрягаме, като се самонавиваме. Това е много важно.

Може да кажем Иисусовата молитва десет пъти и да се успокоим. Ако в продължение на деня Бог ни даде да повторим няколко пъти молитвата, трябва да го направим; но всячески трябва да се стремим да вършим това с ясно внимание. Ако вниманието ни случайно се откъсва от молитвата, това не е драма; но ако пристъпваме към молитва с мисълта, че сега вниманието ми по никакъв начин не може да се задържи върху нея, а просто е заето с нещо друго и съзнателно пристъпвам към молитвата с невнимание – това е пагубно. Пагубно е, защото много лесно можем да привикнем към подобен механизъм и да загубим молитвата, както става с хора, които изпълняват големи молитвени правила, те често губят молитвата си, защото – кога да се молят, щом като през цялото време молитвословят?!

Може би най същественото в Иисусовата молитва е следното: тази молитва е предстоене пред Бога; в нея като че ли няма движение от мисъл към мисъл. В Господнята молитва ние преминаваме от едно понятие към друго: Да бъде Твоята воля…, да дойде Твоето Царство… и т.н. А тук срещаме съвършено единство на темите без никакви преходи. Тя ни научава на молитвено и житейско предстоене пред Бога, просто да стоим пред Него като че ли в съвършена неподвижност. Разбира се, в това отношение тя е молитва предимно на онзи, който пребивава в молитвено усамотение подобно на отшелника, който превръща килията си в затвор.Но същевременно тя е и път към вътрешно уединение, защото такава стабилност се постига не изведнъж, а с постепенно приучване на себе си към такова молитвено предстоене.

Сега – за съдържанието на тази молитва. В „Добротолюбието”, а на места и в „Откровените разкази на един странник” се казва, че тя представлява в съкратен вид цялото Евангелие. И наистина, Иисусовата молитва има две части; първата: Господи, Иисусе Христе, Сине Божий… Това е изповядване на вярата; напомня ни се Кой е Бог, пред Когото стоим. Пред Кого се намираме? Кой е Той?… При това – напомняне не за някакъв статичен Бог, а напомняне за Бога, Който през всичкото време ни задължава. Вземете накратко всяка дума:

Господи. Първо, Свещеното Писание ни учи, че никой не може да нарича Иисуса Христа свой Господ, ако не е просветлен от Светия Дух. Следователно, да наречем Христос „Господи”, това вече означава, че влизаме в някакво отношение с Господ Свети Дух, означава да проявим опита, който ни е дарен от Светия Дух, чрез Неговите неизречени молби вътре в нас, или чрез Неговото ясно молитвено слово в нашата душа. И второ: когато казваме „Господи” – това ни задължава да Го признаем действително за Господ, за господар на нашия живот. Не всеки, който Ми вика: „Господи, Господи!”, ще влезе в Царството Небесно. И ако само дръзвам да кажа „Господи” – това означава, че безразделно Го признавам за свой Господ, за господар на моя живот, и всичко без изключение, което се случи в моя живот, всяка среща, всяко събитие, всичко без остатък ще приема като от Неговата собствена ръка: всичко, което ще правя, ще го върша като верен слуга, раб, наемник или син, в зависимост от това в каква мяра съм достигнал Бога.

По-нататък: Иисус – изповядване на историческата истинност на Въплъщението. Това е земното, човешкото име на Сина Божий, станал Син Човечески; това е крайъгълният камък на християнската вяра. Христос – Помазаник: Това е изпълнението на закона и на пророците.

И накрая, Сине Божий – понеже ние знаем това, което Старият Завет не е знаел; ние знаем, че Той наистина е Син на Живия Бог.

На пръв поглед тази формула може да изглежда чисто христоцентрична, т.е. съсредоточена изключително върху Христа Спасителя. Но всъщност не е така; не можем да наречем Иисус Господ по друг начин, освен чрез Светия Дух; не можем да говорим за Сина Божий, ако забравим за Отца. И тук откриваме нещо много важно: Христос нарича Себе Си врата. Той е вратата, през която влизаме, Той е пътят, по който вървим, в този смисъл Той не е крайната и окончателна цел. Ето това е пълното и съдържателно изповядване на вярата. Когато казваме това, ние действително заставаме пред Живия Бог, пред Бога на Евангелието.

Втората част на молитвата: Помилуй мене, грешния. Думата „грешен” има два оттенъка. От една страна, всеки от нас греши – с думи, с дело, с помисъл. От друга страна, да бъдеш грешник – това не само значи да грешиш, а това е състояние, не само постъпка; в същността си това е състояние на отделеност, на откъснатост. Ние сме разединени от Бога, ние сме разединени един от друг, дори ако не правим нищо осъдително по отношение на Бога или на ближния си; докато ние сме разединени, ние сме в състояние на греховност. Това състояние трябва да приемаме като крайно драматично, защото да си отделен от Бога значи да носиш в себе си смъртта; това е смъртна опасност. Тя трябва да ни подбужда постоянно към този зов на Иисусовата молитва, когато осъзнаваме как опасно ходим, колко страшно е това състояние на откъснатост от живота, от любовта.

След това смисълът на думата помилуй. Нейното значение е по-дълбоко и по-богато от това, което влагаме в думата „помилуй”, когато я мислим като „пожали ме”, „отнеси се към мене без гняв”. Коментарът, който някои Отци правят в гръцкото „Добротолюбие”, извежда гръцката дума „елейсон” („помилуй”) и думата, която на гръцки значи „маслиново дърво”, „маслиново масло”, от един и същи общ корен. По това филолозите спорят; но е достатъчно, че Отците на Църквата са мислили в този порядък. Ние можем да си представим какво означава това извън филологията, ако се позовем на Свещеното Писание. За пръв път образът на маслиновото дърво се появява в края на потопа. Ной пуска гълъба, който му донася маслинова клонка; тази клонка означава, че Божият гняв се е прекратил, че Божията милост и прошка – дадени даром, не заслужено, а поради любов – се дават на човечеството, и сега, когато земята вече става видима, пред него има бъдеще, пред него се разстила животът. Ето първото, което можем да видим в думата „помилуй”, „елейсон”.

Но не е достатъчно само това, че пред нас е бъдещето. Пътят може да лежи пред нас, а ние да не сме в състояние да направим нито крачка, ако сме парализирани от болест, от ужас, от страх, от нерешителност. И вторият образ: добрият самарянин, който излива върху раните на човека, попаднал на разбойници, вино – очистващо, изгарящо, а още възлива и изцеляващо масло. Необходимо ни е да изцелим душата и тялото си, за да се възползваме от това, което Бог ни предлага.

И последното. Има един образ в Стария Завет – помазването на царе и свещеници. За какво е нужно помазването? Защото и първосвещеникът и царят стоят на границата между Божията светиня и човешкия грях, между едината Божия воля и противоречивите човешки воли. И единият и другият, всеки в своята област на действие, са призвани да обединяват едното с другото: народната воля на древния Израел да стане воля Божия. На тази граница човек не може да стои, защото всеки човек е подсъден на Божия съд. В Посланието до евреите се казва, че първосвещеникът влизал в Святая Светих веднъж в годината, и то не без кръв (Евр. 9:7), защото трябвало да принася жертва за себе си и за народа, преди да влезе в светилището. Само един Човек е могъл да стои на това място – Този, Когото св. ап. Павел нарича Едного Човека Иисуса Христа (Рим. 5:15), като подчертава, че Той е Човек в пълния смисъл на думата. Именно защото Той е Бог и човек, Той може да стои на тази граница и като Бог, и като човек без осъждане. Ето това е третата форма на освещаването, на помазването.

Може да попитате какво отношение има това към нас: има аналогично отношение ето в какъв смисъл. Нашето човешко призвание е свръхчовешко; ние не можем със свои сили да осъществим това, за което сме призвани. Св. ап. Петър в Посланието си казва, че ние сме призвани да станем причастници на Божествената природа. Това не може да се достигне с никакви човешки сили; това може да бъде дадено и може да бъде прието с любов и смирение – но не с човешки сили, хитини или умения. По-нататък: ние сме призвани да станем членове на Тялото Христово, т.е. така да се сродим с Христос, така да се съединим с Него, че да станем Той в известен смисъл, както Ириней Лионски в края на II век е казал, че ако ние действително така сме съединени с Христа, то когато всичко бъде изпълнено в края на времената, когато се открие човечешката мяра в пълнота, то ние не само ще станем синове и дъщери Божии, но и в Единородния Син ще бъдем единородни синове. Т.е., нашето положение по отношение на Бога и Отца ще бъде същото, каквото е имал Единородния Син, дошъл в плът в света.

По-нататък. На Петдесетница, според разказа в 20-а глава на Евангелието от Йоан, се дава дарът на Светия Дух на всеки поотделно и на всички заедно. Този дар може да бъде само даруван; все пак ние можем да бъдем богоприемници, но не можем от себе си да поставяме никакви условия, освен да разкрием сърцата си, да разтворим ръце. Всичко това говори, че да си човек, просто човек, но в истинския смисъл на думата – ние трябва да превъзхождаме всички наши представи за човека; а такива можем да станем само благодарение на Божия дар, и изобщо не със собствени умения и опитност. Ето защо ни е нужно излиянието на Светия Дух, дарът на Духа, помазанието на Духа – за да може да се осъществи нашето човешко призвание. Сега говоря не за свещенството, не за монашеството, нито за нещо формално, а просто за това, че трябва да бъдем човеци.

Човекът, според думите на Ириней Лионски, е нещо велико. Вече цитирах негова мисъл; на друго място той казва, че славата Божия, т. е. сиянието Божие – това е човекът жив докрай. Човек, пронизан от пълнотата на живота, която е от Бога, – е славата Божия, Неговото сияние и прославяне.

Ето какво се съдържа в думите „Кирие, елейсон”, „Господи, помилуй”, и ето защо във всички случаи от живота на Православната църква в богослужението се откликва с тези думи; нужно ли е нещо друго? Да тръгнем от самата дълбочина на греха: Господи, нека се укроти Твоят гняв! Господи, дай ми Твоето опрощение – независимо че е незаслужено!… Господи, продължи дните на живота ми и ми открий моя път!… Господи, Ти ми даваш всичко това, Ти и досега си ми давал, а аз не мога крачка да помръдна напред: с душа, с тяло, с цялото си естество съм разслабен – изцели ме, обнови ме, оживи ме!… Господи, разбирам, че този път не е земен, този път е от земята към небето; как да го измина? Възможно ли е?… Излей върху мене благодатта, която да ме направи богочовек, по образа на Този, Който, бидейки Бог, стана човек…

Ето приблизително съдържанието на тази молитва; тя, разбира се, е само предстоене: не се придвижваш наникъде. А и къде ще отидеш, след като ти просто стоиш с разтворени ръце, с открито сърце? Това е молитва на непоклатимото предстоене пред Бога; ако я употребяваме така, както говорих преди малко – с тези понятия, със съвършена простота, безискусно – тогава всичко е ясно.

В „Добротолюбието”, в „Разказите на странника”, у Игнатий Брянчанинов и у Теофан са дадени физически упражнения, телесна дисциплина, свързани с тази молитва. Но те не са приложими за всички, не са някакъв принцип. Принципът е в това, че всичко, което става в душата, в мислите, в чувствата, във волята ни така или иначе се отразява на нашето физическо състояние. Знаете, че вашето телесно състояние когато четете нещо, което дълбоко ви вълнува, не е същото, както когато се припичате на слънце; с каквото и да е заета мисълта ви, каквото и да вълнува сърцето ви, накъдето и да е насочена волята ви, в зависимост от вътрешното ви състояние се променя и вашето тяло. Излизайки от молитвения опит, забелязваме, че едни или други молитвени състояния са винаги свързани с едно или друго физическо състояние; аскетите са създали физически упражнения, които могат да предизвикат онзи душевен строй, който е по-благоприятен за молитвата; но никакво физическо или душевно упражнение не може нито да създаде, нито да предизвика молитва. Всъщност, цялата традиция на исихазма води до постигане на телесно-душевно безмълвие, до дълбока тишина на душата и тялото; и от дълбините на това мълчание започва молитвата. Но мълчанието е само възможност за молитва, то не е самата молитва.

Това е общият принцип, от който са били изведени специалните техники и начини, които могат да се намерят у редица отци – Симеон Нови Богослов и редица други са писали подробно за това. Но е безсмислено и дори опасно човек да се занимава с исихастки практики без опитно ръководство, защото непременно ще стигне до задънена улица: в един момент няма да знае как да продължи – и това е в най-добрия случай. Тук голяма помощ може да окаже епископ Теофан Затворник. В едно от писмата си или в „Пътят към спасението” той говори за това, че за да води човек духовен живот, трябва да е като обтегната струна – а това всеки може да постигне. Всички ние можем да се научим на неподвижност и вътрешна тишина или, обратно, на хармонично движение, което да не ни прави нито напрегнати, нито отпуснати. Ние можем да се научим да се научим да се освобождаваме от умствената напрегнатост, и същевременно да не изпадаме в умствена летаргия; можем да преодолеем сърдечното с безчувствие, без да изпадаме в истерично състояние. Ето това трябва да търсим – физически, външно. Трябва да се учим да стоим и да се движим така, че да владеем своето тяло. Защото можем да отдадем на Бога само това, което сме овладели, не можем да принесем на Бога нещо, което самите ние не владеем.

 

Коментари

коментара