Как Бог се намесва в живота ни

Притчите за брачния пир на царския син (Мат. 22:1-14) и за поканените на голяма вечеря, които отхвърлили поканата (Лук. 14:16-24)

Царството небесно прилича на човек цар, който направи сватба на сина си и разпрати слугите си да повикат поканените на сватбата; а те не искаха да дойдат. Пак изпрати други слуги, като рече: кажете на поканените: ето, приготвих моя обяд; юнците ми и каквото е угоено са заклани, и всичко е готово; дойдете на сватбата.

Но те пренебрегнаха и отидоха, кой на нива, кой по търговия; други пък хванаха слугите му, поругаха ги и убиха. Като чу за това царят, разгневи се, изпрати войските си, та погуби ония убийци и изгори града им.

Тогава казва на слугите си: сватбата е готова, ала поканените не бяха достойни. Затова идете по кръстопътищата и, колкото души намерите, поканете ги на сватбата. И като излязоха тия слуги по пътищата, събраха всички, колкото намериха – и лоши, и добри; и напълни се сватбеният дом с много сътрапезници.

Царят, като влезе да види насядалите, съгледа там едного, който не бе облечен в сватбарска премяна, и каза му: приятелю, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна? А той мълчеше.

Тогава царят рече на слугите: вържете му ръцете и нозете, вземете и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби; защото мнозина са звани, а малцина избрани. (Мат. 22:2-14)

***
Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина; и в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово.

И почнаха всички като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда.

И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата се разсърди и рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите.

И рече слугата: господарю, извършено е, както заповяда, и още място има. И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. Защото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина – избрани. (Лук. 14:16-24)

***

В притчата се говори за царството Божие. Царят отправя покана, той кани поданиците, избраните поданици и им казва "Елате, всичко съм приготвил за вас за празничния ден!". Това е денят, в който поданиците ще участват в царството, денят, в който поданиците стават като царя; денят, в който царят става като поданиците; денят, в който царят дава на поданиците това, което самият той има – така е при Бога.

Царството Божие, свойствата на Бога; това, което Бог има по природа, Той дава на човека по благодат. Това е царството Божие – участието в енергиите, в свойствата на Бога, в начина на съществуване на Бога. Всичко това е изложено като притча –поканата и последвалите оправдания. Един казва, че се е оженил и не може да дойде. Друг казва, че е купил пет чифта волове и отива да ги пробва. Всеки опитва с някакво оправдание и накрая всички отказват.

Следва странно действие от страна на царя – той заповядва да бъдат извикани всички онези, които никъде не участват, които дори не са поданици, не са избрани да участват в царството.

Нека разгледаме това в една по-практическа и екзистенциална светлина. Какво точно означава една такава покана и какво означава отказът? Как се отправя поканата за царството и как се извършва отказът?

Като начало ще кажа, че поканата – това е Кръщението и Миропомазанието. Не е случайно, че даването на име постепенно било свързано с Кръщението, докато по-рано не било така. Кръщението е призив към връзка, към синовна връзка; Кръщението означава осиновение. В даден момент човек се ражда, той е Божие създание – но колко далеч стои той от това Бог да се обърне към него по име и да го постави в Своето тяло, пространство и семейство! Именно това е Кръщението -покана за влизане в семейството на Бога, което е вечно и безкрайно.

Кръщението е осиновение. Също така чрез Миропомазанието получаваме конкретен благодатен дар, който всеки в семейството притежава. Всички са носители на благодатни дарове. Всички кръстени и миропомазани имат някакъв особен дар, с който действат в това единно семейство и който могат да открият, само когато се намират в покаяние, тоест, когато чрез волята си поискат да активират онова, което са получили. Кръщението обаче приключва. Забравяме го. Забравяме Миропомазанието и живеем без почти нищо да осъзнаваме.

Кой е Божият призив? Той идва по два начина.

Първият начин е приятният – това са благодатните дарове, които Бог ни дава в този живот. Например Той ти дава хубав брак, професия, неочакван успех, дава ти много добро дете – това са все причини да прославиш Бога; това е покана.

Погледни неочакваното, което ти се случва; онова, което е много повече от всичко, което си направил и очакваш – кой ти го дава? Защо ти го дава? Защо се случва точно на теб? Защо е дошла тази добрина? Защо го има този подарък? По каква причина? Ако човек има малко чувствителност в себе си (а той обикновено няма), той търси Подателя на даровете; Някой, Който стои зад всичко това и Който прави този подарък, отправя Своята покана за разговор, за общуване, за връзка. Точно както двама млади, които искат да се сгодят, да се оженят и преди това си разменят подаръци.

Не даровете обаче тук имат значение, а връзката. Обикновено стигаме до даровете, спираме дотам и извършваме блудство по отношение на връзката. Изоставяме връзката, защото харесваме даровете. Затова казвам, че малцина имат чувствителност, нужно е духовно възпитание, родителите трябва да научат детето от малко да славослови Бога, да не счита нищо за даденост – нито успеха, нито здравето, нито щастието, нито дори всекидневния живот. Да, дори всекидневният живот не е даденост. Ако човек е свикнал с тези неща, тоест да вижда проявите на Бога, тогава той различава Бога, Който стои зад дара, и дарът непосредствено става причина за онази по-дълбока връзка, която всъщност Бог иска.

Бог ми дава тази благодат, но Той не ме забравя след това и непременно ще ме призове. Ако не ми беше дарил тази благодат, аз можех да живея по друг начин.

Когато дадеш на някой човек много скъп пръстен, който струва милиони, а той забрави, че си му го дал, ти обаче помниш, че си му го дал и където и да отиде, питаш: къде е човекът с пръстена, къде е моят пръстен, който дадох? Искаш да го намериш. Така Бог иска да намери всеки от нас, тъй като, както казахме, след Кръщението ние сме Го забравили.

Първият начин са даровете. Човекът получава едно или друго, за да може да се пречупи и да започне да забелязва нещастието до себе си, виждайки хора, които страдат, и понеже той самият не страда, да стигне до славословие. Много хора се затварят в себе си и не само не славословят, а завиждат на онези, които имат повече. Те не виждат тези, които имат по-малко. Старец Паисий казваше: "Ще сравнявам себе си с онези, които имат по-малко; с онези, които страдат, а не с другите!"

Ние обаче сравняваме себе си с онези, които имат повече. Така започва нещастието. Всеки започва да се мъчи да покаже, че има повече от другия.

Веднъж срещнах бащата на един човек, който е почти на моята възраст, и веднага щом му казах "Добър ден!", той започна да ми разказва за успехите на сина си. Леле-мале! Не успях дума да продумам! За 15 минути ми каза всичките му успехи – минали, настоящи и бъдещи. Казваш си: "Господи, помилуй"! Вярващ човек, години не ме е виждал, а не ме попита дали съм жив, има ли ме? Нищо такова. За него аз не съществувах; в онзи момент за него бях просто едно огледало. Има хора, които от малки са се научили на това – става въпрос и за вярващи хора. Това е вид юдаизъм – постоянно да се представям за важен; да мисля, че ако правя това, ще покажа на другия, че имам духовно благословение, както юдеите казвали – "Имам това, имам онова, значи Бог извършва благодеяния към мене; значи съм важен, значи съм някой". Тръгнах си, свят ми се виеше, трябваше ми време да се съвзема. Онзи човек пък беше ентусиазиран от това, че ме "съкруши".

Разбирате ли, тези неща означават, че човекът в ума си има други неща. Добре, ако прославяш Бога за нещо, не крещиш много за това, нали? Бог ми е дал здраве; добре, здрав съм, но има ли смисъл да крещя? Имам икономически комфорт, трябва ли да крещя за това навсякъде? Ако Бог ти го е дал, Той може и да ти го вземе. Тогава защо да наранявам другия и да му викам "Ти имаш ли това? Аз го имам!". Не трябва да казвам така, за да не презря другия, който е слаб и беден.

След всичко това Бог се принуждава да използва друг метод. След като не разбирам от благодеяния, Той започва да дърпа едно по едно килимчета, които съм си постлал и се чувствам щастлив вкъщи. Той дръпва един килим, който се нарича "икономически комфорт".

– А-а-а?

Дръпва друг, който се нарича "мир у дома", дръпва трети, който се нарича "здраве", дръпва четвърти, пети, шести. Всеки има нещо, за което особено го боли. Бог има един "лош навик", казват отците – понякога настъпва човека "по мазола". Не защото Бог има проблем с нас, а защото, ако не ни "настъпи по мазола", не можем да разбираме за какво става дума.

Къде е нашият "мазол"? Вижте какво станало с Авраам, за да разберете какво искам да кажа. Авраам станал на сто години и още нямал деца. Преди много години Бог му бил казал: "Ще те умножа, ще те благословя; твоите наследници ще бъдат като морския пясък, ще те направя баща на много народи и родоначалник", но въпреки това Авраам нямал деца.

Авраам проявил търпение. Какво търпение? Нямал деца – представете си за какво търпение става въпрос! От една страна, Бог да ти обещае, че ще станеш патриарх, а от друга, изобщо да не виждаш как ще стане това. Той проявил голямо търпение. Той очаквал, очаквал и в един момент, когато вече бил на сто години, се родил Исаак.

Това има огромно значение. Авраам казал "Ето Божието обещание!". Той се успокоил и почувствал, че вече се е изпълнило не нещо лично негово, а Божието обещание. Той си отдъхнал и точно, когато се чувствал щастлив и пеел ден и нощ, Бог му се явил и казал "Трябва да жертваш Исаак!" Това е страшно, ако се опитате да го схванете. За Авраам Исаак е най-скъпоценното.

Е, това най-скъпоценното, което имаш, именно него трябва да жертваш. Всеки има по един "Исаак" в себе си; нещо, което му е много скъпо. Е, точно това нещо може да се окаже най-голямата пречка за общуването с Бога. Всички ние, които имаме някаква връзка с духовните неща, знаем това. Знаем от опит, че преимуществата, придобивките са тези, които повече ни пречат.

Бог идва и казва: "Жертвай това!" И виждате тук Божия човек; именно в тази ситуация проличава, че Авраам наистина е Божий човек. Това не се било случвало преди. Бог му дал обещание. Много хубаво. Бог изпълнил това обещание, но и тогава Авраам не направил нещо особено. Сега той трябва да направи нещо и то е страшно – той трябва да жертва най-скъпоценното, което има. Виждаме, че Авраам станал, не помислил за нищо друго, а тръгнал, взел Исаак, струпал дърва, сякаш нищо не се било случило.

"Бог дал, Бог взел, да бъде благословено Божието име!" – щял да пее по-късно Йов. Авраам не помислил втори път. Именно поради тази причина, тъй като вече бил жертвал Исаак, затова в крайна сметка детето му не умира. Няма причина Исаак да умре, след като Авраам преминал изпитанието. Бог иска от Авраам чрез вярата да задържи този велик дар, който той имал, и да го държи като нещо, което принадлежи на Бога, а не на него. Обещанието е на Бога, делото е на Бога, животът е на Бога, така и детето ти е на Бога и ти принадлежиш на Бога. Виж какво направил Авраам. Накрая той спечелил Божието благодеяние. Защо? Защото пожертвал.

Ние не жертваме нито едно Божие благодеяние. И не само това, ами постоянно просим и други. Всички се объркваме в даден момент, мозъкът блокира и започваме да казваме "Искам и това, искам и онова!" – е, това се превръща в идолослужение, което именно поразяват изкушенията. Чрез изкушението внезапно разбирам, че това, което съм си мислел, че притежавам, не е мое, защото реално нямам нищо сигурно в ръцете си. И какво ми остава? Остава връзката с Бога. Затова изкушенията водят вярващия към Бога. Те са необходими, защото човек си припомня, че сам по себе си няма нищо, а единственото, което има, е Бог.

Вторият начин, по който Бог призовава е чрез изкушенията, чрез проблемите, понякога – чрез големи проблеми. Има хора, които години наред се измъчват от нещо, докато разберат за какво става дума. Човек се подвизава години наред, за да отстрани този, който го "настъпва по мазола", за да се избави, докато в действителност решението е самият "мазол". Ние искаме да вдигнем крака, който ни "настъпва по мазола"; нас не ни интересува "мазолът", но той остава и така се нараняваме, защото понякога това продължава години.

Вземете пример с някой, който на всяка цена иска да стане богат. Казах първото нещо, което ми дойде наум. Какво тегли този човек, бидейки беден и не можейки да стъпи на краката си? С други думи, мъчението е не в това, че живее в нищета, а че не е богат. Разбирате ли, "мазолът" го боли, а той казва: "Още имам елементарните неща, жив съм. Е, нямам най-хубавото, например най-хубавата къща, но не пречи, други и това нямат. Нямам най-хубавия автомобил, но не пречи, другият има по-лош, изобщо няма или не може да шофира, защото е болен. Е нямам най-хубавите неща, но не съм в затвора, не съм като тези…"
Всичко това измъчва човека години наред, целият му живот минава в опити да запази "мазола" си. Това е страшно. Това е вторият призив от Бога.

Всички, които в притчата отказват да дойдат на пиршеството, са тези, които са получили нещо, някакъв дар, харизма и всеки е превърнал този дар в идол – единият ще се жени, другият има волове, третият има имот, тоест, всеки има да върши важна работа. Ама кой ти я даде тази работа? Кой ти дава възможност да се занимаваш изобщо с нея, кой ти даде възможност да твориш?

Така на мястото на Бога човек поставя някакъв идол и ужасното е, че всички тези хора губят царството, губят Бога, губят всичко, губят душата си, губят съществуването си, губят и този, и другия живот; в действителност – губят всичко. Ако помислим, това ще ни разтърси – колко неща губим, когато губим Бога!Защото и малкото, което имаме, няма никакво значение, нито ще остане. Когато някой пие чаша вода в името на Бога, тази вода се оприличава на вечно благодеяние. Вземете цистерни с вода, но без Бога, и те се превръщат в трагична самота и празнота. Жаждата на човека не може да бъде утолена, защото той има духовна жажда.

Човекът е духовно същество, не е котка или куче – да му дадеш едно парче хляб и да миряса. Колкото повече приближава смъртта, толкова по-тежко и интензивно става това. В крайна сметка, пред нас е вечността, за която трябва да се подготвим и затова не трябва да живеем живота си като самоцел. Истинската ни цел е друга и тя само започва тук. Животът не свършва със смъртта; смъртта е промяна на начина на съществуване, а не е унищожаване на личността. За всички тези неща Църквата ни подготвя чрез Тайнствата, светоотеческото учение, Писанието и т.н.

Веднъж присъствах на един празник, където беше и местният епископ, който е относително млад. Накрая един 80-годишен старец се приближи към него и поиска да му пожелае нещо за празника.

– Пожелавам ти да стигнеш моята възраст и още да служиш! – каза той.
– На колко години си? – попита го епископът.
– На 80.
– Ама само на 80?

Я виж, си казах в себе си, Боже мой! Владиката вече има страх, тревога от смъртта. Разбирате ли какво означава това? С други думи, трябваха му още 40 години, докато стигне възрастта на дядото, но вече чувстваше страх от смъртта; душата му се беше обърнала към властта. "А, добре си прекарваме!" – и благодатта веднага си тръгва, веднага идва страхът от смъртта. Той можеше да каже: "40 години, къде да живея аз още 40 години? Как ще чакам толкова дълго?"

Добре сме, край! Никаква тревога вече. Тук е нужно много силно изпитание. Разбираме, че това са всекидневни преживявания, дела и събития. Човекът спира до Божиите дарове и иска още. Вместо да гледа съществените неща и Божия призив, той гледа другия в ръцете. Какво има другия? И аз го искам! Така измъчваме и децата си. Децата ни трябва да бъдат еди-какви си. Бре, остави детето ти да се прояви, рискувай, остави го да видиш какво иска да направи, нека направи дори крачка назад, остави го малко да се прояви, помогни му.

Веднъж отидох в дома на известен писател, където влизат само духовни хора, писатели и подобни на тях. Синът му, който беше на 10 години, дойде и зададе следния въпрос:

– Мамо, нужно ли е много учене, за да стане човек продавач на лотарийни билети?

Толкова много му беше омръзнало да слуша за наука, изследвания и такива неща. Какво ли си е мислило клетото дете: "Какво да правя, как ще премина тази труднопроходима планина, за да стана и аз като тези пред мене? Нужно ли да завърша Харвард, за да стана като тях…"

Отхвърляме покоя, който Бог дава, не го искаме и го губим. Много малко вярващи хора имат Божия покой. Покой от това да имаш Бога. Малцина са такива. Останалите търчат, самобичуват се, бичуват и другите и не могат да намерят покой, скитат постоянно, докато умрат. И това понякога се нарича напредък. Четете живота на старец Паисий и вижте какъв живот е живял този човек. Той намерил "единственото потребно", онова, което има стойност. Всичко друго ни терзае, всички ни терзаят – докато някога Бог ни даде да разберем за какво става дума.

Да продължим с притчата. Какво прави Бог в този момент? Ако се сещате, в Евангелието се казва: "Върви и извиквай всички, които намериш на пътя". Много се страхувам, че в съдния ден за повечето от нас ще настъпи голяма изненада, защото всички, които днес презираме и на които не обръщаме внимание, ще открием в царството да чакат първи, а ние, бидейки последни и изморени, едва ще стигнем… колцина ли от нас ще стигнат. Тези, които презираме, които от нас не са чули и една добра дума. След като и аз като свещеник, и ти като вярващ, не показваме никаква светлина в живота си, когато всички сме окаяни, злочести, малодушни?

"Този, който е в Църквата, е като мене, че и по-лош!"

Кой е виновен, че другият е невярващ? Аз съм виновен. Старец Паисий казваше, че той е виновен за всички, които са болни! Той беше стигнал до голяма висота. Не му стигаха чудесата, които постоянно вършеше, но вярваше, че ако има голямо дръзновение към Бога, по неговата дума всички щяха да оздравеят.
Обикновено казваме, че другите са виновни. Но не е ли наша грешката, когато съществуването ни в света – на нас, християните и на свещениците – не е това, което би могло да предизвика най-малкото усещане, че нещата са се променили? Има такива хора, които имат тази светлина, те са малко, говоря за мнозинството.

Бог събира всички, които не вярват заради нас, заради всички наши скандали и не могат да повярват в Бога, както ние им Го представяме. И ето, те са в царството, а ние – отвън. Разбирате ли? Всички тези хора, които проявяват интерес – това е смисълът на казаното в края на притчата за човека, който влязъл, но не бил облечен в сватбарска премяна, тоест той нямал това търсене. Внимавайте, не всички въобще, а тези, които имат това търсене и поради някакви причина не са могли да влязат в Църквата, да повярват, защото не са намерили човек, който да им каже една дума. Всеки от нас може да бъде на тяхно място.

Веднъж отидох при старец Порфирий и първото нещо, което ми каза, беше: "Искаш да повярваш и не можеш". Отвърнах му: "Да, не мога".

Кого среща старец Порфирий всеки ден? Същите хора, които срещаме и ние, но той знае какво да направи, за да им покаже Божиите неща. Колко хора стоят всеки ден до нас и ни казват "Искам да повярвам и не мога!". Липсва ни святост, но не онази крещяща "святост", с викове, морализми и ругатни; това не е святост, това е нещо друго, напълно противоположно. Говоря за истинската святост, когато човек има нещо в себе си и то се проявява навън, като виждаме, че този човек е намерил нещо, което го оживотворява.

И така, всички тези хора влизат в царството Божие и се спасяват, всички тези хора, които виждаме наляво-надясно и ги презираме. Те обаче имат търсене, но когато гледат Бога, Който ние им представяме, се отдалечават от Църквата.

Да се върна към текста. Очевидно Бог ни зове, а ние обикновено казваме "Не!". Той ни зове чрез даровете Си и чрез изпитанията. Чрез изпитанията обикновено по-лесно казваме "Да!". Но щом приключи изпитанието, отново се връщаме назад. Следва второ, трето и навярно накрая някои от нас ще кажат онова последно "Да!", което Бог би искал да кажем, без да сме изправени пред никакво изпитание. Затова именно Христос се е разпънал на Кръста, за да не се разпънем ние, но тази кръстна жертва често не се оползотворява, защото всеки избира някой от Божиите дарове и го превръща в съдържание на живота си.

Това не винаги става съзнателно, важно е да се отбележи. Сигурно се питате дали съзнателно предпочитам даровете, виждайки Божия призив и Божиите дарове? Не, това не става съзнателно, а човек се заблуждава и тук дяволът помага много. Той никога не ти казва "В Църквата си нещастен!" или "Бог не ти отдава значение!", а ти казва "Скъси малко молитвата, за какво ти е Повечерието? Остави днес Повечерието, 10 минути, не казвай "Святий Боже" сутринта, тези пет неща сега, когато си изморен и т.н.; сега пък с броеницата ли ще се молиш? Пост? Какъв пост? Яж нещо, толкова работа имаш да вършиш, остави едно, остави друго!". Той никога не ти казва "Влез в ада!", там ти влизаш сам. Лека-полека спирам да се моля с броеницата, а ако го правя, изчезва "Святий Боже", което казвам сутринта.

Преди казвах едно Повечерие, и то изчезна. Така постепенно, един-два месеца, послед две-три години и на третата година сядам и казвам: "Ама какво говорят поповете!? Какви неща говорят? Какъв Бог и какви неща?". Казваш това обаче на третата, четвъртата година. В началото не го казваш. Искаш да се причастиш – "Сега какво, да постя ли, я да оставя това за другата неделя". "А, слава Богу, добре сме!" Един път едно, друг път – друго и накрая стигаме дотам да се причастяваме един път в годината, и пак ни е трудно.

Човекът не докосва благодатта, която е имал преди, и затова има нужда да обожестви, да превърне в идол това, което има в ръцете си. Разбрахте ли? Това става постепенно, не става веднага. Ако човекът има даруваната от благодатта живителната сила, той не може да постъпи така. Ако постепенно благодатта си тръгне, той всеки път превръща в идол онова, което особено обича: един – парите, други – колите, трети – славата, четвърти – определени лица, пети – духовни неща. Да, и духовните неща могат да се превърнат в идол, а в някои крайни случаи – и самият духовен живот, ако насила искам да стана светец и да придобия благодатни дарове. Виждате понякога монаси, които изпадат в прелест, постигат различни неща, и това се случва, защото са превърнали духовния живот в идол. Той започва да върши подвизи, за да придобие благодатни дарове, но как ще ги придобие?

Веднъж един монах, който бил прочел много неща, отишъл и започна да говори на старец Паисий за едно състояние, за друго състояние, и накрая попитал стареца:

– А ти в какво състояние си?
– Какво състояние? – старецът ми казваше по-късно, че се объркал като чул такъв въпрос от монаха. – Не съм в никакво състояние.
– И какво правиш тук?
– Какво правя? Прося от Бога малко покаяние, себепознание, нищо друго не правя.

Монахът се разочаровал. Той казал, че е в еди-какво си състояние, на еди-кое си стъпало, виждал толкова и толкова светлина. Ама не е така в духовния живот. И човекът, който измерва духовния живот по този начин, го превръща в идол. Това става и с най-великите неща – монашеството, свещенството, Тайнствата, делата, които върша в Църквата – ако нямаме живо покайно чувство. Но всичко това са наши общи беди…

Превод от гръцки: Константин Константинов 

Коментари

коментара