Кои са бедните духом (І част)
Може би няма друго място в Проповедта на Планината, което днес да се нуждае от толкова прецизно разглеждане като това за блаженството на бедните духом. Много съвременни читатели на Евангелието са готови доброжелателно да приемат „новия морал” на Проповедта на Планината и те чистосърдечно се възхищават на красотата на афоризмите в нея. Но същите тези хора изпитват почти болезнено усещане при съприкосновение с първата заповед на Блаженствата. Те биха предпочели да я заличат от Евангелието. Всяко време намира в Евангелието своите любими пасажи и всяко време се стреми нещо от същата тази Книга да премълчи или напротив – да го отстрани зад прекалено сложни и изобилни тълкувания.
Но Самият Христос не дава никакво тълкувание на Своите заповеди; Той не пояснява и този образ – на духовната нищета. Да обърнем внимание и на това, че онези, към които се обръща Христос в Проповедта на Планината, се наричат в Евангелието от Матей (ohlos, ὄχλος), т.е. „тълпа”, „простолюдие”.
Отсъствието в тази проповед на тълкувания и притчи; богословски–екзегетическата неподготвеност на слушателите й ни насочват към мисълта, че образите в Проповедта на Планината просто не са се нуждаели от тълкувание и са били разбираеми непосредствено. Първите думи на всяка проповед трябва да бъдат ясни и в същото време да привличат вниманието към себе си с някаква особеност. Това ни насочва към мисълта, че ключовата дума в началната фраза на заповедите на Блаженствата е била добре известна и разбираема за слушателите; тя е била един вид „устойчиво словосъчетание”, символ, чийто смисъл за съвремениците е ясен без допълнителни пояснения.
Тази ключова дума е „бедните духом”. В Евангелието от Лука, в оригинала на гръцки език в повечето кодекси пише само „бедните”. Може би първоначално така да е било казано в проповедта на Христос и едва след това да е добавено „духом” – за поясняване на този израз за хората, за които вече смисълът на Христовите думи е престанал да бъде прозрачен, като например за обърналите се езичници. Всъщност, думата „духом” тук е спомагателна, сякаш изцяло служебна. Тя има приблизително същата роля както крилете на ангелите в иконографията. Крилете са знак на отрицание на плътта, на материалността, на видимостта и буквалността. Въпреки, че ангелът се изобразява като човек, като юноша, крилете ни подсказват, че това е само някаква неизбежна условност, а в действителност телесността не е присъща на ангелите.
По същия начин и думата „духом” е добавена, за да се отсекат веднага безполезните тълкувания: не става дума за бедните като социално–икономическа група. Подсказването на евангелист Матей ни кара да се съсредоточим върху самата дума „бедни” като термин, който има свое собствено духовно–религиозно съдържание, т.е. термин, който има място в старозаветната религиозна традиция.
За да разберем началото на Новозаветната проповед, трябва преди това да чуем старозаветното звучене на думата „беден”. „Вие се подиграхте с мисълта на сиромаха, че Господ е негова надежда” (Пс. 13:6); „Господи! Ти чуваш желанието на смирените;” (Пс. 9:38); „И ще бъде Господ прибежище за угнетения” (Пс. 9:10); „Блажен човек, който възлага надеждата си на Господа … желая да изпълня волята Ти, Боже Мой и Твоят закон е в сърцето Ми … Аз съм беден и сиромах, но Господ се грижи за мене” (Пс. 39:5, 9, 18); „ще избави бедния, стенещия” (Пс. 71:12); „за мене приказват седещите при портите, и за мене пеят песни винопийците. Аз пък се обръщам към Тебе, Господи, с молитвата си; … по голямата Си благост, чуй ме … Аз пък съм беден и страдам; Твоята помощ, Боже, да ме въздигне” (Пс. 68:13-14, 30); „Ти беше прибежище на сиромаха, прибежище на немотния в усилно за него време” (Ис. 25:4); „не завинаги ще бъде забравен сиромахът, и надеждата на бедните не докрай ще загине” (Пс. 9:19).
Тези и много други текстове на пророците и псалмопевците ни показват, кой е бедният (на евр. „ани”) в старозаветната традиция: „Истинският „ани” е благочестивият, който се измъчва в сърцето си от съзнанието, че е жалък и безпомощен; той се обръща към Бога и не знае и не очаква за себе си никаква помощ, освен онази, за която моли милосърдния Бог” – пише в Православната тълковна Библия1. „Анавим2, които така често се споменават в Библията, са хора, които са претърпели изпитанието на страданията, узрели са и смирението ги е научило да оставят себе си в Божиите ръце”, – се съгласява католическият писател Жак Льов3. Анавим са хора, които са разбрали, че при Бога всичко се дава по милост, а при човека всичко се приема чрез вяра. Съгласно с многократно повтарящите се думи на блажени Августин, Псалмите от началото до края са молитва на онези бедни „анавим”, на които евангелските заповеди на Блаженствата обещават Царството Небесно; т.е. те са молитвата на онези, които знаят, че човек не притежава нищо, с което би могъл да се похвали пред Бога; но също така те знаят, че няма нищо, което човек да не може да се надява да получи от Божието милосърдие…
И тъй, бедните в Стария Завет – това са хора с определено духовно устроение, това са онези, които са свързали изцяло своята съдба с търсенето и изпълнението на Божията воля. „Не забравяй (Твоите до край) потиснати” (Пс. 9:33). Това са Божиите бедни. Това са тези, които са станали „раби” на Всевишния, Негов „дял”. И щом в нас се появи такова разбиране за тази „бедност пред Бога”, нещастието на анавим в този земен живот отива на втори план и става съвсем не задължително. Сега Божият беден е преди всичко служител на Всевишния, а положението му тук и мястото му сред хората вече не са важни. Ако той единствено търси и жадува изпълнението на Божията воля, то той е „ани”.
Иов е „беден”, – в душата си той е „ани”, още преди да бъде лишен от видимите богатства. Преподобни Макарий Египетски казва за него: „Той е почитан като човек, който е спечелил богатства, но при изпитанието му от Господа става ясно, че Иов не е придобил нищо, освен единия Бог”4. „Беден” е и знатният Исаия. Давид след възцаряването си също не престава да бъде „беден”. И произхождащата от царски род отроковица Мария, преди още да е изпитала житейски нещастия и притеснения, слави Господа с думите от молитвата на „анавим”: „задето Той милостно погледна унизеността на рабинята Си; … свали силни от престоли и въздигна смирени; гладни изпълни с блага, а богати отпрати без нищо” (Лк. 1:48, 52-53). Възпитавана от детство в храма, в атмосферата на псалми и молитви, в един от най-възвишените моменти от своя живот, Мария естествено си спомня най-дълбоките молитвени въздишки на Израиля. Естествено е, че в молитвата й се чува отзвук от Псалмите: „Лъвчетата бедствуват и търпят глад, а ония, които дирят Господа, не са лишени от никое благо… Близо е Господ до сломените по сърце, и смирените по дух ще спаси” (Пс. 33:11, 19).
Още в началото на Евангелието виждаме колко тясно е свързано то с очакванията и надеждите на онези бедни, чието блаженство ще бъде възвестено в Проповедта на Планината. Но нека да се върнем към смислите, които се съдържат в израза „Божият беден”. Ако преместим ударението от думата „беден” върху „Бога”, то и самият израз започва да означава „верните на Бога”, „избраните от Бога за Негов дял”. Не случайно Христос благодари на Отца за това, че при Него идват „анавим”: „прославям Те, Отче, Господи на небето и на замята, задето си утаил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци” (Лк. 10:21). И тук ние виждаме, че при такъв прочит „анавим” става синоним на „остатъка на Израил”, на Израил изобщо. Нека да припомним, че в пророческата литература остатъкът на Израил са онези, които при всички изпитания остават верни на Яхве.
Образът на разделението присъства в цялата Свещена история. Шестодневът ни явява картина на последователни разделения, чрез които се оформя вселената: разделя се небето от земята, светлината от тъмнината, денят от нощта; разделя се водата под твърдта от водата над твърдта (Бит. 1:7), разделя се морето от сушата, животът произлиза от земята; и накрая, човекът се отчленява от света на живата природа. Пространството се разделя, разделя се и времето (съботата). Светът е изправен пред трудно израстване, което не може да се изпълни изведнъж и съвместно. Израил се отделя от народите на земята, но и на самия Израил му предстои да премине през вътрешно разделение. Всичко тук е движение и ако големината възпрепятства растежа, то тежкият баласт се премества настрана. „Аз ще отстраня из средата ти ония, които напразно се хвалеха със своята знатност, и няма вече да се превъзнасяш на светата Ми планина. Но ще оставя всред тебе народ смирен и прост, и те ще се уповават на името Господне” (Соф. 3:11-12).
Така беше и с войската на Гедеон: „с тебе има твърде много народ, не мога да предам мадиамци в ръцете им, за да се не възгордее Израил пред Мене и каже: „моята ръка ме спаси”” (Съд. 7:2). И когато останаха шепа хора, Бог им дари победа5. А ето още един образ на малкия остатък: две маслини ще останат на върха на дървото (Ис. 17:6). И дори дървото да е отсечено на девет десети, то все пак няма да изчезне (Ис. 6:13).
От самия Израил трябва да бъде отделен остатък: „Защото, макар твоят народ, Израилю, да е колкото морския пясък, само остатъкът му ще се обърне; решението за изтребление е преизпълнено с правда” (Ис. 10:22). На сина на Исаия Бог дава символично име: Шеар-ясув – „остатъкът ще се спаси”. Самият остатък се определя чрез страданията. Критерият за „бедността на духа” е това, как човек изживява своята скръб. „Преди моето страдание аз се заблуждавах; а сега пазя Твоето слово” (Пс. 118:67). „Добре ми е, че пострадах, та да се науча на Твоите наредби” (Пс. 118:71). Блажени Августин ясно уточнява кой може да се нарече „беден”: „Кои са бедните духом? – Това са онези, които славят Бога, когато вършат добро, и които обвиняват себе си, когато постъпват лошо”6. Остатъкът – това са хора, които са се научили да разпознават източника на своите беди чрез покайно вглеждане в самите себе си. Малко са тези хора. Но по-късно латинската поговорка ще рече: „Човешкият род живее чрез малцина” (Humanum paucis vivit genus)7.
Светът на Библията цени яснотата и оформеността. Той не се примамва от безличната всеразтвореност. Докато човек осъзнава, защо е призван към живот, той ще отстоява своята правота. Ако го хване склерозата, той, разбира се, ще стане „по-толерантен”. И преди да прочетем поредния текст на тема „задълбочаването на християнството от привържениците на Рьорих”8, е полезно да се замислим: а какво би се случило, ако старозаветните пророци се бяха увлекли в търсене на икуменически консенсус с финикийците и с Вавилон. Изобщо, независимо дали това се харесва на съвременния свят или не, библейската тема за остатъка има явен привкус на определеност, която определеност изобщо не се харесва на привържениците на синкретизма.
В Новия Завет новият Божи народ също се ражда чрез отделяне. Църквата (еклесия) не е просто „събрание”, както често се превежда, а е „извикване”. По-точно тя е събрание на поканените (събрание на имащите право на глас в Атина, събрание на членовете на Божия народ в Израил). Характерно е, че в разказа за Проповедта на Планината в Евангелието от Матей има един детайл, който ни посочва раждането на Новия Израил от Стария Израил. Когато Христос, обкръжен от ohlos, започва да проповядва, учениците proselan „се приближават” към Него. Тази дума се среща на 52 места в Евангелието от Матей. Думата „се приближават” много добре изобразява раждането на новата Църква: от първоначалния кръг на избраните на Бога се отделят онези, които ще станат ново семе и ще положат началото на Новия Израил. „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод” (Ин. 15:16). Впрочем, евангелист Лука пише, че избирането на дванадесетте апостола от Господа е станало непосредствено преди Проповедта на Планината.
И тъй, може да се каже, че бедните духом – това е цялата Христова Църква. Бедните са остатъкът на Израил – Църквата. „Бог избра онова, що е безумно на тоя свят … Нали сиромасите на света избра Бог?” (1 Кор. 1:27; Иак. 2:5). От устата на апостолите това съвсем не е самобичуване и самоунижение. Отъждествяването със „сиромасите” и „бедните” е имало много високо значение в еврейските среди през 1-ви век. „Не забравяй завинаги събранията на Твоите бедни” (Пс. 73:19) – това е молението на Църквата към нейния Създател.
Апостолите не загатват своя скромен произход, още повече че авторът на Посланието до Коринтяните не е нито рибар, нито беден, нито необразован човек. За тези, които познават езика на Библията, тези думи звучат напротив – като утвърждаване на най-висок произход: „ние сме бедните на Всевишния Бог; от сега ние сме Негови служители и избраници, а не Израилят по плът”.
Този преход се подготвя от цялата традиция на пророческата проповед – чак до самата проповед на „най-великия сред пророците”, при който остатъкът на Израил вече не се гордее със своята избраност („израилство”). На границата между Стария и Новия Завет ние виждаме, че за истинските „анавим” като че ли се отменя привилегированото положение на Израил, защото те стоят пред нелицеприятния Божи съд: „не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму” (Мат. 3:9).
Обаче, за да разберем Проповедта на Планината, трябва да си припомним, че изразът „бедните на Израил” има още един много важен смислов оттенък. Този израз се свързва с остатъка на Израил и е пропит от остро есхатологическо очакване. Да припомним още веднъж думите на пророк Давид: „Той ще ИЗБАВИ бедния, стенещия” (Пс. 71:12). Самият този псалом по своето съдържание е есхатологичен и говори за пришествието на Царството, което ще пребъде ”докле слънце трае” (Пс.7). Бедните на Израил „чакат утехата Израилева” (Лк. 2:25), със всичките си помисли те са обърнати към възстановяването на истината и към обновяването на света. Когато говори за това очакване, апостол Павел на едно място използва изразителната дума – apokaradokia (ἀποκαραδοκία), което означава „да стоиш с глава, протегната напред” (символ на очакването; напрегнат поглед, устремен в далечината), „па и тварите с нетърпение apokaradokia ожидат прославянето на синовете Божии” (Рим. 8:19).
Такава всепоглъщаща надежда са имали бедните на Израил. Нещо повече, тя като че ли е събирала в себе си същността на техния духовен живот. Било е невъзможно да кажеш „беден”, без да кажеш заедно с това „очакващ”.
Следователно, още с първите си думи Проповедта на Планината придобива за слушателите есхатологичен смисъл. Освен това, Блаженствата в Проповедта на Планината всъщност са парафраза на есхатологията на пророк Исаия: „Господ Ме помаза да благовестя на бедни, прати Ме да изцелявам съкрушени по сърце, да проповядвам на пленени освобождение и на затворници – отваряне на тъмница, … да утеша всички тъгуващи” (Ис. 61:1-2). Нека да сравним: „Блажени бедните…, блажени плачещите…, блажени гладните…, блажени изгонените”9.
Проповедта на пророк Исаия се отнася за „Деня на Яхве”, за бъдещето. В проповедта на Христос става дума за настоящето (блажени сте вие сега) и за Самия Христос (блажени сте, … когато ви изгонят заради Мене). Вече споменахме, че първите думи на проповедта трябва да бъдат разбираеми. Наистина думата „бедни” в първата заповед на Блаженствата не е изисквала допълнителни пояснения в онези времена. Същевременно началото на проповедта трябва да бъде и достатъчно необичайно, за да привлече вниманието на слушателите. И това правило също се изпълнява в Проповедта на Планината, когато на бедните, т.е. на онези, които всъщност са изцяло в бъдещето, им се казва: вие сте блажени сега. Но нали израилският „ани” може да бъде блажен, само ако неговото единствено упование вече се е изпълнило. Той не би приел никакво щастие и блаженство без осъществяването на това негово очакване. По-късно един от тези истински израилски бедни ще каже: „молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни” (Рим. 9:3-4). По такъв начин бедният Израилев не може да приеме личното блаженство, ако не е дошъл часът на утешение на целия Израил10. Бог сключва Завет не с Моисей, нито с Петър, но със събранието, с народа. И „анавим” очакват часа на Църквата. Характерно е, че евангелските „анавим”, онзи остатък, който позна Месията, се молят от името на целия народ. „Благословен е Господ, Бог Израилев, задето посети и извърши избавление на Своя народ”, – казва първосвещеник Захария (Лк. 1:68). Симеон Богоприимец в посещението на Бога вижда славата на народа Израил (виж Лк. 2:32) … А утешението и славата на Израиля е Денят на Яхве, идването на Всевишния.
Следователно, да обещаеш на бедните блаженство означава точно възвестяване на идването на „Деня Господен”. Именно това представлява главното съдържание на Проповедта на Планината. Не „новият морал”, а осъществяването на есхатологията. Главният предмет на Христовата проповед винаги е Самият Той. За каквото и да говори, Христос ни насочва към разбирането на това, което е най-важно – Самият Той – като Въплътил се Син Божи и Господ.
Заповедите на Блаженствата не са свързани помежду си със здрава логическа връзка, въпреки че тази гледна точка е разпространена в късната екзегетическа литература. Те са свързани много по-монолитно чрез общия подразбиращ се център: всички те са съотнесени към пророчеството на Исаия и чрез него – към възвестяването на „Деня Господен”, който променя, преобръща реда на този свят и наистина „сваля силни от престолите им и въздига смирени” (ср. Лк. 1:52). Заповедите на Блаженствата една след друга извикват в слушателите на Христос една и съща невероятна мисъл: „Денят настъпи!”.
Да, главната мисъл на Проповедта на Планината е: вече настъпи есхатологичното Царство, то вече е сред нас. „Дошло е до вас Царството Божие” (Мат. 12:28). | www.pravmir.ru
***
Бележки
[1] Толковая Библия, или комментарий на все книги Св. Писания Ветхого и Нового Завета. Издание преемников А.П.Лопухина. Петербург, 1907.
[2] Анавим — мн. число от ани.
[3] Жак Лев. Великие учители молитвы. Брюссель, 1986,. с. 76.
[4] Преп. Макарий Египетский. Духовные беседы. М., 1880, с. 67.
[5]Това е по-скоро правило, отколкото изключение изобщо в историята на Църквата, а и като цяло в историята на човечеството. Апостол Павел, който проповядва на езичниците, изпитва враждебността на властта, на съмишлениците си, дори на християните, произлизащи от юдеите. Изглежда, той остава съвсем сам и бива бичуван, но се оказва, че той побеждава.
[6] Цит. по: Жак Лев. Великие учители молитвы, с. 76.
[7] Сравни прочутия епизод за „застъпничеството” на Авраам пред Бога (Бит. 18 гл.); когато праотецът получава обещание, че град Содом ще бъде пожален, ако там се намерят поне десет праведника. Обаче такива не се намират.
[8] Николай Константинович Рьорих (на руски: Никола́й Константи́нович Рéрих) е руски художник, философ, езотерик, писател, археолог, пътешественик и общественик, баща на художника Светослав Рьорих. Той и съпругата му Елена Рьорих създават философско-нравственото учение Жива Етика. Той създава движение за взаимно съгласие между нациите, основано на международно сътрудничество. Тълкуванията му не са нищо друго освен повтаряния на овехтялата масонска мисъл за “вечния мир” и “братския съюз между народите”. Идеята за международна солидарност и изграждане на един земен Едем се проповядва от Рьорих чрез неговото изкуство.(б.пр.)
[9] Нека отбележим, че и проповедта на Христос, която предшества Проповедта на Планината, е екзегеза на точно това място от книгата на пророк Исаия – Лк. 4:18.
[10] Това е разбираемо: страданието, ако то очиства сърцето, а не го разрушава, прави човека по-чувствителен към страданието и радостта на другите хора. Страданието сломява гордостта. А гордостта е онази стена, с която човек отделя себе си от другите.
Превод: Евгения Николчева
